Хейли
Хардин е странен човек.
Първо се държи мило, след това е безразличен, после пък е пълен със злоба и омраза и накрая е надменен. Има нещо сбъркано в това момче, май много са го изпускали на земята, когато е бил бебе.
Все още съзнанието ми не побира как може да ме мрази толкова, че не само да прави всичко против волята ми и срещу каквото и да е мое удобство, а и да вкарва най-близките ми хора в тази извратена игра. Мрази ме, разбирам, взаимно е. Но да причини това на Макензи, знаейки че ме боли двойно повече, ако й се случи нещо. Освен това се опитва да ме експлотира и контролира чрез заплахи, че заради моето държание, на най-добрата ми приятелка ще й се случи нещо лошо. Ако все пак отправех някакво обвинение срещу него, дори и в нормален наш разговор (ако имаше такъв), той нямаше да каже открито това, което и двамата знаехме, а ще увърти, използвайки дадената му власт. Така че, да, той е ужасен човек.
Вече нямаше да съм сама, поне понякога щях да виждам Мак и да говоря с нея. Искам най-накрая да си изповядам всичко, но така само ще я натоваря още, а и дори ще я уплаша. Тя трябва да бъде подготвена за всичко, което щеше да й се стовари, но не мога да я тормозя със собствените си проблеми. Това ще е първият път, в който ще крия нещо от най-добрата си приятелка. И вече се чувствам ужасно. От друга страна бих дала всичко да я измъкна от това място и само ако Хардин предложи нещо такова, ще направя абсолютно всичко, за да я върна при семейството й. Но жестоко се съмнявам, че това ще се случи.
Вървях по коридора, по все така познатия ми път към кабинета на Хардин, когато Фелиси ми го препречи. Застана пред мен с дългите крака и сви единия, отпускайни се на него. Ръцете й бяха скръстени, издавайки намеренията, че иска да говори с мен.
- Интересно е, как винаги се появяваш в неподходящия момент, а когато те търся, не си в стаята си.
- Търсила си ме?
- Има нещо, което трябва да ти кажа.
- Какво?
- Знаеш ли, че Хари назначи Бен за личен треньор на малката ти приятелка?
Какво?!
- М-моля?
- Казах, че Бен ще тренира Макензи. Защо си толкова учудена? Така ще имаме повече време с теб.
- Моля те, Фелиси. Знаеш, че ще реагирам такa, иначе нямаше да ми го кажеш.
- Виждаш ли колко добре се познаваме? Можем да бъдем приятелки някой ден. Дори най-добри.
Фелиси се засмя, като ме подмина, удряйки ме нарочно. Бих й издърпала косата (отново), но думите й все още кънтяха в главата ми, карайки ме да се забавя с каквито и да е действия.
Но той каза, че тя няма да пострада, ако аз изпълнявам нарежданията му. Не съм нарушила нищо, дори не съм обиждала Фелиси или Бен, с какво Макензи заслужава този изрод за треньор?! Не стига, че аз го търпя, а какво ли ще се случи на беззащитно момиче като най-добрата ми приятелка?! Тя е толкова неоправна, че не може да включи и тостер. Господи, Макензи, не е за тук. Ако не се справи, ще я убият. Знам какво правят със слабите на тези места. Споменът как на първия ми ден тук Хардин почти уби невинното момче ме накара да потреперя. Не го виждах наоколо оттогава. Дали е умрял заради побоя? Или е оцелял, но все пак са го сметнали за слаб и са го убили? Ако нещо такова се случи с Макензи, няма да го преживея. Трябва да я предупредя за нейно добро. А и така искам да я питам какво става в града ни, как е баща ми, нейните родители, съучениците ми, как я доведоха тук и още куп други неща, които умирах да науча (не в буквалния смисъл все пак).
Колебаех се. Дали да мина през кабинета на Хардин, или да отида да видя Мак първо? Ако само нещо се случеше на Мак, докато е все още неподготвена, нямаше да си го простя. А и Хардин... Той би изчакал малко, нали?
