One Direction - If I could fly
One Direction - Once in a lifetime
Beyonce - Listen
"If I could fly , I'd be coming right back home to you."
Гледна точка на Кейтлин
Почувствах всичко толкова нереално, почувствах го като плод на въображението си.
Не знам дали го болеше, но мен ме разкъсваше. Всичко, което чувах, беше заглушено, всичко, което виждах, избледняваше, аз се разпадах.
Това трябваше да е рожденият ми ден. Това трябваше да е незабравимият ми ден. И ще остане такъв. Не би могъл да бъде забравен.
Чувствах ръце, които ме дърпаха, не исках да се отдавам на болката, а на това да прогледна, но единственото, което знаех, беше, че електронният апарат на Хари, показващ пулса му, не спираше да алармира, че нещо не беше наред.
А до преди минута всичко беше толкова правилно, всичко беше толкова истинско.
В момента, в който вече не бяхме само двамата, онази връзка, която ни свързва, се разчупи, защото той пусна ръката ми.
Не го чух да го казва, но видях по устните му да се изписват две думи, които мечтаех да чувам, но не в такъв момент.
Не останах за дълго в стаята, защото много хора го обградиха и можех да видя замъглени проблясъци от черния цвят на ризата му, до която преди миг бях толкова близо.
Която преди миг чувствах в ръцете си.
Но за миг, още по-кратък от предишния .. аз видях. Видях нещо по-ясно от всякога.
Сякаш съдбата искаше да го видя.
И други хора го видяха. И никой не издаде звук, никой. Всички се втренчваха, за да се убедят, че е истина, а аз замръзнах на мястото си, попадаща в един дълбок транс, чувстваща единствено солеността на сълзите си.
Права линия.
Това видях. Права линия, контрастираща се с върховете и спадовете на живота. Контрастираща се с пулса, който има един нормален човек.
Един жив човек.
Тишината беше най-лошият събеседник в този момент, защото чувах, по-силни, отколкото можех да понеса, крясъци вътре в съзнанието си, карайки тялото ми да трепне. Мислите ми ме накараха да реагирам с отдръпване назад.
С всяка частица въздух, която той губеше, аз губех разсъдъка си.
Отдръпнах се много далеч от стъклото, блъскайки гърба си в най-близката стена, която се стори по-топла от сърцето ми в момента.
- Кейт ..
Дори гласът на баба беше .. краен предел.
Нали щеше да го спасиш, Ан?
Нали щеше да го оставиш да изживее това, което заслужава?
Нали искаше най-доброто за него?
Нали щях да го направя щастлив?
Баба протегна ръцете си към мен, но топлината и ми се струваше крайно недостатъчна в този момент. Имах нужда да се отдам единствено на празнотата си.
Не мисля, че има начин да не усетя болката, ще премина точно през нея. А може би тя ще остане завинаги там.
- До теб съм, Кейтлин. Не е свършило.
И двете видяхме липсата на живот, и двете не видяхме пулс. Не мога да понеса да видя безжизненото му лице, не мога.
Не можех да кажа и дума, съзнанието ми беше заето от всякакви идващи снимки, моменти, думи.
Искам да отида на най-студеното място на тази земя, искам да не усещам нищо, боже, искам да не се връщам на това място и да усетя този горчив живот отново.
Каквото и да получа все трябва да ми бъде отнето.
За това ли е направен човекът? Някой предупредил ли го е през какво трябва да премине? Някой знае ли дали изобщо може да понесе тези удари? Затова ли, когато се ражда плаче, раздира се, не искайки да бъде свидетел на нищо от живота?
Когато баба ме докосна усетих как сърцето ми се отдалечаваше все повече от нея. За момент тя погледна към земята, изпускайки нещо. Погледът ми беше насочен натам, защото така или иначе не исках да поглеждам никого в очите, защото аз бях виновна.
