Греховете На Бащата

            След като се съвзе, Паисий отново се намери в малката църква на ръба на града. Мястото, в което беше прекарал по-голямата част от живота си се превърна в съдебната му зала.

Този път не му се наложи да разглежда старите свещници и по-младия си двойник, за да разбере, в кой период от живота си се намира. Нямаше нужда да го прави. Той знаеше, че младата му версия е в изповедалнята и знаеше кой всеки момент щеше да прекрачи прага. Споменът гореше ясно в съзнанието му, като все още горещ въглен.

Паисий погледна към ангела с изражение, което сякаш молеше да го избави от идния спомен, но той, сякаш четящ мислите му, само разклати главата си в отрицание.

- Какво искаш от мен, а? – възкликна изведнъж старецът.

- Аз не искам нищо.

- Защо трябва да ме съдиш тогава? Не ме ли е създал бог такъв? Защо трябва да бъда наказан заради това, което съм? Може да съм "зъл", както твърдиш, но това моя вина ли е?

- Не съм твърдял нищо подобно, а и ти не си зъл! Никой не е само зъл или само добър. Във всички хора живеят и двете. Те са като две чудовища, вкопчени във вечна хватка, борещи се за надмощие. Кое ще победи? Това зависи от теб и кое решиш да храниш, а след това то ви влачи със себе си или в рая, или в ада.

Паисий не беше доволен от отговора на ангела, но знаеше, че има право. Животът е като една огромна рибарска мрежа, изплетена от безброй избори, която може да те изхранва или да те оплете и убие. Жежко чувство се зароди в сърцето му, завист. Той се замисли, защо другите не биват съдени като него, защо трябва той да страда, щом има толкова несправедливост на света? Все пак не беше нито най-злият, нито най-богатият, ала тогава се сети, че вероятно и другите биват съдени по същия начин, но просто не доживяват да разкажат.

Старият свещеник си пое дълбок дъх и заедно с издишването, вратата на църквата се отвори и прага ѝ прекрачи човек.

Той ходеше бавно и сякаш гледаше през пода, някъде далеч в недрата на земята. Цигарен филтър висеше от устните му, вече изгорял, но мъжът не го забелязваше. Хромирана запалка се показваше от джоба на сакото му. Старите му и сбръчкани ръце трепереха, а в дясната си държеше една бутилка водка, която сякаш използваше за баланс, докато се клатушкаше ту към единия, ту към другия край на пътеката. Лицето му изглеждаше каменно. Само очите му издаваха тъгата, разяждаща го отвътре.