Глава 24 - Not as good as you think
-Хей, ще ме снимаш ли?
Обещах на Лу да му пратя снимка до Статуята на Свободата. Въпреки че съм с патерици се усмихнах възможно най-широко, въпреки
мрачните ми мисли. Като се замисля кога ли не са били мрачни? Винаги има нещо, което не е правилно, което те дърпа към ямата
и се опитваш да се измъкнеш, драпайки със зъби и нокти. Появява се една ръка, която те дърпа, която е светлината в тунела, която е твоят спасител. Но тази светлина я има само понякога. Само понякога.
С Емили си направихме поне 50 снимки, поне ще запомня този ден с хубаво. За момент забравих, че съм с патерици и се смяхме доста.
Времето днес беше прекрасно, за разлика от миналия път. Взехме си царевица на пара и седнахме на една пейка. Уау. Тази част от града е удивителна, но и доста по-скъпа. Сякаш нашият квартал изобщо не е в града. Нещо съвсем различно. Тук е космополитът. Тук е всичко.
Но на най-хубавите места има най-голяма вероятност да ти се случи най-лошото нещо. С баба се чухме няколко пъти, тя ми се обаждаше повече, отколкото преди, и отколкото трябва, не че попринцип не ми звъни, но е толкова разбираща. Сякаш е на моите години, но изобщо не прилича на мен. Никога не би направила толкова глупави решения и действия. Помня всеки един от мъдрите и изрази ,но сякаш когато дойде
време да ги приложа се изпаряват от главата ми." Любовта те чака някъде там и ако мислиш, че това е краят, не е, това е едно ново начало."
Това ми го каза по телефона, когато скъсах с първото и последното си гадже в 7-ми клас. Този момент беше ужасен, не искам никога да се върна там, сякаш от там започна животът. Истинският. Не този с цветята и успокояващата музика, а този който те поглъща по най-лошия начин.
-Хей, за какво си мислиш?
Емили ме откъсна от мислите ми, за което съм и благодарна.
-Глупави неща, ами ти?
-От много време исках да ти разкажа цялата ми история, но мисля че това е най-подходящото време.
Нещо в тона и се промени. Очите и се промениха. Нямаше го вече чистото синьо в очите и. Понякога можеш да разбереш какво си мисли човек само като го погледнеш в очите. И това понякога е доста по-често отколкото си мисля. Нагласих се, готова да я изслушам, пиейки Старбъкс и слагайки кичур коса зад ухото си.
-Няма да те натоварвам, остави, и без това имаш достатъчно неща на главата.
-Да, а аз изобщо не те натоварвам, сигурно ти писна от моите проблеми и оплаквания.
-Не е така.
-Разкажи ми и последното нещо, за което ще се притесняваш, е, че ме натоварваш. Имам нужда да чуя друга изповед, освен тази в главата ми.
Опитах се да я разположа, въпреки че не знам какво очаквах да чуя.
-Обичам това нещо в корема си повече от мен самата.
Още щом отвори устата си очите и се зпаълниха със сълзи. Усмихнах и се обнадеждаващо, чакайки главната причина за нещастието и.
-Това дете ще бъде ново начало за мен. Но понякога просто се сещам за миналото, което не е чак толкова отдавна. Понякога искам това
да не се беше случвало. Понякога искам да върна живота си и да бъда младо момиче, което обича живота. Случвало ли ти се е да искаш нещо много силно, но и да искаш да бъде заличено, сякаш никога не се е появявало?
Чудех се дали говори за бебето?
-Никога няма да забравя тази нощ. Никога. През целия си живот. И когато погледна в малките красиви очички на детето, ще се сетя как е станало всичко и няма да имам смелостта да го погледна и да му обясня. Да му обясня, че изобщо не е било планирано, че не е било искано, просто се е случило, че баща му дори не ме познава.
Това става доста по-лошо отколкото предполагах? Как така не я познава?
Емили спря за малко и си пое дъх. Избърса сълзите си и мушна ръцете в джобовете си.
-Приятелят ми скъса с мен. Аз бях съсипана. И отидох на бар. Мислех, че ще излея мъката в пиене. Че ще го забравя за една проклета вечер.
Вече в думите и имаше повече гняв и болка, отколкото загриженост.
-Срещнах един мъж. Главата ми беше замаяна. Но помня всичко, помня го...
Тя започна да плаче с глас и аз протегнах ръката си към гърба и, прегръщайки я. След малко я пуснах и тя избърса потеклата и спирала.
-От деня в който разбрах, че съм бременна от него го мразя. От дъното на душата си.
Чакай малко, тя е спала с него?!
-Ти...ти
-Да, позволих му, бях толкова слаба и той се възползва. Но не беше изнасилване, защото в този ужасен момент го исках и се мразя ужасно за това, Кейтлин.
Аз се обърнах и погледнах към Статуята отново. Изглеждаше толкова стабилна, Емили изглежда стабилна. Но отвътре е съсипана. Отвътре е изгорена, наранена. Не знам как да я успокоя, защото никога не съм чувала такава постъпка. Не знам.
-Няма ли да кажеш нещо?
Гласът и беше отчаян.
-Не знам какво.
Тя започна да плаче по-силно. Ох.
-Мислиш ме за ужасна, знам, извинявай, Кейтлин.
-Хей, не плачи, чу ли? Недей.
-Ходих до него преди месец.
-Чакай. Той не те познава, но ти него да?
-Той е важен човек, но когато отидох до дома му, той ме изрита.
-Какво?
-Той ми каза,че лъжа за детето и не иска да направи тест за бащинство.Това беше най-голямата ми грешка,че отидох да му се моля,а той ме мисли
за някоя лесна.
Това е ужасно.Очаквах да ми каже много неща, но не това. Много неща за живота и като малка например.
Въздъхнах по-силно отколкото трябваше. И двете се вглеждахме в различни посоки. Уау. Не знам какво да мисля. Постъпката и е ужасна, но неговата още по-ужасна. Та той я е изхвърлил, по дяволите!
-Ще викна такси.
Емили ме уведоми и стана да говори. Бях гадна за това, че не казвах нищо, но не мога да и кажа, че вината не е нейна след като е. Просто съм ужасна успокоителка. Вместо да съм тук за нея, аз сякаш съм и ядосана. Тя не е знаела, че това ще и се случи, но самото действие е .. не знам, лошо.
...
През целия път не си говорехме и гледахме през прозореца, тя беше изтрила сълзите си и лицето и беше без капка емоция. Сигурно си мисли, че не съм достатъчно добра приятелка. Тя плати сметката и едвам слязох от таксито. Първо спря пред нас и тя ми помогна на сляза. Усмихна ми се приятелски, а аз като най-голямата гаднярка и се усмихнах криво и бегло, тя видя това. Какво ми става?! Реших да побързам и и казах сухо "чао", след което веднага влязох вкъщи, поглеждайки през прозореца дали таксито е тръгнало. Видях как тя погледна тъжно към къщи и се качи в колата. Хванах се за главата и се запътих
към кухнята.
-Хей, мила.
-Хей, аз ще се сляза долу.
-Няма ли да вечеряш?
-Не съм гладна. Лека вечер.
Баба и Тед бяха тук и вечеряха. Взех си един картоф и се приготвих физически и психически да сляза по стълбите към мазето. Поне слушалките бяха в чантата ми и имах батерия.
Тази глава стана малко кратка,но съжалявам.Нямам много време за писане,но се старая да публикувам често :) Гласувайте и КОМЕНТИРАЙТЕ! Искам много да виждам мненията ви и да знам какво мислите за историята.Това ме прави много щастлива :)