Глава 23 - Audacity
Гледна точка на Хари
Този кучи син, на който платих за смотания общественополезен труд. Постоянно ме пита дали да продължава, нали по дяволите му казах цял месец! Ще накарам баща ми да намали дните, защото и без това не искам да
плащам на тази отрепка. Прави се на много вървежен, а всъщност събира пари като събира отпадъци. Колко
е изпаднал.
***
Не мога да кажа, че се чувствам по-добре. Кракът не ме боли толкова, но придвижването е ужасно трудно.
Нуждая се от доста време, за да сляза по стълбите и още по-лошото е, че не мога да ходя сама до университета.
Не мога да вървя пеша, не мога да карам и кола, Лола ми обеща че ще ме взима, но това не ме успокоява. Трябва да ограничавам всякакво движение, а аз обичам да се движа. Ще се опитам да издържа. Само месец. 30 дни. Ужас. Това ще е трагедия.
След като хапнах набързо излязох, а Лола вече беше там. Тя слезе от колата и ме подпря. Хората по улицата вървяха
най-спокойно, с раници и без патерици.
-Добро утро, как си?
-Все същото.
Баба излезе отвън и ни махна.
-Бабо ,днес ще съм в клуба и после ще излизам с Емили.
-Добре.
Когато влязохме и потеглихме Лола въздъхна. Мисля, че се сещам за какво.
-Съжалявам.
-Ти не си виновна. Той дори не ме погледна.
Нищо не казах. Няма какво. Не я и поглеждах.
-Явно братовчедка ти му е хвърлила око.
Сега се сетих за думите на Лиам. Не му е хвърлила око. По външния и вид и държанието и не мисля, че има сериозни намерения.
-Ще поговоря с нея. Всъщност тя се премести в общежитие.
-Не, няма нужда. Така ли?
-Не, ще поговорим. И да. От една страна съм облекчена.
-Не я познавам, но не ми изглежда много приятна.
-Щеше да ти е по-приятна, ако не се размотаваше със Зейн, убеждавам те.
Усмхнах и се, опитвайки се да разведря обстановката и изглежда се получи. Лека усмивка се появи на лицето и, докато
не влязохме в територията на университета. Зейн и Макензи, и Хари бяха точно на входа. Макензи беше застанала по средата
между двамата, държейки ги за ръце. Исках да отменя разговора ни за по-късно, но изглежда нямаше да стане.
Лола излезе първа, идвайки от другата страна да ми помогне. Мразя това. Не искам да ми помагат сякаш съм някаква принцеса, но
не ми трябва да си счупя и другия крак като излизам.
Нямаше как да не минем през тях, въпреки че само Макензи ни беше видяла. Дано си остане така.
-Спокойно, не се ядосвай.
Казах тихо на Лола, а тя се направи че гледа в телефона си.
-Хей, как си?
Лиам се приближи плахо, не доближавайки се много до Хари. И с право.
-По-добре.
-Виж, аз исках да..
Не чух останалото от това, което каза, защото същата гледка се повтаряше отново. Започва да става досадно. Не че ми е неприятно,
просто защо всеки път когато Лиам се приближи, или когато аз се приближа трябва да се прави такова нещо? Съмнявам се, че причината е в мен де, но досега си стояха без да се поглеждат, а сега Макензи преплиташе езика си в неговия и стискаше тениската му.
Аз подминах Лиам и той продължи по пътя си. Какво ли ми беше казал?
-Добро утро, братовчедке.
Макензи ми се усмихна по възможно най-мазния начин.
-Добро утро.
Хари изобщо не ме погледна. Защо очаквам да го направи? Зейн изобщо не ме чу. А Лола беше продължила напред и ме чакаше.
-Може ли да говоря с теб?
-Разбира се!
Макензи хвана Хари за врата и го целуна грубо,след което токчетата и затракаха след мен.
-Какво има?
През цялото време ми се усмихваше и аз се чудех какво се крие зад тази усмивка.
Обърнах се и и се усмихнах по същия начин.
-Лола ми е приятелка, а със Зейн са.. бяха заедно и ще те помоля да страниш от него.
-Оу, но щом вече не са заедно какъв е проблемът? Зейни е много забавен.
Зейни?!
-Проблемът е, че все още се обичат.
Вече тонът ми стана леко заплашителен, не толкова дружелюбен, но като си сред Макензи няма как да не ти се вдигнат нервите.
