ANGEL IN THE SHADOWS: Книга 1- Shadow hunter or no?

7 глава - Антарктика и Мечо Пух

Отново се събудих по корем на легло, но този път не на моето.
Усетих как игла минава през кожата ми и извиках от болка.
- Как може да си толкова безрасъдна?! - скара ми се Кас, докато зашиваше наново отворилата се рана.
Беше съблякъл ризата ми. Бинтът беше срязан, но все още се намираше на гърдите ми.
- Прощаваш ли ми? - попитах го.
- За какво? - той приключи с шиенето на раната.
- Затова, че те обидих пред Сил и изобщо за неблагодарното ми отношение към теб. - отговорих.
- Затова ли рискува отново живота си и дойде тук, след като ти беше изрично забранено да ставаш от леглото си, камо ли да излизаш от стаята си? - звучеше много ядосан.
- Хората правят много неща, в името на... - щях да кажа любовта, но се усетих- ...на прошката.
- Твоето надхвърли всички граници. - отвърна ми Кас - Не мога аз да те превържа, затова ще отида да извикам Сил. - стана и излезе от стаята.
Чак сега усетих аромата на чаршафите му. Миришеха на него. На морски бриз и по някаква странна причина на портокали. Огледах помещението, доколкото можех и видях китарата на която ми свири снощи. Също така до гардеробът му имаше секции пълни с книги. Явно и той обичаше да чете като мен.
Скоро вратата отново се отвори и Кас се върна в става, следван от сестра си, която отново носеше бинт в поднос. Тя ме гледаше ядосано и в същото време притеснено.
- Защо си станала от леглото? - попита ме и остави подноса на шкафчето - Кас, моля те да излезеш за малко.
- Доживях и деня в който да ме изгонят от собствената ми стая. - отвърна саркастично и затвори вратата след себе си.
Сиела ме обърна и изправи в седнало положение, след което започна да ме превързва с бинта отново.
- Защо рискуваш постоянно? - попита ме, докато стягаше превръзката около гърдите ми.
- Не исках Кас да ме намрази, заради глупостите, които му наговорих по-рано. - бях откровена със сестра му.
- Единственото, за което би те намразил, е да рискуваш живота си, заради него. - отговори ми тя.
Замълчах, понеже не знаех какво да кажа повече.
- Кас не е повърхностен, хубаво е да го знаеш. И според мен не те мрази, но ако го излъжеш или предадеш изключително трудно ще си върнеш доверието му. - продължи Сиела - Готова си.
Погледнах надолу и видях, че превръзката е готова. Момичето отиде до вратата, открехна я, каза на Кас нещо, което не разбрах и той влезе. Внезапно ме взе на ръце, като се стараеше да не докосва раната ми и ме носеше внимателно. Смятах, че ще ме занесе в стаята ми, но той я подмина, а когато се обърнах за Сиела, тя слизаше по стълбите с странна усмивка.
- Къде отиваме? - попитах го.
- Като гледам няма да стоиш в стаята си, дори да те завържа, затова ще се поразходим. Още не си разглеждала института, а все пак ще живееш в него, така че е добре да го познаваш добре. - отвърна ми и се усмихна.
Гледах го и сега ми приличаше на ангел. В зелените му очи светеше искра. На живот, на смелост, на целеустремост.
Усмихнах се и той сведе красивите си очи към мен.
- Има ли ти нещо? Да не би да съм пипнал раната? - на лицето му мигновено се изписа тревога.
- Не! Всичко е наред. - отговорих и се сетих какво исках да го питам вече цял ден - Прощаваш ли ми?
Той повдигна вежда объркано.
- Има ли за какво? - усмихна се лъчезарно след това.
- Виках ти, прекъсвах те, държах се грубо и неблагодарно... - за изреждах все едно изповядвам в църква греховете си.
- Насъбра ти се много през последните два дни. През това време видях почти всяка твоя емоция и настроение, че те опознах може би напълно. Бременна жена не си сменя толкова често настроенията, като теб! - и двамата се засмяхме на шегата му - Искам да кажа, че напълно разбирам, защо изля гнева си върху мен. И аз имах вина за него. И честно да ти кажа твоето каране е като забележка в час, пред това на Сиела. Ако я ядосам ще ми се навика хубаво, като вдигне на крак всички в института, понеже е гръмогласна, а след това няма да ми говори за дълго време. Рекордът й е 3 месеца.
Очите ми подскочиха.
- Какво си направил? Това е страшно дълго време. - попитах.
- Случи се миналото лято. Падаше си по неин връстник от Антарктика. - започна Кас.
- Антарктика? И там ли има институт? - започвах да се изненадвам все повече и повече.
- Ще се очудиш къде има институти. - намигна ми и продължи историята си - Та момчето се казваше Бено Лио.Имаше къдрава черна коса и тънки малки очи. Веднъж ми сподели, че се страхува от мечки, понеже когато бил малък една полярна мечка нахлула в тамошния институт и я намерил в стаята си, на леглото му да спи.
- Това ми звучи като приказката за "Златокоска и трите мечки". - засмях се.
- Само че наобратно и на Северния полюс. - усмихна се Кас - Та тогава той се разпищял и нацапал гащите, а тя побягнала след него. Естествено, родителите му успели да я махнат, но той завинаги останал травмиран.
- И с чифт мръсни гащи. - добавих, докато се заливах от смях в ръцете му.
- Та аз ги заведох на среща в една закусвалня. "Пух и приятели". - разказваше.
- Празнувах там петия си рожден ден! Тортата ми беше от меденки и оттогава е любимата ми! - възкликнах - Помня, че и персонала беше облечен като Пух и приятелите му...Той носеше тортата и...Не ми казвай, че си им поръчал торта от меденки! - казах, знаейки какъв ще е отговора.
- Да кажем, че в Антарктика не гледат детски анимации. Малкия нищо не подозираше. Щом Пух се показа, Бено се разплака и разпищя, а също така нацапа и гащите. Избяга още щом Пух му каза "Здравей!". - довърши Кас.
- Горкото момче! - разплаках се от смях и стигнахме до една зала.
- То ли? Ти да видиш Сиела какво ми направи! Тя не знаеше за фобията му от мечки. Родителите му си тръгнаха обидени и й казаха. Също така знаеха, че аз съм запознат с фобията му. Повече не се върнах тук.Тя влезе в стаята ми в три сутринта, изсипа кофа с лед върху главата ми докато спя и се развика така, че за 5 минути целия институт се събра пред стаята ми, с идеята, че съм нападнат от демон, но дори като разбраха, че е фълшива тревога, останаха да гледат как сестра ми ми крещи и ме налага със собствената ми възглавница, докато не се рзбвърчи перушина. Умираха си от смях. След това тя спря да ми говори и в продължение на седмица всяка вечер идваше в стаята ми в различни часове, за да съм неподготвен, изливаше кофа с лед на главата ми и излизаше тихо и безмълвно, сякаш нищо не се е случило. Онова лято беше пълен ад. - оплакваше ми се - Та това е тренировъчната зала.
Тя беше огромна. Таванът се придържаше от шест високи мраморни колони. Имаше пейки за отдих. Едната стена бе от дърво и цялата на дупки. Най-вероятно по нея хвърляха ножовете.
- Та как Сиела ти прости? - погледнах го.
- Един демон Хорло ме нападна близо до института. Победих го, но бях тежко ранен. Да кажем само, че накрая сестринската й любов победи ината и тя ми прости. - отговори ми и ме понесе към следващата зала.