ANGEL IN THE SHADOWS: Книга 1- Shadow hunter or no?

10 глава - Дардониус

  ********* От името на Кас********
Докато стоях пред вратата с другите, чух силен писък, чийто смисъл разбрах веднага.
- Нечиста. - прочете мислите ми Тео и ме погледна разтревожено.
Брат Джосая излезе от стаята.
  "Всички знаете какво стана" - чух го да говори в главата ми и изтръпнах.
- Значи избран ще нарисува руната? - попита го Картър.
" Да и вече знам кой ще е." - отвърна мълчаливия брат.
Сърцето ми заби бързо и силно.  Дали щях да съм аз? Или някой друг? Побърквах се!
И в двата случая щях да съм изненадан. Зачаках да чуя името на избранника.
" Кастиел Ароул, влез вътре!" - каза брат Джосая и очите ми се разшириха.
Другите ме гледаха стъписано. Аз не бях по-малко очуден. Значи наистина бях аз? Подозирах, че има нещо към мен, но се познавахме от толкова малко време, а аз дори не съм я опознал.
"Кастиел!" - подкани ме мълчаливия брат и извадих стилито си, след което влязох в стаята на Рейчъл.
   ********От името на Рейчъл********
Врата на стаята ми се отвори. Кастиел влезе с каменно изражение и стили в ръка. Едва сдържах сълзите си. Какво ли си мислеше в този момент?
- Обърни се! - каза ми и се завъртях към прозореца.
Сряза превръзката и гърба ми остана гол. Усещах, че е изнервен.
Когато сложи ръката си на рамото ми потръпнах. Усетих паренето на стилито на гърба си и възпрях първичния си вик. След секунди Кас завърши руната. Усетих как раната изчезва от гърба ми и вече бях здрава.
- Готово! - отбеляза той и тръгна към вратата.
- Кас! - извиках след него и скочих от леглото, като придържах превръзката на гърдите си.
Той спря и се обърна.
- Не мога да те съдя за чувствата ти, но не мога да им отвърна, без дори да съм те опознал. Съжалявам, ако съм ти дал празни надежди.- беше последното, което каза, преди да излезе от стаята ми.
Отидох на леглото си и заплаках. Знаех, че ще стане така! Но нямаше как да го предотвратя. След дълго време  изтрих сълзите от очите си и отидох в дрешника. Там бяха и куфарите от Кия и Жоайоз. Отворих този с бойните облекла. Извадих едно, както и ботушите. Сплетох косата си на две плитки и отворих куфарът от Кия. Пъхнах едно стили в ботуша си, а серафимските ками сложих по колана си, заедно с меча.
Тази вечер щях да се успокоя от разбитото си сърце, като истински ловец на сенки. Тази вечер щях да убия няколко демона.
Нарисувах си руни за безшумност, бързина, ловкост, гъвкавост и изобщо всичко за което се сетих.
Излязох от института и тръгнах към стария си дом. Исках да се разправя и с тези, които се опитваха да ме убият.
Вратата беше разбита. Значи след като родителите ми са заминали, онези са нахлули в къщата. Тръгнах към стаята си и извадих една от серафимските ками. Усещах, че наблизо има нещо. И след секунди интуицията ми се оказа права.
- Гавраил! - извиках и камата лумна в блясък.
- Дъще на Колт... - изсъска демона пред мен.
Имаше формата на лъв, но червен, а гривата му беше от остриета. На мястото на очите имаше пипала с остри шипове, а лапите му имаха дълги нокти.
- Кой си ти, демонско изчадие? - попитах, докато държах пред себе си камата като защита.
- Аз съм Дардониус, велик демон на Ада! - изръмжа той.
- Интересно...- усмихнах се - Не съм убивала велик демон преди.
- Много се надценяваш, нефилимке! - отвърна ми и се метна към мен.
Отбегнах атаката и се хвърлих на гърба му, насочвайки камата към гърлото му, но Дардониус се завъртя по гръб, затискайки ме към земята. Гривата му се заби в пода на сантиметри от главата ми.
Тогава под гърба си усетих издатина. Наръгах демона с камата и той изчезна с неприятна миризма и пушек.
Издатината се оказа малка вратичка. В дупката имаше метална кутия инкрустирана с руни.
Имаше ключалка и тогава си спомних. На врата си носех верижка с ключ даден ми от татко, когато бях малка. Пробвах да отключа кутията и стана. В нея имаше плик и револвер. Беше сребрист, инкрустиран отново с руни и името ми беше изписано със златни букви. Не разбирах. Отворих плика и вътре имаше писмо от баща ми.
