Хейли
В тъмната част на денонощието се чувствах по-защитена отколкото сега, когато слънцето печеше в очите ми и сянките на дървета и къщи се преплитаха пред мен, докато бягах. Бях забравила какво е чувството на безтегловността, а и някак си тази психоза около Хидра и базата, и Хардин ме бе обзела напълно, та явно и това допринасяше. Времето и умората се бяха съюзили срещу мен и признавам, че дуото им си го биваше. Бяха минали само пет минути и двадесет и седем секунди, когато се намерих затаила дъх пред полицейското управление на Барели Хопкинс. Хвърлих трескав поглед към таймера, сякаш той бе някаква бомба, окачена за мен, която само чаках да избухне. След това погледнах към стъклените врати и моментално влязох вътре като ураган, спиращ се пред рецепцията. Старият Дакс не можа да повярва на очите си, а след като проговорих, и на ушите си.
- Къде е татко?
- Хейли, о, боже, това ти ли си?
- Къде е баща ми, Дакс?
- Той... Аз.., но, чакай, какво правиш тук? Нали, нали беше отвлечена? Той толкова ще се зарадва да те види, Хейли.
- Моля те, не ме бави, трябва спешно да намеря Чарли.
- Да, но... Добре, той е в офиса си, мисля.
Не чаках да каже нищо повече и хукнах надолу по коридора към синята врата в дъното. Ръката ми натисна дръжката надолу и аз отворих, пристъпвайки леко вътре. Когато видях сивкавата коса на баща ми и когато погледът му с чистите си сини очи срещна моя, цялата ми увереност изчезна на мига. Краката ми се разклатиха и пръстите на ръцете ми затрепериха от адреналина, който внезапно нахлу във вените ми.
- Татко - прошепнах, затичвайки се към него. Ръцете ми прегърнаха баща ми, стискайки го сякаш за последно. Усетих влажността в очите си и премигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите. Но Чарли не можеше да скрие своите чувства на изуменото му и преждевременно грейнало от радост лице.
- Хейли, Хейли, господи, това си ти, наистина си ти.
- Аз съм - казах, гледайки го съсредоточено, но в същото време едва си поемах въздух. - Слушай, татко, нямаме много време, трябва да вървим.
- Чакай, но къде?! Аз едва те видях и докоснах, къде да отиваме? Хейли, какво става?
- Татко, много е сложно, а и не мога да ти кажа. Моля те, нека да тръгваме.
Той ме съзерцаваше около секунда преди да кимне, хващайки здраво ръката ми. Поведох го навън, Дакс извика нещо, но не можах да чуя и не му обърнах внимание. Огледах се за някой от войниците на Хидра, но никое познато лице и никаква паника не се виждаше наоколо. Започнах да бягам на запад, това бе най-близкият ми маршрут, за да изведа баща си от града. Затаили дъх и без да спираме или намаляваме, с него прекосявахме отсечките и улиците, взимахме завоите и пресичахме. В главата ми се въртяха само маршрути и числата от таймера. На запад беше, където го водех, към гората. Там той щеше да има шанс да се скрие, ако бъде нападнат. Колкото по-голям шанс за оцеляване, толкова по-голяма вероятност да не ми стигне времето. Мисълта другите от лагера да разберат, че Хардин ми е помогнал да спася цивилен, ме притесняваше.
Докато се опитвах да се насладя на чувството да държа ръката на татко дори докато спринтирахме, не бях обърнала внимание на това колко безлюдни бяха улиците. Вярно, че градът ни никога не е бил прекалено оживен, но в тази населена част не е нормално да не се чува звук. Звук от пукот на оръжие ме порази. Само от това можех да позная, че стреляха, за да уплашат хората. И явно куршумите не се лееха прекалено надалеч. Погледнах баща ми, за да видя реакцията му. Той ме наблюдаваше, опитвайки се да разчете някаква емоция по лицето ми и явно бе разбрал, че зная защо се стреляше.
Чарли не се обърна повече към мен след това, но продължавайки да бяга напред, се обръщаше на другата страна, за да гледа назад. Усещах как напрежението в мускулите ми се натрупваше и натрупваше и ако само намалих темпото, за глътка въздух, щях да убия скоростта си и след това нямаше да има начин да си я възвърна. Избягах голямо разстояние в кратък период от фреме и натоварването се оказа в повече за дробовете ми.