-Мисля, че не говориш само за Зейн.
-Не разбирам намека ти, но това е молбата ми.
-Значи нямаш нищо против Хари да ме чука?
Вече се бях обърнала, докато не извърнах глава отново, премисляйки думите и. Ако и кажа, че имам нещо против, тя ще си помисли нещо.
Но ако и кажа, че нямам...
-Не.
Продължих пътя си бързо и стигнах до стаята, в която имах лекция. Надявам се да не го направи, защото ще е голяма грешка. Няма да си простя, че съм и позволила да го направи. Какво си мисля? Сякаш тя ме слуша и сякаш съм и настойник.
...
Най-накрая свърши. С Лола се сбогувахме, а аз се запътих към клуба. Реших да мина през задния вход, защото е по-спокойно и ще мога да си хвана такси от там.Пътят не е чак толкова много, но ако вървя пеша определено ще закъснея .Въпреки че имам време. Но няма да се мъча. Ох това е толкова трудно, сякаш съм завързана с вериги и свободата ми е отнета. Като пеперуда с отнето крило. Радвам се, че не е напълно отнето, поне ще се оправи
след известно време.
Дворът беше празен, имаше само едно момче, което чисти. Събираше отпадъци. И друг път съм минавала от тук и не съм го виждала. Може би е почнал наскоро. Сложих си слушалки и продължих да вървя. Погледът ми беше изцяло насочен в телефона и с периферния поглед видях, че някой ми маха с ръце отстрани. Махнах слушалките си.
-Чуваш ли ме???
-Да, извинявай, аз..
-Няма проблем. Всъщност си настъпала купа ми с листа и отпадъци.
Всъщност това беше навсякъде и щеше да е трудно да не ги настъпя.
-Извинявай.
Отстъпих леко, а едно листо се залепи на обувката ми, на левия крак, който си беше добре и аз се опитах да го махна, но залитнах и за малко да падна.
-Хаха, да ти помогна ли?
-Ако може.
Той се приближи и ме хвана за кръста, пазейки развновесието ми. Вдигнах крака си и махнах листото. Беше доста неловко.
-Извинявай отново.
-Не се извинявай, аз съм Скай. Хей, какво е станало с крака ти?
-Ами счупен е, вчера ме изписаха от болницата. Аз съм Кейтлин.
Здрависахме се.
-ЗАЩО ПО ДЯВОЛИТЕ НЕ РАБОТИШ?!
И двамата се обърнахме в посока на гласа и израженията ни бяха подобни - леко изплашени. И защо където и да съм той изведнъж се появява?
-Аз и помагах да..
-Питах те нещо, идиот?!
-Не му говори така.
Казах сравнително по-спокойно от Хари. Момчето ми се усмихна и аз му върнах усмивката.
-Млъкни, Кейтлин! А ти какво гледаш, продължавай да работиш!
Отидох до момчето и взех един чувал.
-Ще ти помогна. Защо си тук?
Всъщност въпросът ми беше повече от безмислен, но как познава Хари?
-Общественополезен труд.. всъщност той не е за ме..
-МЛЪКВАЙ! Кейтлин, остави го!
Хари ме хвана за ръката и патерицата ми падна.
-Чакай..общественияполезният труд не е за теб?
Скай ми подаде патерицата, а Хари все още държеше китката ми.
-Разбира се, че е за него, за кой друг!
Хари беше много нетърпелив.
-Не ..на мен само ми...тоест за мен е.
Защо промени мисълта си? Сигурна съм, че е за Хари, но той не иска да го прави и му е платил. Колко е жалък!
-Извинявай още един път.
Тръгнах, опитвайки се да избягам от Хари и да не говоря с него.
-Защо по дяволите му се извиняваш?
Дори без да го гледам можех да позная какво прави. Събрал е веждите си и размахва ръце.
Вече почти се влачех, скачах, за да направя възможно най-много крачки, но чувах как обувките му все повече се прилижаваха.
-Нали знаеш, че мога да те хвана ако искам? С патерици си.
И на всичкото отгоре се изсмя. Идиот. Обърнах се и го погледнах възможно най-сериозно.
-За какъв се мислиш да говориш така на хората? Скай не го заслужаваше.
-Ти какво?Да не искаш той да ти е първия?
Той все още го приемаше като шега.Не разбира ли,че съм сериозна?