Обърнах посоката и се запътих към общите спални с бърза крачка. Чудно бе как издържах на дяволската болка в крака ми. Можеше куршумът само да ме е ожулил, но по дяволите, това нещо болеше адски много. Използвах стълбите и малките коридори, за да не се засека с някого, когото не искам (например Бен). Влязох в крилото на зайците и поех същия път, по който заведох Мак тук. Стая осма беше в края. Нямаше врати, бяха големи правоъгълни дупки в стените, над които с бяла боя пишеше номера на стаята. По стените бяха издълбани много имена. Първоначално предполагах, че това са всички, които са идвали тук, но Далия ми каза, че това са само мъртвите. Което ми докарваше сериозно безпокойство относно най-добрата ми приятелка. Очите ми я търсеха между тълпите разговарящи новаци. Предполагах, че ще седи сама и ще се опитва да не мисли много за града ни и семейството си, което едва ли ще види повече. Но не. Макензи свободно разговаряше с всичките момичета и момчета около нея, сякаш не е на това ужасно място. Дори... О, Господи, тя се смееше?! Как може да се усмихва?! Да не би да са я упоили?
- Макензи? - извиках, карайки всички да млъкнат и да се обърнат към мен. Имаше към двадесет-тридесет момчета и момичета в спалнята. Всички легла бяха двуетажни, но все пак беше голяма стая. Макензи ме забеляза и веднага стана от мястото си, притичвайки насам. Погледите все още бяха заковани върху мен, сякаш бях най-интересното нещо, което са виждали.
- Хейли? Какво правиш тук? Разрешено ли ти е да идваш? Мислех, че отиваш при шефа.
- Шеф? Хардин не ми е шеф, Мак.
- Но той каза...
- Да, може би за теб, но... Както и да е. Исках да поговорим. Имам да ти казвам някой неща, а и искам да знам за града. Как се случи?
Макензи въздъхна и седна на най-близкото легло. Последвах я и заех мястото до нея.
- Чаках баща ми да ме вземе от училище. Беше едва вторият ми ден там след атентата. Тогава затвориха училището, заради траура с отвличането ти. Та, чаках баща ми и точно когато видях колата му, черен джип паркира пред мен и едни мъже ме издърпаха вътре. След това помня само как се обърнах, а две коли бяха препречили пътя на татко. И оттогава съм местена в бази, докато не дойдох тук.
- Толкова съжалявам, Макензи, ако не бях аз, сега нямаше...
- Недей, Хейли. Не съжалявай за нищо, ти нямаш вина.
- Как е баща ми след случилото се?
- Чарли? Той е съсипан. Опитва се да се държи, повтаряше, че ще се измъкнеш, че ти можеш, но ние знаехме, че няма надежда. Работеше постоянно, обикаляше града нощем, опитвайки се да предпазва гражданите. Много му липсваш.
- И той на мен. Как са вашите?
- Бяха много зле след като те отвлякоха. Взеха пълен контрол над напускането на къщата и пускаха само Чарли, който едва обелваше пет думи на кръст от мъка. Като цяло съм сигурна, че животът и на тримата няма смисъл без нас двете.
- Ще се измъкнем, обещавам.
- Недей да обещаваш, без да знаеш, Ейдж. Едва ли ще избягаме от това място. Организацията няма да ни пусне. Може би просто трябва да се примирим.
- Да се примирим? В никакъв случай, Макензи. До смъртта си, не се предавам.
- Хейли, моля те, мисли рационално. Как смяташ, че ще избягаме оттук?
Огледах се наоколо, за да видя дали няма някой опасно близо. Все пак не исках никаква част от плана ми да бъде разкрита. Нямаше хора наоколо, всеки се беше отлисал в свой собствен разговор с останалите. Говоренето беше високо, така че нямаше шанс някой да чуе нещо от това, което бях напът да кажа, дори и да се опитваше.
- Имам план.
След като изрекох думите, лицето на Макензи се вкамени. Очите й със сигурност се опитваха да намерят нещо в моите, нещо, което да й подскаже какво ми се върти в ума, но напразно. Сякаш това изречение запали нещо в Мак и виждах, че тя беше навита, просто се беше сплашила заради приказките на другите, в което число със сигурност и Хардин.
- Какъв план? - попита тя предпазливо, доближавайки се още малко до мен.
- Сложен, но възможен. Ще го задействам в най-скоро време?
- Какво точно си намислила, Ейдж?
- Сложно е, Мак, а сега нямаме и време. Ще ти кажа всичко, обещавам, но нека да дойде правилния момент.
- Плашиш ме с тези думи - изрече най-добрата ми приятелка притеснено, слагайки кичур коса зад ухото си.