И тогава видях. Боже. Мой. Не мога да понеса това повече. Не мога и никой не би могъл да опише това, което почувствах, онази разрушаваща покрушителна липса.
Видях плик. Бял. И чист. С моето име отгоре. И с неговия почерк. Цялото ми тяло се наведе, треперейки, за да докосне нещо, което е докосвал и той. Докосвал.
Свих се на едно място, стискайки го и тогава се изправих изведнъж, поглеждайки към баба. Той и го е дал, нали? Свих устни, а тя не каза нищо. Обърнах глава и започнах да се движа, краката ми ме водеха, нямаше да успея да остана тук, знаейки, че той е там. И не мога да направя нищо. А да гледам както всеки друг как се отдалечава.
- Да дойда ли с теб, Кейтлин?
Обърнах глава към нея, клатейки я бавно и мъчително. Избърсах цялото си лице и не взех нищо, освен душата си, която беше в ръката ми.
А сърцето ми .. то остана в онази стая.
Вървях. Не исках да виждам никакви хора. Не исках да виждам онези усмихнати лица, не исках да виждам празнични светлини, коли, не исках да виждам нищо от сегашния свят. Единствено едно лице, толкова много ли искам? Където и да се намирах, на безлюдно място, далеч от модерната представа за живот, която всички имат, в малкото мазе, пълно с прах, където и да е, но с него. Не мога да живея така, не мога.
Беше тъмно и студено, единствено това достигаше до чувствата ми.
- Како?
Обърнах се. Стоях неподвижно, когато малкото момченце се втурна към мен и ме обгърна с малките си мокри от сълзите ръце.
- Нямам нищо, Дилън.
Гласът ми беше празен, всъщност цялата бях такава.
- Имаш мен, кажи ми, че и ти си с мен, моля те.
Погледнах го и го погалих, опитвайки се да се усмихна, но се получи крива безчувствена линия, която не достигна до него.
- Обичах го, Кейт.
От устните му се спусна стенание, тъжно. Много тъжно.
- Той също те обичаше.
Казвах всичко, което чувствах, това момче не е просто 10-годишен лигльо, който си мисли, че трябва да му бъде купувано всичко. Той е една носеща се наранена душа, нуждаеща се от приятел, който загуби толкова бързо колкото и намери.
- А планирах да го запозная със сестра си ..
- Тя ще дойде?
- Много скоро.
- Искам да говориш с нея. Да и кажеш колко я обичаш. И да не я пускаш.
Говорех му бавно и тихо. Той кимна леко.
- Кейтлин ..
Погледнах го с изпълнени очи.
- Моля те, върни се, той не би искал да направиш нещо.
Кимнах, свеждайки глава.
Щях да се върна само да можех да чуя гласа му. Щеше да ме пречупи.
Пуснах ръката на Дилън, кимайки му. Целунах го по бузата, а той хвана с двете си ръце моята ръка и ме стисна, затваряйки очи. Поне ще види сестра си.
Трябва да се наслаждаваш на всеки момент в този живот, поне това научих. А не да се оплакваш за някакви дреболии, от които нищо не зависи.
Просто обичай, докато можеш. Толкова много ли коства да бъдеш благодарен на хората, които обичаш?
Гледна точка на Дилън
Аз също не исках да стоя в болницата , дори да беше студено и никой да не ми позволяваше да излизам. Така или иначе го бях направил. Искам да видя сестричката си най-после, защото без Хари е .. ужасно. Не мога да повярвам колко много неща зависят от един човек, колко много мъка може да причини и колко много чувства може да доведе. Той наистина беше мой приятел. Мой батко. Е. И винаги ще бъде, където и да съм, където и да е той.
Имаше пейка пред болницата. Стоях там , а силният вятър духаше пижамата ми и ме караше да поемам по-големи дози въздух. Спомням си как Хари не искаше да говоря , ето , не го правя в момента. Къде си? Няма да ти преча повече , ще бъда тих , обещавам. Само се върни. Този свят се нуждае от теб ...
