ANGEL IN THE SHADOWS: Книга 1- Shadow hunter or no?

16 глава - Хиляди малки парченца

   ****************************************
- Рейчъл! - събудих се крещейки от кошмара, който сънувах.
Беше толкова ужасно и толкова реално в същото време.
Станах бързо от леглото и обух един панталон, след което излязох от стаята си и почуках на вратата на нейната. Сигурно спеше дълбоко. Обърнах се, за да се върна обратно, но бях прекалено уплашен от съня. Трябваше да се уверя, че тя е добре.
Отворих вратата и щом погледнах към леглото се вкамених. То беше празно. Проверих и в банята - нямаше никой. Може би беше слязла някъде.
- Рейчъл! - извиках и побягнах по стълбите, давен от чувството, че няма да я намеря.
- Кас! Какво правиш? - сестра ми излезе от стаята си и ме погледна сънено.
- Рейчъл я няма! - трескаво отвърнах и се хванах за главата.
- Сигурно е някъде тук. - успокояваше ме Сил.
- Какво става тук? - Тео също се появи и дойде при нас.
- Защо сте се развикали посред нощ? - Паулина го последва, увита в одеалото си.
- Всичко наред ли е? - пристигна и Анастасия, после и Шейли, Крисчън и накрая Картър.
- Рейчъл я няма! - отговори Сил.
- Не е чак толкова важно. - промълви Картър и го погледнах кръвнишки.
- Изключително важно е! - извиках като го хванах за тениската, готов да го пребия до смърт.
- Хайде да не се бием! - Тео ни разтърва, а Крисчън ни гледаше мълчаливо.
- Защо не се разделим и не я потърсим? - предложи Паулина.
- Добра идея! - подкрепи я Шейли
- Ние със Сил ще погледнем на етажа на тренировъчната зала.
- А ние ще погледнем на първия етаж. - допълни Анастасия.
- Нив отиваме да проверим последния етаж. - Крисчън ми кимна и помъкна със себе си Картър.
Ние проверихме втория етаж. Всяка една стая. Нямаше я.
След половин час всички се срещнахме във фоайето и тъжните лица на всички ме обезсърчиха още повече.
- Няма я. - обяви Паулина.
- Проверихте ли навсякъде? - попитах изплашен.
- Проверихме всяко едно помещение в този институт, където може да се намира и не я открихме. - отвърна Картър.
Толкова ме вбесяваше нехайното му отношение, че ако бяхме само двамата, нямаше да си държа нервите в себе си.
- Остана само подземния етаж. - думите на Анастасия ми вдъхнаха надеждата , че може и да е там.
- Да вървим! - казах, насочвайки се към стълбището, но тогава по него се качи Лий Канг.
- Деца, защо сте будни? Случило ли се е нещо? - попита ни.
- Рейчъл изчезна. - отговори Паулина.
- Търсим я, но никъде я няма! Сега ще проверим и подземния етаж, може и да е там. - Тео тръгна напред, но ръката на Лий Канг го спря на пътя.
- Не е там. Аз нали от там идвам. - започна той и въздъхна - Деца, не знам как да ви го кажа...
- Случило ли се е нещо? - попита Крисчън напрегнато.
- Срещнах Рейчъл преди 2 часа. Беше облечена и когато я попитах къде отива, тя просто ми даде това писмо и си замина. - каза Лий Канг и замръзнах на мястото си, когато ми връчи малкия бял плик.
Всички се насъбраха около мен. Гледах писмото и не можех да повярвам, че е истина.
- Адресирано е до Кастиел. - каза им предупредително Лий Канг.
- Върнете се в стаите си! - посъветвах ги - Ще ви кажа какво се е случило на сутринта.
Те само кимнаха и се качиха нагоре с изключение на Сиела.
- Кас... - тя ме гледаше съмнително - Сигурен ли си, че искаш да го прочетеш сам?
Кимнах и след минута мълчание тя се качи нагоре.
- И ти се качвай!  - каза ми Лий Канг - И по-добре не слизайте в мазето. Някаква тръба се е спукала и сега я оправям.
Без да му отговарям тръгнах по стълбите. Щом влязох в стаята си, седнах на бюрото и бавно отворих писмото. Зачетох внимателно.
"Скъпи ми Кастиел, пиша ти, за да обясня защо си тръгвам. Много хора ще пострадат, ако продължа да ви подлагам на такива опасни ситуации. Реших, че ще е по-добре да ви оставя и да си замина. Няма да кажа къде отивам, защото не искам да ме последваш. Искам да забравиш за мен. Всички вие забравете за мен и продължете напред. Кажи на родителите ми да не се безпокоят, че съм добре и искам да са щастливи без мен. Най-добре дай на Лий Канг изследванията. Той е добър и умен човек, и ще направи всичко възможно да прекратите случващото се с болните долноземци. Пожелавам ти да срещнеш момичето, което ще обичаш безрезервно! Забрави, че аз съм съществувала!
            От Рейчъл Колт"

Сълза падна върху листа. Аз плачех. За пръв път, от както родителите ми загинаха. Тя искаше да я забравя. Как беше възможно това?! Никога не бих могъл да забравя момичето, което обичам! Сега осъзнавах, че съм я опознал достатъчно, за да се влюбя в нея, но не и толкова, че да предположа, че ще си тръгне преди да осъзная чувствата си. Как можеше да ми пожелае да срещна друго момиче?!
Ударих силно бюрото си. Станах и хвърлих дървения стол, който бе прекалено стар, за да се счупи.  Бях толкова ядосан и чувствах, че сърцето ми е разбито. Погледнах се в огледалото. Едно ядосано зеленооко момче, чието сърце разбиват за първи път. Ударих го силно и то се пръсна на хиляди малки парченца, ранявайки ръката и тялото ми.
- Кастиел! Какво правиш?! - сестра ми се появи и ме дръпна бързо от там.
Гневът ми премина в невъобразима тъга и разочарование.
- Няма я! Тя си тръгна! - проплаках и Сиела ме прегърна.
- Тя ще се върне! Някой ден ще се върне! - успокояваше ме.
След това сестра ми извади стъклата от ръката ми и ми нарисува Иратце.
- Легни си и поспи! - посъветва ме и сгъна листа на бюрото, прибирайки го в джоба си.
Излезе от стаята ми, а аз прекарах вечерта взирайки се през прозореца в нощното небе на Ню Орлиънс и плачех. За себе си, за нея, за сърцето ми, което сега бе същото като огледалото - разбито на хиляди малки  парченца.