Птички. Птичките чуруликаха отвън, докато бях оставила прозореца отворен. Духаше лек октомврийски бриз, беше някак успокояващо за душата ми.Не мога да повярвам,че всичко това се случи само за една вечер. Ако ми бяха казали нямаше шанс да повярвам.Не искам живота ми да се стича по този начин. Та кой би искал.Не искам да си спомням и секунда от снощната ужасна вечер. Исках да повървя пеша тази сутрин, да се разхладя и да помисля на спокойствие.
За да го направя трябваше да ставам веднага, защото нямах време. Дали баба ще ме разпитва? Какво да и кажа? Не мога да крия нищо от нея, а и не искам. Снощи и споменах и за Хари и сега няма как да се отърва без въпроси. Как може да съжалявам за толкова неща, които съм направила за толкова кратко време? И да се самосъжалявам и да не, не мога да върна времето назад. Не искам да говоря с Хари, но трябва.Ще му благодаря и дано не се спречкваме повече.Искам да се отдам на учението и да не мисля за други неща, още по-малко да ходя по партита.Ясно беше, че на това парти всички са богати. Нямаше случайни хора там,освен мен.
Дали Лола е като тях? Щом се напи толкова бързо.Дали е като Лиам? Тези мисли минаваха през главата ми и снощи, но ще ги отхвърля.Ще разбера всичко днес,искам или не.Надявам се да станем приятелки и да и пука за мен поне малко. А относно Зейн, той наистина се държи мило.Дано с Лола се задържат дълго заедно,защото са хубава двойка. Не че знам какви са личните им отношения,но изглеждат загрижени един към друг.
Станах от леглото и отидох да си измия зъбите и лицето,след това вързах косата си на опашка и си сложих едноцветна блуза и дънки. Исках да бъда възможно най-невидима.Сякаш външният ми вид ще промени обстоятелствата.Сложих си малко парфюм и спирала, взех чантата си и се запътих надолу по стълбите.На плота в кухнята имаше топло мляко и парче пай с орехи.Снощи не хапнах нищо и бях гладна.Всъщност не можах да спя цяла нощ, въртях се и си представях как Лиам хваща китката ми и Хари влиза с костюм на Супермен,разярен и хваща Лиам с една ръка.. чакай малко.
Какви си ги представям? Чак ми става смешно от въображението ми.Като тийнейджърка, която има нужда от внимание.Тихи стъпки прекъснаха нажежените ми и невъзможни мисли.
-Кейти?
Не бях чувала баба такава. Гласът и беше повече от разтревожен.Явно много се е притеснила снощи, не искам да я притеснявам допълнително, ще и разкажа минималното. Нямам време, а и не искам да се връщам отново там, въпреки че случката непрестанно се върти в главата ми.
-Добро утро,бабо.
Опитах се да и се усмихна, но стана нещо като криво въртене на устните. Държах се възможно най-нормално. Знам, че не можех да се правя, че не се е случило нищо и че не ме е видяла с разкъсана рокля, рошава коса и размазан грим снощи, но не искам да насилвам нещата и да не спирам да я тревожа с всичко случващо се.
-Знам, че може би не ти се говори за това, но знаеш, че трябва.Колко време имаш?
-Не много, защото ще вървя пеша, искам да подишам малко чист въздух.
Баба се усмихна леко,сякаш доволна от идеята ми.
-Мисля, че ще ти се отрази добре.Изяж си закуската и ми кажи това, което искаш да знам.
Седнах на стола, а тя остана права, гледаща към вратата, може би не иска да се втренчва в мен и да очаква да проговоря ,въпреки че иска да разбере всичко с всяка подробност.Въдъхнах.Няма как да го крия.Ще бъда напълно откровена.
-Бабо,това парти не беше за мен.Нищо не можа да ми се случи, но щеше. Не искам да си спомням, макар да помня всяка отделна секунда перфектно.