- Дил ..
Вдигнах глава.
От колко време не съм я виждал. Русата и коса се вееше, а тя стоеше на разстояние от мен, тъкмо пристигаща. Научих, че ще идва, докато чаках да свърши времето на Хари и Кейт в коридора. Какъв егоист съм бил да искам да се върна в стаята и да ги прекъсвам непрекъснато. Кълна се, нямаше да го правя, ако просто не ми беше интересно що е това любов, което ги кара да се усмихват така. Знам само, че на него много му влияеше.
- Тереза..
От нея се откъсна въздишка и тя седна до мен, прегръщайки ме. Не очаквах да се държи така с мен. Толкова се радвах да съобщя, че ще идва на Хари .. не можах да сдържа ридаенето, което надделя вътрешните ми нагласи да не плача.
- Какво е станало?
Вдигнах рамене. Наистина не исках да говоря за това, защото при споменаването му ми липсва дори повече. Затова не искам да влизам в болницата, не искам да знам какво се случва, както и Кейт.
- Дилън .. аз съм ужасна сестра. Непрекъснато пренебрегвах чувствата ти както всеки друг, а от мен се очакваше да те подкрепям.
- Не искам да ме подкрепяш, защото това се очаква от теб.
Погледнах към нея с пълните си очи. Радвам се, че не задълбочи разпитването си и че не поиска да влезем вътре.
- Искам да знаеш, че .. си мислех за теб през цялото това време. И също така, че .. ти си най-добрият ми приятел, знаеш ли защо? Защото винаги би ме защитил, дори да ти се подиграват, но не ме интересува тяхното мнение, защото ти си мой брат и аз не искам да те променям.
- Да те нарекат приятел е голяма привилегия, Тереза.
- Ти напълно я заслужаваш. Намери ли приятели тук?
- Много повече от това. Намерих второ семейство.
- Иска ми се да ме запознаеш.
- И на мен ми се искаше ...
- Не се срамувам от теб, Дилън. Не е било това. Аз .. просто исках да съм като тях и не осъзнавах колко повече мога да имам.
Тереза обви ръце около рамената ми и се облегна на едно от тях.
- Аз ти прощавам, защото те обичам, како.
- Наистина?
Кимнах.
- На прошка и на любов ме научиха другата ми кака и ... един много специален човек.
Но може би понякога, само понякога, колкото е лошо да мразиш, толкова е лошо и да обичаш.
- Мисля, че и ти си ги научил на много.
Гледна точка на Кейтлин
Вървях много, докато намеря мястото. Помня колко ме беше страх да вляза в необитаема сграда, но когато Хари ми подаде ръката си това ми даде кураж. Сега куражът ... е в ръцете ми. Дойдох на мястото, откъдето пускахме балони с вода, където е идвал с майка си, където можех да почувствам самотата, но и компанията му едновременно.
Седнах на покрива на изоставената сграда, точно на мястото, на което стоях и предишния път и оставих плика на мястото, където Хари беше оставил чантата с балоните. Стоях неподвижно в тишина за миг, наблюдавайки красотата на луната, толкова изящна, но толкова самотна.
Беше ме страх. Защото е различно някой да е с теб духовно, отколкото да го виждаш с очите си и да знаеш, че наистина е тук. Защото единственото, което мога да правя, е да си представям и да си спомням и това ме наранява още повече.
Взех плика и го държах в ръцете си, треперейки, защото имаше част от мен, която не искаше да го отвори. Само почерка му, изписващ името ми, ме караше да треперя като самотен лист сред зимен ден, търсещ топлина под някое дърво. Но всички дървета бяха празни, както душите на хората. Не можех, а и не бих открила топлината под нечие друго дърво.