- Знам, че ти звучи налудничево, но съм измислила всичко. Дай ми време. Ти само се пази. И моля те, Мак, тренирай, за да останеш сред живите, защото по този въпрос няма какво да направя и да искам.
- Наистина съм много объркана сега, Хейли.
- Знам, но имай ми доверие, става ли?
- Разбира се, че ти вярвам безусловно, дори не подлежи на питане.
- Опитай се да останеш жива.
След като казах това, станах от мястото си и набързо излязох от спаляната, хвърляйки последен поглед на Макензи. Предполагах, че закъснявах за "срещата с Хардин.", но на кой му пукаше?! Е, предполагам, че ще е доста ядосан. Трудно е да се опитвам да не го влудявам, когато това е единственото хубаво нещо, което правя и което ми се отдава.
Минах на бегом разстоянието до кабинета му и спрях задъхано пред вратата. Вдигнах ръката си несигурно и свих пръстите си в юмрук, готова да почукам. В същия момент вратата пред мен се отвори рязко, карайки ме да отстъпя крачка назад.
- Ти реши да се появиш най-накрая?! - попита Хардин реторично, наблюдавайки ме настоятелно в очите.
- Исках просто да поговоря с Макензи.
- Поговори с Макензи още веднъж без моето разрешение и после ще си бъбрите в гроба колкото пожелаете.
- Защо трябва да си толкова гаден?
- Защо трябва да си толкова нахална и самоуверена?
Въздъхнах. При всеки разговор с него, той не ми оставяше дори шанс да кажа нещо. Няма смисъл да се спори с такъв човек, наистина.
- Какво искаш от мен?
- Да поговорим.
- Знаеш, че обикновено когато кажеш това, ние не говорим изобщо.
- Това е защото ти си много устата. Влизай вътре.
Той се отдръпна съвсем леко, колкото да мога да вляза и след себе си трясна вратата. Заех си мястото, на което оставаше просто да напиша името си, за да стане мое, а той отново седна върху бюрото си, облягайки се на ръцете си отзад.
- Слушам?
- Няма да ме има известно време.
- И това ме засяга, защото?
- Защото с мен идват Далия и Джейс.
- Значи ще ме оставиш сама с Бен и Фелиси, схванах.
- Още не съм свършил.
- Бен, Фелиси и Касиди също отиват на мисия.
- Тоест?
- Спри да ме прекъсваш - той ме изгледа насериозно и продължи. - Те отиват в града ти.
В Барели Хопкинс значи. Отново щяха да набират нови хора. Но нали зайците пристигнаха днес, защо им е да отиват на лов отново? И защо в моя град, където мерките за сигурност са толкова засилени покрай изчезването ни с Мак? Можеха спокойно да взимат деца от покрайнините, където нямаше кой да ги предпази.
- Питаш се защо. Не е за да набираме нови членове. Там никой не иска да идва тук, а и не останаха много. Заради друго е.
- Какво?
Той изпусна дъха си, гледайки някъде пред себе си.
- От този град ще останат само останки.
- Какво имаш предвид?
Напрегнах се, оттласквайки се от креслото. Кръвта ми забошува, карайки ме почти да не чувам нищо.
- Ще взривят града. Мисля, че трябва да знаеш.
- Ще взривят града? Какво значи това? В този град има толкова невинни хора, там има деца, там са близките и приятелите ми, там е баща ми, за бога.
- Успокой се. Затова те извиках.
- За да ми кажеш, че планираш да убиеш всичките ми познати и да взривиш града ми?!
- Това са заповеди, аз изпълнявам нарежданията на една по-висша инстанция.
- Защо ми го каза?
- Защото искам да ти дам шанса да спасиш баща си.
- Какво?
- Ако го направиш и не се опиташ да избягаш, мога да имам доверието ти, нали?
- Защо го правиш?
Интересно е как настроенията му се менят толкова бързо. Имаше носталгия в начина, по който ме погледна, след като зададох въпроса си. Имаше нещо, което той не можа да скрие от мен за част от секундата. Сякаш спомен, премина през съзнанието му скорострелно и след това обикновената му фаза се върна. Но това, което видях, нямаше как да бъде лъжа.
- Родителите ми починаха, когато взривиха моя град.