Тя кимна бавно,очакваща да продължа.
-Отидох до тоалетна да се освежа и едно момче влезе вътре като хвана китката ми и започна да ... скъса роклята ми.
Очите ми се напълниха със сълзи.Чувствам се унижена, дори и да говоря пред баба.Срам ме е от себе си...и всеки път се чудя ако всичко това беше стигнало по-далеч?
-Каза ли ти нещо?
От устата на баба излезе дълга въздишка и тя дръпна кичур бяла коса от челото си,сядаща на стола срещу мен.
-Всички там говорят по много странен начин.По различен.Езикът им е вулгарен и неприемлив за мен.
Говорех много бавно, дори прекалено.
-А Хари?
О не.Поне малка част от мен очакваше тя да е забравила, но все пак това е баба. Какво да и кажа за Хари? Че ме е спасил?А какво друго.Но това не е дори спасяване, в очите му виждах, че той не го искаше. Може би не е чул виковете ми и е влязъл в тоалетната просто така?Не знам отговора на този и още много други въпроси и надали ще ги разбера,защото нямам намерение да го питам.
-Той минаваше оттам и просто се притече на помощ...не че имаше голямо желание...
-Искаш да кажеш,че не е искал да ти помогне?
-Може би.
-Кейти, знам, че не съм наясно с всичко, но щом е влязъл и го е направил, го е искал. Можеше при всеки удобен случай просто да те остави, радвам се че не го е направил.Но трябва да му благодариш, дори го поканиш на вечеря у нас.
Да го поканя на вечеря у нас?Аз се чудя дали искам да говоря с него, а да го каня на вечеря.Това няма шанс да се случи,той ще изпсува хиляда пъти, дори не искам да се доближавам до него.
-Бабо,той не е такъв тип човек.
Тя ме погледна изненадано. Не очаквах да разбере, поне не този път, защото тя не се беше сблъсквала с такива като него.Поне така си мислех. Всички хора от нейното време са различни, хората сега търсят как да те спънат и смачкат и обидят...
-Нека не говорим за това сега.Трябва да тръгвам.
След като тя все още ме гледаше странно,отворих леко уста.
-Просто е затворен в себе си и според мен не може да изрази емоциите си, просто крещи и псува.Това е, което съм сигурна, че може.
Баба кимна и ме потупа леко по рамото, вдъхваща ми спокойствие.
-Стой далеч от това момче, което те нападна.Ако трябва ще те преместя от университета, как изглежда той?
Мисълта да се преместя от университета връхлетя като гръм в ума ми. Не, как е възможно това, трудила съм се толкова, за да вляза и то без връзки, а да се местя заради някой, на когото парите са му в повече? Няма шанс. Ще стоя възможно най-далеч от него, защото честно казано се страхувам, снощи най-ясно го показах.Пищях като луда,чувствах се още по-уплашена вътрешно.
-Ще се заема с ученето.Той е с много татуировки.Всички там са с много татуировки.
-Всички?
-Повечето на партито бяха с доста татуировки.
-Какво стана с това момиче,с което се запозна?Как и беше името ...
-Лола.Нищо.Те ме докараха.
-Те?
Понякога баба е много любопитна.В момента ми липсва шегаджийката, която не пита много въпроси, просто си живее. Или борецът Уилма, вътрешно ми стана смешно. Но в тази ситуация какво да очаквам от нея?
-С приятеля и. Бабо, ще тръгвам.
Станах от стола и я прегърнах като тя ме целуна по бузата и остави влажна следа по кожата ми. Погали косата ми и ми прошепна:
-Обичам те, Кейти. Пази се и не позволявай на тези богаташчета да те смачкват.Не искам да те виждам разплакана, чу ли?
Увереност. От това се нуждаех. Тук ясно се виждаше присъствието на човек, който му пука, като родител, чиято опора нямах досега.
-От къде знаеш,че са богаташчета?
Не и бях споменавала това.
