"Бъди силна!"- крещеше мозъкът ми, но сърцето ми ме подтикваше към отчаянието. Най- лошото, това от което се боях най-много, се случи.
А аз се надявах... надявах се, че се е променил поне малко. Надявах се, че това, което сме преживели заедно, ще ни сближи. Надявах се да ме приеме такава, каквато съм...
Но ето я жестоката истина, това е било просто преструвка, театър. Джимин още ме вижда като момичето със "синя глава", не като някой с когото би искал да прекара остатъка от живота си. Аз бях манипулирана, просто играчка в ръцете на Джимин. Момиче, вярващо в любовта, даде сърцето си на момче и то се подигра с него.
А като се замисля, че те ме предупредиха. Роуз, Мин Хо, сърцето ми... всички знаеха, че ще завърша така. Разбита.
Може би затова Джимин не ми позволи да говоря с Мин Хо. Защото не е искал да разбера за това.
За секунда спрях да ходя, и се засмях. Но нямаше щастие, само горчилка.
Как можах да бъда толкова глупава? Толкова... наивна? Джимин просто искаше да се отърве от духчето. Това е.
Хората ме гледаха странно. Знаех, че трябваше да спра да плача, но просто не можех. В мен се бореха тъгата, яростта, отчаянието и разочарованието. Всичко това се смеси в една отровна топка, застанала в гръдния ми кош. Главата ми пулсираше. Исках всичко да спре. Исках да избягам. Но нямаше къде. Чувствах се като затворник в собственото си тяло.
Постепенно започнах да се изморявам. Плачех от часове на една пейка в парка. Няколко възрастни жени се спряха и ме питаха дали могат да помогнат с нещо. Само ако знаеха...
Телефона ми отново звънеше. Намразих си рингтона, а скоро го сменях. Имах 4 пропуснати обаждания от Джимин, 3 от Роуз и 10 от мама. И по-зле можеше да е.
Имах и много съобщения от кой ли не. Но не ми се занимаваше да ги чета. Чувствах се предадена и исках да успокоя първо себе си, а после другите.
Забърсах очи за стотен път и станах от пейката. Реших, че ако ям нещо, ще се разсея. Обичах храната, но тя мен не. Не бях от тези, които можеха да изядат един килограм понички и да си останат слаби. Аз бях от тези, които само да помиришат пица и вече качват десет килограма. Но в момента килограмите не можеха да ме интересуват по-малко. Без да бързам особено, се насочих към най- близкото магазинче за хранителни стоки.
Когато влязох нямаше почти никого. Колко беше часа изобщо? Погледнах телефона си. 10:35. Ясно.
Подминах плодовете и зеленчуците и се хвърлих на чипса. Взех един голям пакет от любимия ми и продължих. Взех желирани бонбони, шоколад и сега щях да взема и бисквити, което щеше да отнеме време. Някои хора избираха дълго спирала, а аз избирам дълго бисквити.
Загледах се в две кутии. Едните бяха с парченца черен шоколад, а другите с млечен. Най-трудният избор в живота ми.
- Х-хей!- чух познат глас и се обърнах. - Ти си онова момиче!
Премигах няколко пъти. Виждах момчето пред мен размазано. Очите ми бяха пресъхнали. Когато го фокусирах го разпознах. Момчето с коса като кокосов орех. Удостоих го с уморен поглед и отново почнах да мисля кои бисквити да взема.
- Пак ли бисквити? Джинджааа, ти само това ли ядеш? - каза той като се доближи. След това ме сканира с очи.- Ако продължаваш така може да напълнееш! Притеснявам се за теб.
Ударих го по ръката и го изгледах ядосано. Не ми беше до тъпи шегички. Изведнъж той се загледа в очите ми.
- Еха...
Ако почне да ме сваля с клишираната фраза "Загубих се в очите ти" кълна се...
Но той продължи малко по-различно от това, което очаквах:
- Ти или си плакала, или си здраво напушена...
Започнах да го удрям с едната кутия по рамото. Що за абсурд?!