Гората, която се намираше на запад от Барели Хопкинс, започваше да показва склоновете на високите си дървета вече. Усещах, че съм близко до така желаната дестинация. Ако успеех да изведа баща си на сигурно място, мисията ми щеше да бъде успешно завършена. Изкачих на бегом склона след шосето и се заоглеждах за потенциална заплаха. Нямах оръжие в себе си и предполагам, че нямаше да ми трябва, но в такава ситуация можеше да се случи всичко. След като изминах не повече от двеста крачки навътре, се спрях рязко до един иглолистен бор и се облегнах на стъблото му, спускайки се надолу. За минута и половина не можах да си поема две нормални глътки въздух, но след това успях да дишам макар и трудно. Баща ми беше дори още по-задъхан от мен, когато аз станах от земята и се приближих до него.
- Аз трябва да вървя.
- Какво?!
- Трябва да се върна в базата. Ти трябва да бягаш възможно най-далече от този град и да се заклееш, че никога няма да се върнеш тук. Обещаваш ли?
- Но защо? Какво.., какво е станало?
- Татко, нямам време - погледнах разтревожена часовника на ръката си. Кога бяха минали осемнадесет минути?!
- Трябва да ми обясниш? Те ли те карат да вършиш това? Как те пуснаха? Какво ще стане с града?
- Дойдох да те спася, тайно от другите, трябва да се върна при Хардин навреме, а градът ще се превърне в пелел до няколко часа.
- Хейли, остани! Избягай с мен.
- Не мога, но много искам. Ти ще отидеш там, нали? Ще се видим в Обетованата земя, обещавам, татко - казах, прегръщайки го с все сила преди да се обърна в другата посока. - Послушай ме, имам план, ти само отиди там. Искам да знаеш, че много те обичам и ми липсваш всеки божи ден, Чарли - избърсах сълзите, които се бяха заформили в крайчеца на окото ми и погледнах хоризонта. Без да се обръщам казах "Багай!" и се върнах по обратния път към склона.
Спрях по средата на шосето, опитвайки се яростно да накарам сълзите да спрат. Знаех, че сега нямам време за чувства, но, по дяволите, не можех. С треперещи ръце погледнах устройството на ръката си. Как за четири минути щях да стигна до Хардин!? Нямах шанс. Ако закъснеех с една минута едва ли щеше да бъде проблем, все пак не значеше, че точно за тридесет минути трябва да свърша всичко. Таймерът беше просто ориентир. А Хардин не искаше да рискува живота и сигурността си заради мен, идвайки в града.
Опитах се да мисля въпреки налегналите ме емоции. Как щях да стигна по-бързо? Как щеше да е по-безопасно? Ако тръгнех по шосето, най-сигурният път, щях да закъснея поне с 10 минути, а не бях сигурна дали Хардин няма да ме остави и да се омете някъде. После сто процента щях да бъда хваната и наказана за "бягството си". Ако обаче минех през града, най-бързия маршрут, щях да рискувам да бъда забелязана от някой от войниците на Хидра, който веднага щеше да ме издаде на Бен, Фелиси или Касиди и тогава целият план се разпадаше. Минавайки по шосето също рискувах да насоча някой към гората - а там беше баща ми. Не. Трябваше да бягам внимателно през града. Поех си въздух и започнах отново с маратона си. Краката ме боляха, мускулите ми щяха да експлодират, а аз сама щях да колабирам съвсем скоро. Не бях толкова добра, дори бягайки за живота на най-ценния ми човек. Трябваше да го имам в предвид относно плана си. Още много време и тренировки се искаха, за да задобрея.
Начертах мислена карта в ума си. Не спирах да бягам, въпреки умората. Исках просто да стигна при Хардин и да се почуствам в безопастност отново. Не че той беше опора, но в случая не беше неприятел. Само колко много не исках да имам нищо общо с него, а планът ми го изискваше. И знаех, че скоро ще трябва да правя неща, които ще ме отвращават.
Изстрел на оръжие. Писъци на тълпата. Викове на войниците. Пукот от взривяване на експлозив. Започва се.