-Всички в този университет са. А и точно богатите пикльовци правят такива неща и се опитват да се възползват.Просто всичко им е наготово и не са научени на работа и уважение.
След дългата и лекция, която беше напълно основателна и права, се запътих към вратата, грабвайки една ябълка след пая и млякото, които бавно дъвчех, докато разказвах случката на баба.
***
Още малко,една пресечка и съм там.Стана ми малко горещо въпреки вятъра, малко се бях навлякла с тази блуза и това яке.Извадих слушалките от ушите си и ги прибрах.Мушнах ръцете в джоба си и откопчах якето. Мислите веднага нахлуха в главата ми, поне музиката ги заглушаваше, но сега всичко се насъбра и се сгъсти сред спомените.
"Всички тук са или курви,или откъсаци, или шибаняци."
"Какво ще напраиш,ще ми отрежеш топките ли?О,забравих,ти не си виждала такива."
Думите на Хари се въртяха в главата ми. Защо изобщо мисля за това? Защо си спомням този разговор? Разтърсих главата си, влизайки на територията на университета. Лола стоеше сама пред вратата, беше облечена със светло кафеви панталонки до коляното и дълги черни чорапи. Отиваше и. Явно чакаше някой, навярно Зейн. Когато ме видя вдигна по-нагоре главата си и се запъти към мен с лека усмивка.
-Хей,Кейт.
-Хей.
Усмихнах и се леко, няма да убивам настроението и заради моите преживявания.
-Съжалявам за снощи. Бях пияна и не бях до теб в този момент. Поне Зейн те е закарал, научила съм го да е учтив.
Леко се засмя. Опитва се да ме разведри и няма да се натъжавам повече.
-Няма проблем,не беше длъжна да си до мен. И благодари на Зейн от мен ако не го видя.
-Всъщност искам да се получи приятелство между нас, изглеждаш ми много мила и искам да си общуваме. Ще можеш да му благодариш сама, след малко ще дойде.
Тя искаше да ми бъде приятелка.Поне така каза.Не знам дали да и се доверя, но имах нужда от приятел. Луи го няма и вече започнах да усещам липсата му.Нямаше го ходенето до училище заедно, следобедните разходки в парка и съобщенията вечер.Никога не го бях приемала за повече от приятел.Той ми беше като брат. Дори нещо повече.Пак стигнах до липсата ми.Трябва да престана да преосмислям всичко.Или поне да се опитам.
Трябва да благодаря и на Зейн.Убедена съм,че с него ще бъде по-лесно.Той изглежда разбран, не като приятеля си.Не знам какво му има на Хари, но със сигурност му има нещо. Нещо го мъчи. Както и да е,н е че искам да знам какво.
-И аз искам да се сприятелим.
Щях да и кажа, че ще изчакам Зейн с нея, но тогава ги видях. Двамата вървяха заедно, както вчера сутрин, Хари забит в телефона си, а Зейн усмихващ се на Лола.
-Хей ,Кейтлин.
Зейн се обърна към мен, след като нежно целуна Лола по устните. Хари извърна глава от телефона си и ми подхвърли бегъл поглед с присвити очи. Явно не е в настроение.Кога ли е бил...
-Хей.
Хари потупа Зейн по рамото и му каза нещо, след това изчезна по коридорите. Не знам как щях да започна разговор с него, искаше ми се да не трябваше. Тримата тръгнахме заедно като Зейн държеше Лола за кръста, а тя се беше сгушила в рамото му.Чувствах се някак си тъпо до тях.Първата ми лекция беше чужд език затова щяхме да се разделим.
-Аз съм натам. Зейн,благодаря, че ме закарахте снощи.Оценявам го и знам, че не бяхте длъжни,съжалявам.
Говорех в множествено число,въпреки че Лола през цялото време спеше, но не можех да се обърна и просто така да си говоря с него.Беше ми странно.