- Хей!- той хвана китката ми и спря ударите.- Ще смачкаш кутията.
Не можех да понеса повече от този дразнител. Дръпнах ръката си рязко, отскубвайки я от хватката му. И въпреки че очите ми бяха адски дехидратирани, една сълза се търкулна по бузата ми. При вида й, погледът на момчето стана някак... тъжен. Той направи една крачка към мен.
- Съжалявам. Не плачи, моля те.
Гласът му бе тих и някак... съкрушен. Забърсах бузата си набързо и се усмихнах изморено.
- Вече нямам сили. Дори и да исках не мога.- обясних като прокарах пръсти през косата си.
Момчето се усмихна тъжно.
- Не мога да реша кои бисквити да взема.- обясних, с надежда да го разведря. Чакай малко, как така аз бях тази, която развеселява хора?
Кокоско се подсмихна и отвърна:
- Ти и твоите бисквитени проблеми... Вземи тези.
Обърнах се към него. Държеше бисквити с кокос. О Боже...
- Голям фен на кокоса се оказа, а?- попитах, а той забели очи.
- Просто искам да ги опитам... последният път ми ги изтегли от ръката, нали помниш?
Усмихнах се. Вярно беше.
- Добре, ще взема тях.- съобщих, като грабнах кутията от ръката му.- И даже ще ти дам да ги опиташ.
Момчето постави ръка на сърцето си, а с другата забърса невидимата си сълза.
- Трогнат съм.
- Така и трябва. Отивам към касата.- съобщих. В следващия момент усетих ръка на гърба си. Той ме буташе към касите. Точно щях да го питам какви ги върши, но той ме изпревари:
- Ще те черпя.
Погледнах го подозрително.
- Защо?
Той не ме погледна в очите и имаше студено изражение.
- Защото не мога да гледам как едно момиче плаче.
Това ме изненада, но не казах нищо. Той плати и излязохме от магазина.
- Е, накъде си?- попита момчето като се усмихна мило. Прехапах устна. Чудесен въпрос.
- Към парка.- отговорих след няколко секунди обмисляне. Той кимна.
- Там ли живееш?
- Не точно...- почти изшептях, но момчето ме чу.
- Ъъ, там е домът на приятелка? Роднина?- продължи да предполага. Поклатих глава в отрицание. Погледът ми бе в земята. - Там ти е спирката?
- Не.
Той въздъхна. Погледнах нагоре към него. Усмихваше се.
- Тогава какво ще правиш на това опасно място по това време?- постави ръка на главата ми. Сърцето ми запърха.
- Аз.. не искам да се прибирам. Искам просто... да преусмисля всичко.
Момчето кимна.
- Тогава ще дойда с теб.- съобщи и тръгна в посока парка. Въздъхнах. Нямах сили да споря с него. А и ми плати храната...
Настигнах го и почнахме да вървим. Беше тихо. Чуваха се само щурците и стъпките ни. Това някак ме успокояваше. Нищо, че бях навън, в тъмното, с непознат. Част от мен ми крещеше да побягна в другата посока, но незнайно защо, имах доверие на това момче. Да, знам, ненормална съм.
- А... ъм... ти... такова...- започна той неуверено. Погледнах го объркано.- Защо плачеше? Някакъв семеен проблем? Или любовен?
Приближихме една пейка и седнахме. Спомените от днешният ден ме връхлетяха. Очите ми отново се напълниха със сълзи. Принудих се да погледна нагоре, за да не позволя да паднат.
- Не е нужно да говориш за това. Само ако искаш. Все пак съм непознат и-
Вдишах дълбоко.
- Момчето, което обичам, ме използва. И сега, когато вече съм му непотребна, ме захвърли.- казах тихо. Все още гледах нагоре, но сълзите бяха прекалено много. Отново потекоха по бузите ми. Изправих глава и ги забърсах с ръкав.
- О. Съжалявам.
Поклатих глава.