Има моменти в живота, когато не искаш да бъдеш намерен. Може би заглъхваш, заедно с тишината и тя ти предава мъката си, но не би могъл да намериш място, на което душата ти да пасне най-много, освен сред студения носещ се въздух, насред място, от което имаш спомен.
Ножът така или иначе е забит в сърцето ми. Сама ще го завъртя. Честно казано не искам да се отърсвам от тази болка, защото това означава да забравя.
Отворих плика и видях бял лист, в контраст с тъмната обстановка. Единствено уличната лампа ми помагаше да разчета написаното.
Държах листа толкова здраво, стисках го дори, вземайки всяка капка емоция от неговите думи, всеки малък детайл, достигайки до всяка негова мисъл.
„ Здравей , любов моя ...
Не знам къде съм в този момент , не знам ти къде си , но .. боже , усещам как започвам да се оплесквам още в началото. Има .. има много неща , които никога не мога да изрека , колкото и да свикнах с това да споделям. Глупаво ще е да кажа не тъжи , защото сам аз го правя , въпреки че не знам какво се случва.
Мъчно ми е да те гледам толкова унила през това време и съжалявам за това , което ти причиних. Още от началото. Може би животът ти щеше да е по-хубав , ако не ме беше срещала , защото донесох много нещастие. Не знам дали съм променил нещо в теб , защото това , което е перфектно не би могло да стане по-хубаво , но .. ти успя. Усетих как ставам по-добър човек и .. съм горд с теб за това , че накара толкова тъжно момче да се усмихне отново , затова че внесе толкова любов и толкова много ... прекрасни моменти. Може би и двамата плачем като глупаци , но наистина не искам да го правиш , защото ме натъжаваш. А не искам да те гледам така , където и да съм , още повече като знам , че не мога да го спра. Ще те защитавам с каквото мога , ще убия някого с гръмотевица или ще го обрека на нещастие ( извърти очи поне веднъж ).
Направих грешки с теб , Кейт. Говорех не това , което чувствах , просто мислейки си , че имам много време , за да се реша да го кажа и мога да се преструвам на незаинтересован. Това беше грешка , но мога да виня недоверяваща ми се душа. Не мога в няколко изречения да кажа всичко , за което съжалявам , да кажа всичко , което чувствам , но ще кажа това , което трябва и от което се нуждаеш. Понякога тези неща трябва да се повтарят , не мога да ти кажа , че ти си ги знаеш и да свърша с това. Не ме интересува колко глупаво и банално звучи , защото единственото , което сърцето ми позволява е да изразя чувствата си и това е моментът. Аз .. никога не съм се чувствал така , не съм бил толкова щастлив да гледам някого просто да се усмихва , да докосвам някого и да чувам гласа му , толкова прости неща , които .. не бих забравил. Съжалявам , ако не съм го казвал достатъчно и че съм се шегувал с това, но .. толкова много те обичам , Кейт. Боже , усещам как боли , моля се ти да не усещаш тази болка , но се съмнявам в това.
Ако си мислиш , че ще ти кажа довиждане няма да го направя. Ти не се сбогуваш с мен , любов , не го правиш. Аз винаги ще бъда там , ще ме чуваш всяка секунда , когато бия вътре в теб , ще ме усещаш и .. искам да се радваш , нищо повече. Толкова ще бъда огорчен , ако изгубя и теб , не ме предавай като бягаш от всички , защото знам , че ще го направиш. Знам , че се нуждаеш от време , но .. се нуждаеш и от семейство , не си сама и искам да споделяш това , което аз не можех да споделя толкова много години. Ако можех щях да те прегърна , без да казвам нищо , жестовете щяха да бъдат нашия разговор.