" Рейчъл, щом четеш това, значи си отворила кутията, знаеш вече, че си ловец на сенки, а също и това, че истинската ни фамилия не е Крес, а Колт. Това е твоят револвер Колт. Направен е за теб в деня на раждането ти. Зареден е с куршуми от адамас, а под него има малка кутия с още. Използвай го, за добри цели, за да защитаваш себе си, любимите си хора, както и цялото човечество от демоните. Нека се гордеем, че си Колт, един велик клан ловци на сенки!
С обич и надежда, татко. "
Бях в шок, но веднага се осъзнах, когато чух тътен в къщата. Скрих се под бюрото си и след секунди в стаята нахлуха още демони, макар и по-малки от Дардониус, те бяха отрупани с шипове и пипала.
Беше въпрос на време преди да ме надушат.
- Фориел! - извиках и започнах да стрелям.
Демоните пищяха, някои изчезваха. Щом реших, че е чисто, излязох от скривалището си, но тогава един от демоните изскочи и ме събори на земята. Пистолетът падна от ръката ми, а коланът с другите ми оръжия беше блокиран от тялото на чудовището.
Но тогава то изпищя. Видях, че от гърбът му стърчи стрела. То се изпари, но стрелата не беше изстреляна от лък, а от арбалет.
И сега пред мен стоеше Картър Самърстоун.
- Какво правиш тук? - попитах, докато ставах и взимах Колта.
- Очевидно те спасявам, Колт. - той скръсти ръце.
- Не съм те молила...- отвърнах и тръгнах по стълбите.
Достатъчно мъртви демони за една нощ.
- Поне едно благодаря можеш да ми кажеш! - викаше след мен Картър, а аз ходех към изхода на къщата, когато изведнъж усетих болка в ръката.
Щом излязох навън, свалих якето си и видях, че имам рана под рамото.
- Рейчъл? - вдигнах очи и видях Тео, който беше облечен в бойно облекло, а и не беше сам.
Там бяха и сестра му Анастасия, както и Паулина и Крисчън Фелоу, Шейли Стийл, Сиела и...Кастиел.
Картър излезе от къщата задъхан и отиде при Крисчън.
- Какво си мислеше, че правиш, Колт? - Паулина ме гледаше с присвити очи.
- Каквото си поискам? - отвърнах арогантно и извадих стилито от ботуша си.
- Тъкмо се излекува и пак се поставяш в опасност! - включи се Анастасия.
- Даже вече е ранена! - допълни Крисчън.
- Не е ли това живота на ловците на сенки? - ядосвах се на упреците им, защото те нямаха нищо общо.
- Ти дори не си обучена за такава все още! - каза Шейли.
Видях, че един демон идва зад нея и бързо извадих Колта.
- Верион! - извиках и стрелях над главата й точно преди чудовището да я сграбчи.
То изчезна с писък и пушек.
Всички ме гледаха смаяно.
- Сега виждате ли колко голяма нужда имам от обучение? - усмихнах се злорадо и тръгнах към института, докато си рисувах Иратце.
- Кия  няма да е доволна от действията ти, Колт! - извика зад мен Паулина и се обърнах.
- И от къде разбра, че ми пука? - усмихнах се и продължих.
За щастие, когато се прибрахме в института всички останали спяха.
Отидох в стаята си, следвана от Кас. Мислех, че отива в своята, но щом влязох в моята, той ме последва и затвори след мен, а след това ме притисна към стената.
- Какво си мислиш, че правиш, Колт? - попита ме, държейки грубо ръцете ми.
- Вече Колт ли ще ме наричаш? Научи едно нещо и сега се държиш с мен като с непознат? - опитвах се да се освободя от хватката му.
- Защо отиде там, Рейчъл? Току-що се излекува! Ти май наистина си търсиш смъртта! - караше ми се Кастиел.
- Това е лично мое решение! - отвърнах и се вгледах в очите му.
- Защо го направи?! - попита ме.
- Исках да потренирам на реален терен и ето че убих Дардониус плюс още 20 други демона съвсем сама! - отговорих.
- Убила си Дардониус?! - възкликна - Ти ума ли си загуби?!
- А аз очаквах да ме похвалиш...- ритнах го в крака и щом хватката му се отслаби се измъкнах.
- Рейчъл, как може да си толкова безрасъдна?! - извика ми.
Вече не издържах. Чашата преля и самообладанието ми рухна. Обърнах се към него разплакана.
- Защо изобщо си правиш труда, да ми викаш?! Защо изобщо ти пука за мен?! По-рано днес даде ясно да се разбере, че нямаш никакви симпатии към мен и дори не ме познаваш добре! Защо тогава сега си тук и продължаваш да ме упрекваш?! - извиках.
Кастиел стоеше сепнат до вратата и мълчеше.
- Така си и мислех...- казах и тръгнах към банята, за да измия демонската слуз от себе си.
Когато се върнах в стаята вече нямаше никой. Преоблякох се и легнах в леглото си, където заридах неутешимо.