- Не съжалявай. Просто аз бях много глупава... аз съм си виновна.- зарових лице в шепите си.
- Хей, можеше и по-зле да е. - каза момчето до мен с тъга в гласа. Погледнах го объркано.- Моето момиче се разболя и почина.
Това разби сърцето ми. Накара ме да се чувствам като разглезено момиченце, на което не са му купили пони. Той бе преживял нещо много по-тежко и все пак седеше тук, до мен, и слушаше смешния ми проблем.
- Аз... Толкова съжалявам.- казах. Гласът започна да се пречупва и звучах ужасно. Усетих, че света е наистина жестоко място. А Ками не бе толкова прекрасно нещо, колкото звучеше. Нож с две остриета. - Знам, че нямаш нужда от съжаление, но просто...
Вече не плачех само заради моя проблем, плачех за него и неговата съдба. Никога не съм се чувствала по-емоционално нестабилна.
- Не плачи. Беше отдавна. Бях още малък и дори не знаех какво е любов. До ден днешен не знам какво е да обичаш някого. Поне не така както мъж и жена се обичат. Но някак си... мисълта да прекарам остатъка от живота си сам е доста депресираща. А някога мислех, че ще имам деца...
Стиснах зъби и спрях да плача. Стига толкова сълзи за днес, Мей. Докоснах рамото му окуражително. Когато го усети, момчето се усмихна и излезе от транса, в който беше попаднал.
- Извинявай... трябваше да те успокоя, а само те депресирах допълнително...- каза той и се почеса по врата.
- Не няма проблем... Бисквита?
Усмихна се.
- Не бих отказал.
***
Ядохме малко от храната, но аз вече бях започнала да се изморявам. Исках да спя. А телефонът ми звънеше за стотен път. Погледнах екрана- Джимин.
Забелих очи. Момчето пред мен забеляза това и попита:
- Кой ти звъни?
- Разочарованието на живота ми...
Той се засмя.
- Онова момче?
Кимнах.
- Защо не му вдигнеш? Да поговорите и така нататък...- каза като си напълни устата с чипс. Загледах се в екрана.
- Не знам дали искам... и дали съм готова.
Почувствах топлина на коляното си. Той си беше сложил ръката. Усмихна ми се.
- Готова си.
Прехапах устна. Беше ме страх. Какво щеше да се случи?
Ръцете ми трепереха. Натиснах зелената слушалка и поставих телефона на ухото си.
- А-ало?- казах едвам. Гърлото ми изведнъж пресъхна.
- АЛО?! КЪДЕ СИ?! ЗАЩО НЕ СИ ВДИГАШ ТЕЛЕФОНА?! ОТ ЧАСОВЕ ТЕ ТЪРСЯ!- крещеше ми той. Сърцето ми биеше силно.
- А-аз... в централния парк... близо до детската площадка.
Мълчание.
- Почти съм при теб.- отвърна той след малко. "Не идвай."- исках да му кажа, но нямах смелостта. Кимнах, но осъзнах, че той не можеше да види. Затворих и пъхнах телефона в задния си джоб.
- Е? Идва ли?- попита ме момчето до мен. Изглеждаше... доволен.
- Всеки момент трябва да дойде.
- О. Ами аз ще тръгвам тогава.- отвърна ми той. Кимнах и се усмихнах.
- Благодаря ти много. Надявам се някога пак да се видим.- казах му като прекарах пръсти през косата си.
- И аз.
След това стана, завъртя се и си тръгна. Почувствах се сама. Сълзите отново напълниха очите ми, но успях да ги прогоня.
Случайно мернах една постепенно уголемяваща се фигура. Джимин тичаше насам. Преглътнах шумно. Когато дойде при мен едва дишаше. Когато успя да успокои сърцето си хвана лицето ми в шепите си.
- З-защо? Защо избяга без да кажеш и дума?- попита ме. Дишаше тежко и гласът му бе едва доловим.
- Защото разбрах колко си честен с мен. И какво всъщност чувстваш.
----------------
Извинете, ако има грешки~✌