Кълна се , в този момент бих сложил най-плиткия и тесен клин , за да бъда до теб. Бих увил главата си в тоалетна хартия и бих се правил на кръгъл идиот , бих дори готвил и гладил , бих сложил вратовръзка по дяволите ( ако нямаше псувня нямаше да съм аз). Може би не можах да ти дам каквото някои други надути префърцунени мъже могат , но мога да те уверя , че нямаше да бъдат по-добри от мен в секса. Не че се хваля. Боже , така и така съм оплескал цялото писмо , искам да знаеш , че ми харесваше да те показвам на света , за да знаят какъв късметлия съм. Бях и винаги ще съм горд с тази ръка , която бях вплел в моята. Не очаквах да почувствам това , но щом аз , който не мислеше , че щастие изобщо съществува в този свят , го усетих , казвам как всеки , наистина всеки заслужава да преживее това. За някои е по-кратко , за други е за цял живот .. но никога не може да бъде по-малко специално.
Не знам дали те разплаках или разсмях повече , надявам се и двете , скъпа моя. Искам да кажеш на баба Уилма .. , че обичам тази розова жена , написах го. Кажи и да готви от любимото ми ядене на този ден и яж и за мен. Усмихни се , хайде направи го , целта ми не е да нося мъка с думите си. Понякога съм прекалено егоистичен и не мисля как би прозвучало всичко , което пиша , особено след като си толкова уязвима.
Ако .. когато .. срещнеш някой .. в своя живот , който може би ще заеме моето място .. не очаквай да го приема веднага , ще го тестваме и ревността в този случай където и да съм е неконтролируема , така че се извинявам. Всъщност и двамата знаем , че не се извинявам. Но .. се надявам да почувстваш такова нещо отново , дори и да не е с мен ( не мога да повярвам , че го пиша). Но е така , ако се чувстваш щастлива и аз ще съм , не мога да ти отнема всичко.
Преминавам през различни теми изключително бързо , но .. Стайлс нямаше да бъде усмихнатия вече мъж , ако не беше Джонсън. И двамата знаем това. Колкото и лоши неща да ни се случиха се надявам да си е заслужавало за теб , защото за мен беше най-удивителното време от живота ми и ако можех щях да го удължа дори и със секунда , в която мога да те зърна.
Също така се грижи за Ан , моля те. Знам , че е в по-добри ръце от моите.
Това , което последно ще напиша е ... погледни към небето и виж светлината , защото много често там можеш да видиш много повече , отколкото в света на хората.
Обичам всяка малка частица от теб.
Дълбоко от душа ,
Х.С."
Този човек ме премаза с всяка една от думите си. Не мога да повярвам колко ниско се поставя по важност в моя свят. Не мога да повярвам колко се е променило мисленето му, да, забелязах го и преди, но фактът, че го призна, ме кара аз да бъда гордата, а не той.
Когато започнах да препрочитам писмото вече усещах как цялото ми лице беше влажно и малко по малко течността от очите ми запълваше всяка частица, която не беше докосната.
Исках да се вслушам в това, което ми казваше той, но не знам дали ще мога да се върна в болницата и да погледна всички в очите отново и отново да усетя онази депресираща болка да бъда заобиколена от тъжни лица, които повтарят колко съжаляват. Хари не иска да съжалявам и аз не го правя, не бих могла да съжалявам за всичко прекрасно, което ми е дал. Не съжалявам, просто ми се иска да имах възможност да му кажа, че той не е единственият, който чувства всичко това. Винаги, колкото и пъти да го казвам, си мисля, че той не беше сигурен и по-точно не мислеше, че може да бъде обичан. Само да знаеше, да имаше представа как желая да можех да му кажа тези думи ..
Облегнах се на комина на сградата, който отдавна беше спрял да носи миризмата на зима. Та цялата сграда е изоставена далеч във времето и това ме кара да се замислям как абсолютно нищо не ти е нужно, освен друга душа, освен другар. Какво би било чувството да се прибера в къщата и тя да бъде празна? Да остане такава, днес, утре, другата седмица? Да няма живот в нея, да няма смях, да няма дори караници, а единствено самота? Това би било просто жилище, покрив над главата, но не и дом.