- О - за съвсем малък миг, почувствах състрадание към този човек. Може би това го е накарало да стане такъв, може би това го е направило безчувствен - Аз съ...
- Не казвай нищо. Не искам да го чувам.
- Добре. Благодаря ти в такъв случай.
- Може би ще искаш да спасиш и други хора, но недей. Твърде рисковано е.
- Защо го правите?
- Унищожаването на града? Когато сме иззели достатъчно нови и градът започне да се бонтува, Хидра иска да заличим града.
- Хидра е Анархията, нали?
- Стига толкова въпроси. Заминавам ден след Бен, Фелиси и Касиди. Ще те откарам до града. Ще имаш тридесет минути да изведеш баща си далеч и ще се върнеш.
- Няма да му кажа нищо.
Което да застраши живота му.
- Поне вече знаеш.
- Кога ще се случи това?
- Утре. След това заминавам.
- Добре.
- Нито дума на Макензи.
- Тя няма ли право да знае защо родителите й са мъртви? Или че въобще са мъртви?
- Не й казвай. Нали не искаш да я разстроиш?
- Тя ще бъде много ядосана, щом разбере, че съм крила това от нея.
- Тя няма да узнае, ако не й кажеш.
- Ами Джейс? Той учеше там, нали?
- Винаги съм му казвал, че това е безполезно.
- Не можеш ли да спреш всичко това?
- Не. Пред Хидра съм безсилен.
На следващата сутрин се събудих с ужасна болка в гърба си. Спах по корем цяла нощ, заради белезите на гърба ми, които боляха адски много. Драскотината от куршума на Бен почти не се усещаше, но китката все още ме болеше малко. Оправянето ми беше със скоростта на светлината, а аз притичвах към главната зала за закуска. Щях да потърся Мак, но тя беше от зайците и нямаше да мога да седна при нея, а и трудно щях да я лъжа в очите, затова просто заех обичайното място, при обичайните дълбоко въодушевени за присъствието си тук обучаващи се. Закусвах бързо, хвърляйки погледи на Хардин от време на време, но той явно беше много зает да говори с Бен и дори не ме забелязваше. А всяка сутрин гледаше към мен, плюс всяка вечер естествено. Чувствах се ужасно, подтиснато, но адреналинът беше заменил хемоглобина в кръвта ми. Знаех колко много невинни хора ще умрат и боже, нямах шанс да предотвратя ничия смърт освен тази на баща си. Като се замисля, ако Хардин не беше казал, никога нямаше да узная какво бе планирала Хидра. А Макензи, а хората тук, които са оставили близките си в този град? Тези, които са били отвлечени и насилствено доведени тук, и тези, които са дошли по собствено желание? Питам се, ами ако някой като Фелиси, Бен, или тази Касиди (любимата на Бен, ъх) има роднина там? Ако се наложи някой такъв човек да убие собствената си кръв, заради нареждания? Все още не мога да спра да мисля за думите на Хардин. Май това бяха единствените му честни реплики откакто го познавам. Наистина малко му съчувствам. Но не, това не оправдава всички ужасни неща, които е правил, които направи, и които най-вероятно ще продължи да прави целия си живот. Това е причината сигурно, но не и мотив да съсипваш и убиваш.
Когато видях, че Хардин става от мястото си, се изправих моментално, не обръщайки внимание на думите на момичето от моята маса, които явно бяха насочени към мен. Вместо това улових погледа на Хардин, които сочеше изхода към кухнята и бързо се заизнизвах от столовата.
Трябваше да работя в екип с него, пък какво да се прави. Да се сближа с Хардин, беше част от плана. Тръгнах след него и когато влязох в тихия коридор, го забелязах, облегнал се на стената.
- Бен и останалите тръгват след половин час. Ние трябва да сме там половин час по-рано, за да не създаваме суматоха, но и за да не ни забележат нашите. Ще ти обясня другото по пътя.
- Само ние ли ще сме?
- Искаш да кажа на цялата база, че всъщност ще работя срещу тях, спасявайки цивилен?! Не ме карай да се разубедя в това, че искам да направя едно добро нещо.
- Къде да те чакам?
- След пет минути тръгни към изхода, охраната ще я няма. Не трябва да ни виждат заедно.
- Добре.