Ускорих скоростта си колкото можех. Спрях да се оглеждам, желаейки единственото да бягам напред, но това не помогна, защото изстрели и пукоти от нови взривове, които отекваха наоколо, се чуха от по-близо. Няколко пресечки от мен. Адреналинът щеше да избликне от вените ми, ако можеше. Видях силует на завоя пред себе си, които бях напът да взема, и забих в петите си в земята. Поредица от шест или седем изтрела оглуши улицата и човекът падна на земята. Преди да успея да видя лицето му в локвата от кръв, един куршум прелетя пред мен и аз се залепих за стената на къщата. Чух викове на латински език както в онази първа нощ, когато те бяха по-близко до мен от всякога и когато Хардин ме видя и се престори, че не бях там. Говореха на латински, за да може цивилните да не разбират заповедите. Но аз бях научила някои неща. Мъжкият глас заповяда един от отрядите да се насочи на ляво. На ляво бях аз, пристисната между процепа на две сгради. Забелязах тру групи войници в типичните черни дрехи и с оръжия по себе си и бронирани жилетки да се насочват по улицата. Опитах се да прикрия тялото си в сянката на съседната сграда. Тропотът от бягащи стъпки отекна наоколо. По-силно обаче се чуваха ударите на сърцето ми, което се опитваше да изкочи от гръдния ми кош. Нямах оръжие, а те имаха всякакви амуниции. Ако бях хваната, с мен беше свършено. Или щяха да ме застрелят като цивилна, а ако случайно се досетиха, че съм от техния лагер, щях да бъда обвинена в бягство. Минаха дванадесет души и нито един от тях не ме видя. Когато реших, че е безопасно да изляза и да се огледам кракът ми поддаде и пандах на земята. Вярно бе, че драскотината от куршума не беше нищо и само леко ме наболяваше, докато бягах, но нещо не беше наред. Грабах едно парче от разбитото стъкло, което беше на асфалта до мен, и срязах клина, с който бях. Отлепих превръзката, която Дейвис сложи и погледнах раната, не изглеждаше никак добре. Кръвта бе пропила през дрехите ми и не спираше да блика. Не е било толкова нищожно, колкото предполагах. Най-вероятно нещо се е скъсало, докато съм бягала, защото болеше адски. Нямах силите да стана от земята, но виковете на някой наблизо ме накараха да се взема в ръце. Скъсах парче от блузата си и го увих около бедрото си, старайеки се да спра кръвта по този начин поне докато се добера до Хардин. А той дали не ме бе оставил сама? Дали не си бе тръгнал. Времето ми беше изтекло със сигурност.
Нечий стъпки огласиха алеята и преди да имам шанса да се довлача до процепа забелязах фигура. Черни дънки покриваха дългите му крака, черна тениска и кожено яке, пистолет в ръцете му. И зелени очи, който се взираха настойчиво с теб. Можех да го объркам с Хардин, но Бен имаше подла усмивка и набола мръсно руса брада, която го правеше да изглежда по-лош.
- Какво си имаме тук? - започна той, вървейки бавно към мен. Играеше си с предпазителя на пистолета сякаш бе детска играчка - Беглец.
- Бен, не е каквото си мислеш.
- Знаеш ли какво въобще си мисля, Хейли? - той приклекна до мен, гледайки ме с усмивка на тънките си розови устни и пламнали очи - Мисля си, че си дошла да измъкнеш татенцето, прав ли съм?
Едната му ръка се приближи до бедрото ми. Пръстите му отвързаха възела, който бях направила с плата от блузата си, и го захвърлиха отстрани.
- Предполагах, че някой ще ти каже за мисията, затова се подсигурих.
За какво по дяволите говореше Бен?!
- Как така?
- Куршумът, не беше обикновен.
Погледнах кървящата рана на крака си и някак си всичко ми се изясни. Имало е нещо по куршума, с който Бен ме одраска на онази тренировка.
- Кучи син - изплюх ядосано, изпълзявайки назад. Ако искаше, Бен можеше да ме убие точно сега, ако вече не го бе направил.
- Няма да те убие, Хейли, но ще те спре. Сега ела с мен и стой послушна, за да не разбере Хардин как си избягала от базата.
Значи Бен не знаеше, че Хардин сам ме доведе тук тайно от всички. Това не беше в моя полза. Нищо не го спираше да ме застреля и да каже, че е било инцидент. Нямах голям избор. Да чакам да Хардин, най-вероятно е отпрашил отдавна, той е един страхливец, не знам как може да ръководи база, все някой друг върши работата му. А Бен, ами ако лъжеше, че ще ме заведе обратно?
Преди да имам шанса да кажа каквото и да е било в отговор, ръката на Бен хвана китката ми и ме издърпа права.
- Не мога да вървя.
- Жалко за теб.