Унесох се в мислите си и не исках да помръдвам оттам, не исках да приемам, че животът продължава, защото реално за мен не продължаваше. Нямах никаква представа какво да правя, какво ще правя, исках единствено да бъда сама щом той не е тук.
.....
Чух петел. Това ме накара да отворя очи, осъзнавайки, че не бях помръднала от мястото си преди няколко часа. Всъщност изгревът дори не се беше появил. Погледнах ръцете си, които бяха червени и сухи от неспиращия вятър. Вдигнах главата си и усетих болка в гърба от стоенето на едно място толкова време, но я игнорирах и се обърнах трескаво, за да потърся листа, който не беше в ръцете ми. Изправих се моментално и го зърнах под себе си, беше топъл и облекчи душата ми поне малко. Нямам представа какво изобщо ще направя като отида в болницата, но искам да видя поне баба, защото със сигурност се е побъркала от притеснение. Ще те послушам, Х. Поне за това.
И по дяволите, ако можеше да чуеш мислите ми щеше да знаеш, че никой не може да замени това чувство, което ти ми даде.
Вървях и треперех, свивайки се в якето си, все още бях с роклята от рождения си ден, не мога да повярвам колко много се случи вчера. Не знам какво чувствам в момента, уморена съм дори от мислене, искам само да изчезна, да бъда невидима в този свят и да видя светлината, която никога няма да докосна. Вървях много време, но предпочитам да правя това, отколкото да говоря с някого, отколкото да слушам някого. Отивам там, само за да не се притеснят и да не мислят, че са ме загубили, но не мога просто да им споделя толкова бързо всичко, което е в главата ми. Имам нужда да бъда сама, никой не може да ме успокои, а и не искам да бъда успокоявана.
Пристъпих. Само на прага ми иде да повърна от това място. Направено е, за да спасява животи, но и да отнема. Всяко нещо си има две страни, всяко нещо колкото е добро, толкова е и зло.
Беше празно. Дали ... всички са .. си тръгнали? Дали душата му се чувства изоставена? Боже. Коридорът, който винаги беше пълен ... сега не беше. Колко часа са минали откакто ме няма? 5-6? Погледнах часовникът. 5:54. Може би .. са се прибрали. Бях напът да изляза, но .. нещо ме дърпаше към онази стая. Нещо ме привличаше да бъда наранявана от тези спомени. Приближих се, но щорите бяха затворени. Чуваха се гласове. И то много. И плач. Много плач. Искам ли изобщо да вляза?
...
...
....
Гледна точка на Хари
Вратата се отвори.
Боже мой. Беше тя. Тя беше. Държеше .. плика в едната ръка и листа в другата.
Тя ... ужасно много е плакала.
Сърцето ми се сви , когато всички погледнаха към нея , а тя ме погледна в лицето и физиономията и коренно се промени. Устните и бяха посинели от студа , чувствах колко студена беше , дори да не я докосвах. Не знам какви бяха мислите и след като ме видя изправен на леглото , със сълзи на очи.
И двамата се разпадахме, но и се изправяхме, когато тя изтича до мен и ме прегърна, стискайки ме и забивайки ръцете си в гърба ми. Държахме толкова много в тази прегръдка, сякаш прегръщах света си.
Не знам какво да направя .. да говоря за писмото, което вече е прочела, да и обясня как за миг съм бил мъртъв ... или ...
да и съобщя , че малкото момче , за което бяхме ... батко и кака ... е починало.
Ами ... мога единствено да кажа , че това е предпоследната глава , затова ви моля от сърце всички читатели , които са гласували или не са досега , които са били активни или не , просто да коментират какво ви донесе тази история , не искам да се сбогувам все още , но ще ми липсва. И искам да знам какво чувствате , успяхте ли изобщо да почувствате написаното. Радвам , че имах възможността да споделя този мой опит в писането с вас. Благодаря за търпението за пореден път хх