След точно пет минути оглеждане дали някой ще ме забележи, тръгнах подтичвайки по маршрута, който бях начертала в главата си. Нямаше как охраната да я няма, тя винаги бе там, сякаш тия момчета бяха статуи. Добри са в работата си, окей, обаче никога не мърдат от местата си, чак е плашещо.
И ето, че наистина ги няма. Хардин не се шегува, когато каже нещо, започвам да го научавам. Притичах през входа. Охраната на външната порта също липсваше, но не мина и секунда преди да чуя гласове. И то не такива, каквито харесвам. Кога пък Бен бе излязъл от столовата, трябва да си вампир, за да се движиш така. По най-бързия начин отворих големите железни врати, колкото да мога да изляза, и се озовах навън. Алелуя, усещах свободата. Наоколо беше пусто, буквално пустиня. Имаше кален път и полета, които се простираха на километри, позволявайки ми да видя само далечни планински вериги и синьо небе. На двадесет метра от входа стоеше паркиран черен джип като тези, с които пътувах навсякъде досега. Двигателят му бръмчеше настоятелно, а в огледалото на дясната страна виждах отражението на Хардин. Трудно откъснах краката си от земята, като знаех, че след секунди пак ще бъда между четири стени. Свободата е нещо, което не разбираш, докато не ти я отнемат.
Качих се на седалката до шофьорското място и погледнах за секунда мъжа до мен, чийто поглед беше съсредоточен върху пейзажа, който предното стъкло предоставяше. Той направи рязък завой в калта, обръщайки, и потегли напред. Аз не говорех, той не говореше и никой не гледаше другия, просто безизразно наблюдавахме пътя. Най-вероятно мисли за своите си проблеми, сигурно е много лесно по цял ден да даваш заповеди, разпоредени ти от някой друг, и да не се поставяш сам в ситуациите, в които поставяш толкова много хора. Аз мислех за татко. Как никога повече няма да видя родителите на Макензи, нито тя самата. Как ще скрия, че съм имала шанса да ги спася, но съм следвала заповеди и съм отишла само за своя баща. Не е ли това егоистично? Но се искаха саможертви, за да спечеля доверието на Хардин. Трябваше да пусна плана си в действие, но беше толкова трудно да сложа окончателен край на своеволията си и да започна всъщност да се харесвам на Хидра.
След доста завой между малки, порутени строежи, най-сетне излязохме на асфалтиран път. Хардин увеличи скоростта драстично, нарушавайки всяко възможно ограничение и изпробвайки качествено силите на колата. Искаше ми се да си бях сложила колана. Истината е, че не знам как бих познала дали влизаме в града, защото аз самата почти никога не го бях напускала и не знаех как изглежда отвън. Минахме през други градове, сред които запомних Форестър, Лейкланд и Бейкууд, май имаше още един, но не видях табелата. Имах чувството, че вече трябваше да пристигаме, а Хардин още не беше почнал да ми разяснява подробно плана. Дали не ме водеше някъде, за да ме убие всъщност?
- Познаваш града, нали?
- Горе-долу - спомних си как всяка нощ обикалях Барели Хопкинс. Не че в базата не се будех от задушаване всяка нощ, но там нямаше къде да се разхождам, затова просто обикалях стаята в кръг, докато сънят не ме удари отново. Имаше един-два пъти, когато успях да спя нормално, но това беше, защото на място без достъп до света губиш представа за времето, просто си изграждаш рутина на дейностите.
- Значи, ако те оставя в края на града, ще намериш баща ти? Къде точно е къщата ви?
- Баща ми най-вероятно е в шерифството. То е в централната част.
- Значи трябва да си бърза. Ако някой те забележи, ще разбере, че нещо става.
Дано.
- Ще бързам.
- Добре, следващият град е твоят, приготви се.
Запазихме мълчание отново. След около петнадесет минути можех да видя очартанията на града си за първи път от доста време. Хардин започна да намаля и в една от първите пресечки отби. Наоколо къщите бяха изоставени.
- Ще те чакам тук - той ми подаде черен електронен часовник, натискайки таймера. Тридесет минути ме деляха от връщането отново в тази кола. И трябваше да направя толкова важни неща през това време. Закопчах часовника и отворих вратата. Стъпих на асфалта, оглеждайки се и вдишвайки въздуха. Свобода е, дори за тридесет минути. Тряснах черната лакирана повърхност и се устремих да спринтирам напред.