-Кретен.Много си жалък,знаеш ли,изобщо не уважаваш хората,това че си богат не те прави нещо повече!
-Разбира се,че ме прави.Всеки ще иска да бъде чукан от някой богат,отколкото от бедняк.
-Не всичко се свежда то това. Ти изобщо не знаеш как да работиш, само получаваш всичко наготово! Не заслужаваш този живот, защото не го цениш!
Може би тази насъбрала гняв беше за Макензи, но свиквам да си го изкарвам на неправилния човек. Всъщност той го заслужава повече от всеки друг. И всичко, което казах, беше истина. И го мислех.
-Странница. Звучиш точно като шибания ми баща!
-Е, той е прав.
-Ти дори не го познаваш!
-Така е, но поне ти е осигурил стабилен живот, който ти ще пропилееш!
Малко бях крайна. Може би.
-По дяволите, Кейтлин, ти не ме познаваш!
Хари беше ядосан до предел, отново променил настроението си на 180 градуса. Той ритна една от кофите за боклук и дори лицето ми да беше сериозно, сякаш не ми пука, бях доста уплашена. Не е за първи път. Не знам дали е способен да ме удари, надявам се не, но все пак ще спазвам дистанция.
-Така е, но за мен си разглезено богаташче и за пореден път го доказа. Не можеш да поемеш задължението да се справиш сам с това, което ти е дадено, а разчиташ на парите си.
-Върви на майната си!
Той мина през мен и ме бутна по рамото. Едвам задържах патерицата си. Когато се обърнах Скай не беше наоколо. Хари го беше
сплашил здраво. Поне му казах каквото мисля, не че очаквам да се промени.
...
-Здравейте на всички.Нека посрещнем новия ни член.Запознайте се с Найл.
Емили представи новото момче. Днес обеща да ме заведе до Статуята на Свободата. Въпреки че трябваше да ходим с такси до там,
заради крака ми, а и тя каза, че е далеч.
Новото момче беше много привлекателно. Беше рус, с дънки и зелена тениска. Чудя се не му ли е студено? Не е толкова топло тук
вътре, но пък имаше и други по тениски. Явно аз съм си доста зиморничава. Имаше много красива усмивка. И мисля, че сини очи.
"Всички красиви се оказват грозни отвътре", помислих си.
Единственото свободно място беше до мен и Найл седна там.
...
-Чао, Найл! Къде ще ходиш сега?
Защо Емили разпитва Найл? Явно се познават.
-Ще се размотая наоколо. Вие?
Найл ме погледна и се усмихна.
-Ще отида да и покажа Статуята на Свободата. Тя е от Вашингтон.
-Оу, Вашингтон. Какво ти има на крака?
-Счупих го.
-Съжалявам. Аз ще тръгвам, забавлявайте се.
-Ти също.
Двамата се прегърнаха. Реших дали да я питам за него, но няма да любопитствам, може да са приятели или не знам бивши гаджета. Какво се
лъжа,бившите гаджета почти никога не са приятели след това.
Двете с Емили влязохме в таксито, а тя каза накъде да тръгваме.
-Е, как мина денят ти?
-Беше доста дълъг.
Тя ми хвърли едни от онези погледи какво имаш впредвид.
-Хари е голям кретен. Съжалявам, трябваше да го кажа.
-Хаха. Защо?
-Защото има общественополезен труд и е платил на едно момче, за да го направи вместо него. И на всичкото отгоре се държи ужасно с него.
Тя се усмихна. Много странно.
-Защо се усмихваш?
Все още бях леко изнервена.
-И ти какво му каза?
-Всичко.Този път не си мълчах. И той много се ядоса и ми каза да вървя на майната си.
Олекна ми.
-Богаташче.
Засмя се тя.
-Това му казах и аз. И той каза, че не съм го познавала.
Пристигнахме, аз платих за таксито след пет минути спорове кой да плати и излизахме още пет минути от колата.
-Да не говорим за това. Да се насладим на...
Уау.Статуята на Свободата.
Такам хора здравейте това е и първата ми авторска бележка след 22 глави ;д Радвам се,когато се гласува и коментира и продължавайте да го правите,дори и да сте малко.Ще съм много щастлива ако историята се развие още и се старая да я направя възможно най-интересна.Благодаря ви и ГЛАСУВАЙТЕ :)