Той започна да ме влачи след себе си, а аз стъпвах само на единия си крак и се препъвах хилаво.
- Не мога, Бен.
- Не стига че те измъквам, и на ръце ли да те нося?
- И двамата знаем, че имаш изгода от това.
Той спря и се обърна към мен, вдигайки ме от земята безмълвно.
- Няма ли да кажеш благодаря?
Извъртях очи и преметнах ръката си около врата му. По начина, по който ме държеше, имах чувството, че ще ме пусне на земята всеки момент.
- Да не мислиш, че ми е много приятно?
- Искаш ли пак да слезеш на земята?
Спрях да говоря, за да не го изнервям. Можеше и да се страхувам от Хардин все още, дори и да ми беше трудно да го призная, но Бен ме плашеше двойно повече особено след като знаех на какво е способен. За това и не разбрах защо искаше да ми помогне. Разликата между Бен и Хардин беше една - Бен беше напълно безчувствен, но Хардин, колкото и да се опитваше да го скрие, имаше чувства, и това го правеше слаб. Това беше единствената му слабост.
Хардин
Вече бяха минали пет минути откакто времето на Хейли изтече. Къде е това момиче, за бога? Те вече бяха пристигнали отдавна и даже бяха започнали да взривяват и да поставят експлозивите. Никой не ме бе забелязал, а и в тази безлюдна територия едва ли ще дойде някой. Истината е, че се пристеснявах. Ами ако е избягала? Би ли го направила? Знаех, че има смелостта, но тя обеща. А ако са я видели? Ами ако Фелиси, Бен или Касиди са я хванали? Дали щяха да я убият и да излъжат? Никой не беше на нейна страна в базата. Дали Хейли е успяла да спаси баща си?
Не можех да мисля и да превъртам теории в главата си повече. Излязох от джипа и се огледах наоколо. Изкарах пистолета от панталоните си и махнах предпазителя, за да бъда подготвен за всичко. Никой от войниците не трябваше да ме вижда, но рискувах заради нея.
Къде си, Хейли?!
Тръгнах по маршрута, по който тя би трябвало да мине. С всяка пресечка изстрелите ставаха все по-силни, а един отряд мина пред очите ми, но не ме забелязаха. Пушек обвиваше улиците и взривове оставяха руини от къщи. Прахът от бетона ме караше да се задавям, затова дръпнах тениската си нагоре, за да покрива устата ми. Останките от една дървена къща горяха пред мен. Движех се между камъните, когато колата срещу мен избухна в пламъци, предизвиквайки мощен взрив. Продължих напред, оглеждайки се за Хейли и за войници. Земята бе покрита с руини, парчета каменни блокове и трупове. Забелязах един от джиповете ни, този на Бен, паркиран в края на улицата до площада. Ако те я бяха хванали, то тя бе там. Затичах се, а наоколо изглеждаше пусто, тази част от града вече беше история. Сега се бяха насочили към другата.
Бях прав. Хейлиър стоеше на предната седалка, опитвайки се всячески да разбие стъклото, но напразно, защото бе бронирано. Когато ме видя се стресна, но осъзнавайки, че съм аз, се успокой. Направих й знак да се отдръпне и стрелях в ключалката на вратата. След като беше разбита, Хейли отвори и излезе навън. Отидох до колата и изкарах пистолет от жабката.
- Да вървим - извиках и се затичах в обратната посока. Хейли обаче не можа да направи същото. Погледнах крака й, по който се стичаше кръв от огнестрелна рана. - Кучият син простреля ли те?
- На една от тренировките ме одраска, но не мислех, че е сериозно. Бен е сложил нещо на куршума.
Разбира се. Той не бе глупав. Досетил се е, че най-вероятно Хейли ще разбере и ще дойде да изведе баща си.
- Можеш ли да вървиш?
- Не.
- Добре - въздъхнах и отидох, за да я взема на ръце.
- Може просто да докараш колата, ще те чакам тук.
- И да те оставя сама, не - категорично отсякох.
- Мислиш си, че лъжа и ще избягам?
- Не, Хейлиър, не искам да те оставям сама, за да не те нарани някой. Хайде.
Тя не каза нищо повече. Вдигнах я от земята и тръгнах по обратния път. Махнах предпазителя на резервния пистолет на Бен и й го подадох.
- Ако видиш, някой, просто стреляй, чу ли? - Хейли кимна бавно, хващайки го с двете си ръце.