-Не си ти тази,която трябва да съжалява. Лиам е задник.
Той сбръщи чело и прегърна по-силно Лола като я целуна по челото.
-Чао, Кейти, ще се видим после.
Лола ми махна за довиждане, а аз завих зад ъгъла.
***
Класовете ми минаха нормално, не бях срещала нито Лола, нито Лиам, нито Хари целия ден. Последната лекция беше история на литературата.Всички щяха да са там за жалост.Тръгнах към кабинет 3, когато една ръка ме дръпна за китката. Видях цял ръкав татуировки. Беше Лиам. Няма да се панирам, ще се правя, че нищо не е станало, въпреки че умирам от страх.Няма да му се дам.
"Не оставяй да те мачкат,не оставяй да те мачкат",повтарях думите на баба.
-Ей,пчеличке,защо ми бягаш?Не можахме да довършим работата от снощи.
-Какво искаш от мен?
Погледнах го с възможно най-ледения поглед,а той ми се изсмя в лицето. Няма ли да видя познато лице тук...
-Оу оу оу.Не ме гледай така, не ям хора.Ако Стайлс не ни беше прекъснал ...дотогава всичко си вървеше по мед и масло.
Измъкнах се от хватката му, досега не го бях поглеждала в очите, но той дръпна брадичката ми към него.Сега видях,че устната му беше разцепена и леко подута.Така му се пада.
-Пусни ме и не се занимавай с мен.
Махнах ръката му от брадичката си и отърсих поглед от него.
-Шшшт...не трябва да се държиш така с мен, аз съм добро тигърче... освен ако...малката Кейтлин не харесва нашия Стайлс!!
Ужас. Пълен ужас.Катастрофа.Какво по дяволите???Тигърче?! Да харесвам Хари?Този в ред ли е? Пълен идиот и дори счупеното стъкло не си заслужава заради жалката му същност. Доста погледи бяха извърнати към нас, защото Лиам беше казал последната нелепа част доста силно.
-Ти нормален ли си?
Това беше единственото, което можах да кажа,в ъпреки че в ума си доста здраво го обиждах.
-Щом не е така ме остави да те чукам. Ще ти хареса.
Той ми намигна най-нахално.Какъв идиот. Безсрамен.
-Никога!!!
Измъкнах се от него и влязох в кабинета възможно най-бързо,отправяйки се към Лола, която вече беше там.
-Какво стана?
Погледнах я с жален поглед, искам Лиам да ме остави намира!
-Лиам ме спря на вратата.
Тя не отговори, а гледаше над мен и се чудех какво и става. Докато се осъзная всички гледаха към мен, а г-н Морисън ме потупа по рамото.
-Г-це Джонсън, не ви ли казах, че в моите лекции без НИКАКВИ шушукания. Явно не съм бил достатъчно ясен.
Точно това ми липсваше.Перфектно.
-Извинете, професоре.
Свих глава, а зад професора чух подхилкване. Беше Хари. Защо ми се смее? Защото не съм като него ли? Идиот.Господинът не му обърна внимание и продължи с мен.
-Допълнителни задачи за следобеда.Утре ще правим есе за праисторията на английската литерарура, ще сте по двойки и за наказание за теб Джонсън, ще останеш с най-немърливия студент или с този, който е останал сам. Утре ще се разпределим.
Чудесно.Сега и ще работя с някой, който няма никаква идея от това. Просто разкошно.
***
Стаята се изпразни.
-Хей, идваш ли? Ще ходим на кафе след малко.
-Не, мисля да се прибирам, имам допълнителни задачи.
Извъртях очи. Лола и Зейн излезнаха, а Хари остана на стола си, гледайки си в телефона. Защо не го оставя? Почудих се дали да му кажа нещо, но не събрах достатъчно кураж и се запътих към вратата. Спрях се до нея и го погледнах. Беше с бяла тениска и татуировките се виждаха под нея. Какво гледам?Трябва да изляза, но стоя безмълвна и не мърдам.
