Чувствах адреналина във вените си. Преди малко бяхме набутали Крийчър в една кофа за боклук и сега трябваше да се спасяваме. Точно когато щях да тръгна тичешком към вкъщи, Джимин ме хвана за ръката. Оголи китката ми и се загледа в луната. Прехапа устни, а аз се почувствах неловко.
- Това... от мен ли е?-попита той като премести погледа си към очите ми. Изведнъж сякаш загубих представа за времето. Единственото, което виждах, бяха топло кафявите му очи. След секунда се осъзнах и разтърсих глава. Издърпах ръката си от хватката му и отстъпих назад.
- Не знам за какво говориш...-отвърнах тихо. Сърцето ми препускаше. Той повдигна едната си вежда.
- Нима?
- Точно така.- отсяках. Можех да прочета насмешката в погледа му.
- Ами... нека ти разясня. Срещнахме се в деня, в който на ръката ми се появи Ками, а и този приятел каза, че е дошъл, за да ни събере...
Преглътнах. Накъде отиваше това?
- И какво?- попитах троснато.
Той се усмихна. Но беше изкуствено. Опитваше се да изглежда привликателен, но пропускаше малък детайл- не харесвам изкуственото. И изобщо не ми беше до тези превземки.
- Ами...
Телефона ми звънна. Това за пореден път ме сепна. Бръкнах в джоба си и извадих смартфона. Беше Хосеок. Усмихнах се при вида на името му.
- Ало?
- Кажи?- отвърнах обръщайки гръб на Джимин.
- Хей, ам... ще ми донесеш ли днес като идваш от онези бисквити? Моляя?- каза Хосеок с жизнерадостен тон.
- Господи, Хосеок, не ти ли омръзнаха? Ядеш такива почти всеки ден! Тази болница не ти се отразява добре!- викнах и се засмях.
- Ще донесеш, налиии?- можех да си представя типичната му кучешка муцуна, която правеше, когато моли за нещо. Въздъхнах примирено.
- Хубаво. Айде, че трябва да вървя.- казах и набързо затворих. Обърнах се и срещнах очите на Джимин отново. Тръпки се спуснаха надолу по гръбнака ми. Защо погледът му стана толкова леден така изведнъж?
- С кого говори?
Намръщих се. За какъв се мисли?
- Какво ти влиза в работата?- попитах и вдигнах едната си вежда. Погледа му не се смекчи и за секунда.
- Как се казва момчето? Питам за последно.
- Какво те засяга това? Хосеок се казва!-викнах ядосано. Сериозно почнах да обмислям да си тръгна преди да съм изпаднала в истерия.
Обърнах се, да си ходя, но той ме хвана за лакътя и ме издърпа обратно.
- Фамилия.
Дадох всичко от себе си да запазя спокойствие. Вдишай, издишай.
- Джънг. Нещо друго?-заядох се аз, но тогава видях страх в очите му. Пребледня.
- Болница?! Защо?! В коя болница?-започна да бълва въпроси, а аз само стоях и мигах. Притеснението в погледа му ме объркваше.
- Сити Клиник...-отвърнах. Джимин кимна леко и се насочи към изхода.- Я! Къде тръгна?! Имаме час!
Но той просто ме игнорира. Сякаш гласа ми изобщо не достигна до ушите му. Джимин продължи да върви със същата скорост, а аз трябваше да подтичвам след него.
- Чакай малко... къде смяташ, че отиваш?! Не е възможно да стигнеш пеша. Не и ако не ти се ходи цял ден. - продължавах аз, а Джимин зави по централната улица. Навалицата и днес беше на лице. Момчето ловко си пробиваше път през тълпата, а аз правех жалки опити да не изостана прекалено много. Накрая се докопах до крайчето на шлифера му, което ми гарантираше, че нямаше да го загубя по път.
След известно време ходене най-накрая се озовахме на по-тихо място.
- Я! Колко още ще ме игнорираш?- викнах, дръпвайки крайчето на шлифера рязко, за да привлека вниманието му.
- А ти колко още ще ме преследваш. Ужасно досадна си, нали знаеш?- каза той отегчено.
Вдишай. Издишай.
Той се приближи до едно такси и мигом влезе вътре. Аз стоях объркана и се чудех какво се случва. За съжаление се осъзнах, чак когато таксито тръгна, а аз останах сама.
Трябваше ми секунда, за да се осъзная какво се случваше, преди да се метна в следващото такси.
- Карай след предната кола!- викнах, нахлувайки вътре. Мъжът ме изгледа особено, но не каза нищо по въпроса. Донякъде се засрамих, че говорех така на по- възрастен човек.
След около половин час таксито спря пред болницата, в която бе Хосеок. Видях как Джимин излиза от таксито и бързо откопчах колана си.
- $40, моля.- съобщи шофьорът. Сумата ме шокира. Отворих портмонето си, но открих само десет. Прехапах устна. Явно нямах друг избор. Отворих рязко вратата и изхвърчах от колата. Мъжът се развика и хукна след мен. Влязох в болницата тичешком. Бялата светлина вътре ме замая отначало, но продължих.
Видях Джимин, който се насочваше към "Информация-та". Точно, когато го настигнах, той хвана китката ми и ме задържа на място. Опитах да се дръпна няколко пъти, но той държеше здраво, както винаги.
- Я! Ти не се ли отказа?!- кресна той ядосано. Беше сбърчил вежди и изглеждаше смехотворно.
- Няма време за това!-отвърнах и го дръпнах напред. Но той остана неподвижен. Нямах време. Трябваше да действам бързо.
- Ей, момиче! Дай си ми парите!- чух вик идващ от отзад. По дяволите...
Дръпнах ръката си с всичка сила. Това измести леко и Джимин. Явно това му подсказа какво трябваше да направи след това. Започнахме да спринтираме нагоре по стълбите. Дори не знаехме къде отивахме. Важното бе да се отървем от шофьора.
От втория етаж продължихме към третия. В началото аз дърпах Джимин, но сега той бе този, който ме влачеше нагоре по стълбите, а аз се опитвах да не падна някъде.
Видях голяма врата в ляво.
- Джимин, насам!- викнах и тръгнах към нея, но той не ме послуша. Продължи и зави надясно и нахлу в първата стаичка, която видя. За късмет или не, това бе тоалетната.
И така се озовах в тясната кабинка, стъпила на тоалетната чиния, за да не видят обувките ни през дупката на вратата, с момчето, от което ми се повръщаше. И все пак сърцето ми не спираше да препуска. От тичането е, нали?
-----------
Нах, извинете пунктуацията и правописа ми 😂. Ще се постарая да ги поправя (дано).
Иначе какво мислите за това мое творение? :Д