-Искаш да ми кажеш нещо ли?
Той откъсна очи от телефона, а аз обърнах глава.
-Ами аз ... исках да ти ..б-б-бла...
Не можех да говоря. Изгубих ума и дума.Щях да му кажа много неща, всичко изглеждаше по-лесно в ума ми. Издишах и казах:
-Исках да ти благодаря, че спря Лиам...
През цялото време главата ми беше наведена, гледах към пода и верятно излеждах като пълна глупачка.
-Не прави драми от това. Да не си ходила на това парти, не си мисли, че винаги ще има някой, който да спре това да се случи. Другият път ще те изчукат без да им мигне окото.
Сякаш игла ме прободе. Направо меч. Думите му се забиха в главата ми.Отново по-груб от очакваното.В този момент телефонът му звънна и той стана. Изражението му от раздразнено се превърна в ядосано.Чак сега забелязах, че той има зелени очи.
-Не мога тази вечер.
Каза набързо той. Погледна към мен, а аз веднага се обърнах към вратата. Защо стоя и чакам тук?Трябва да си тръгна.
-Хубаво, разбрах.
Той извъртя очите си и затвори.След това се приближи към мен и се доближи максимално.Очите му ме пронизаха.Той дръпна назад косата си с дясната ръка и продължи да говори.
-И не си мисли, че съм някой супергерой.Не съм искал да го спирам, просто така се случи.
След това излезе от стаята и ме остави сама с мислите ми. Все още парфюмът му се разнасяше в ноздрите ми.Чакай малко, какво ми каза той? Разбира се,че не е искал да го спре, какво си мислех? А баба ми казваше да го каня на вечеря. Да,точно.
Супергерой? Сякаш беше видял съня ми. Ако разбере какво съм си представяла ще ме помисли за още по-глупава. Излизайки от празната стая, се чувствах още по-зле.Погледнах към пода и видях бележка до стола му.Беше телефонен номер.Чий ли беше?Дали да го взема,да, и после да трябва да му го дам. Докато помисля го взех и го прибрах в джоба си.
"Не исках да го спирам,просто така се случи." Изречени на глас, думите му влязоха в съзнанието ми.
***
Клуб по география.Това ми трябваше.Записах се във формуляра и влязох в залата. Имаше около 15 стола, наредени в кръг, а по средата жена.Бременна жена.Беше доста млада. Беше руса и много красива, висока.
-Здравей,навярно си нова тук.
Усмихна ми се мило тя.Уау, каква хубава усмивка.
-Да.Първи курс съм.
-Чудесно.Радвам се,че си избрала нашия клуб. Аз съм представителката, другите след малко ще дойдат.Сядай.
Тя ми посочи с ръка един от столовете, а аз веднага седнах.Пътят от университета до тук не е много дълъг, но навън се беше застудило, а и бързах,за да не закъснея.
-Аз съм Емили Браун.
Жената застана пред мен и ми подаде ръката си.Не и личеше,че е бременна много.Беше в ранен месец.
-Приятно ми е, Кейтлин Джонсън.
-Е, Кейт, ако мога да те наричам така*след като и кимнах,тя продължи*, от къде си?
-Родена съм във Вашингтон,но мечтата ми е да уча в Ню Йорк и всъщност пристигнах преди 2 дни, но е малко по-различно, отколкото очаквах.
Усмихнах се леко.Тя погледна към корема си и сякаш малко се натъжи.
-Животът може да се промени за отрицателно време.
-Съгласна.
След като си поговорихме още малко, стаята се напълни с хора и тя стана от мястото си като им каза да седнат и ме представи. Всички ми се усмихнаха, е, почти всички де, все ще се намери някой, който да не е част от колектива, но това е друг въпрос. Емили раздаде на всеки по няколко листовки и ни подготви с първата задача.Поне щях да отделям времето си в нещо, което харесвах.