Adele - Hello
One Direction - Home
Гледна точка на Хари
Чувствам се изключително глупаво да не мога да стана точно на рождения ден на Кейт. Организирахме се и само аз нищо не правя. Дори казах на Зейн да поръча подаръка ми, тъй като все още не съм се научил как да прелетя. Вчера мина много бързо, не съм говорил отново с лекаря, няма и какво да ми каже повече, Дилън ми дава тъжни погледи от време на време, но не искам да си мисля за това тази вечер. Това е нейната вечер и ще и покажем колко я обичаме.
Не съм я виждал цяла сутрин, но Лола ми каза, че за първи път от няколко дни щяла да я изведе извън болницата, за да се преоблече, да се оправи, така го каза тя. Не ме интересува как изглежда, ако ще да дойде с парцали, моето момиче става на 21.
Имаше изненади за нея и наистина се надявам да я отпуснем от непрестанното напрежение, което чувства заради моето положение. Та тя не е напускала тази болница откакто съм влязъл, изобщо мога ли да си представя какво е да стои цял ден в коридора и да чака да дойде да ме види? Чувствам се гузно и глупаво и гадно, че трябва да преживява това заедно с мен.
- Какво си се замислил, Хаз?
- Искам вече да дойде.
- Не мисля, че госпожа Малик ще побърза да я доведе. Все пак всичко е по план.
Емили постоянно влизаше и излизаше от стаята, носейки балони, които достигаха до тавана и се застояваха там.
- Емили, знаеш ли къде е розовата жена?
- Видях я да подскача насам натам, между другото Зейн скоро ще ти донесе дрехи.
Кимнах и от толкова лежане вече се бях слял с леглото и ми стана неудобно, идеше ми да седна някъде на земята, но и такава опция нямах.
- Ще ви оставя засега, после ще дойдем.
- Ако видиш Уилма и кажи да дойде за малко.
- Добре, днес имаме да прекараме повече време заедно, затова дотогава двамата може да поспите.
- С такава напаст спи ли се.
Измънках, а Дилън само и се усмихна.
- Какво си и купил?
След като Емили излезе малкото момче се насочи към леглото ми, сядащ близо до мен.
- Нещо специално. И лично.
- Това означава ли, че няма да мога да го видя?
- Ще го видиш, хлапе.
- Мога ли да ти направя косата?
- Не свиквай с това.
- Хайде , батко, трябва и ти да изглеждаш добре.
- Батко ли ми каза?
Това смекчи физиономията ми и ме накара да разроша косата му, показвайки му, че съм съгласен, колкото и да мразя да ми пипат косата. Освен Кейтлин де, но очевидно тя е изключение за всичко.
- Нямаш нищо против да ми бъдеш батко , нали?
Лицето му беше почти отчаяно, а гласът му тих, държащ хиляди емоции.
- Нямам, Дил.
Той се усмихна, но и да не го беше направил можех да разбера, че съм стоплил малкото му сърце, което се нуждае от тези прости думи. А и не му казвам това, само защото се нуждае да го чуе, а защото го чувствам. Чувствам как ми доставя удоволствие да правя някого щастлив. И това чувство ме изпълва, изпълва и най-лошите ми спомени от това, което съм правил преди.
По дяволите, ще ми липсва.
В стаята влезе някой. Подскачащата розова пантера. Щом ме видя ми се усмихна широко и протегна ръцете си, насочвайки се към мен. Беше облечена в розово сако и розов панталон и отдолу беше с бяла блуза, а ботите и също бяха бели. Нямах възможността да я видя по-рано, но сега най-накрая мога да и благодаря.
- Дил, ще излезеш ли, и този път наистина не подслушвай. Отиди да си купиш нещо за пиене.
- Има пари на масичката, дете. Емили също е там, може да и правиш компания. Скоро ще доведе и бебето.
- Имаме си и бебенце?
Дилън се развълнува, разпространяващ чувствата си из стаята като обикаляше и се забърза към вратата.
- После ще ти направя косата, Хаз.
- Ще те чакам с нетърпение.
Казах с насмешка, а той изхвърча преди да го чуе. Баба Уилма затвори вратата и вървеше бавно, въздишайки тихо.
- Благодаря за кръвта.
- Ще ти придам малко сила, Стайлс.
Усмихнах се ведро и двамата помълчахме за малко.
- Описваха ми как изглеждаш, но никога не описаха вътрешните си чувства за това.
- Няма и да го направят.
Свих вежди, разтривайки челото си.
- Боли ги, а това ме кара и мен да ме боли.
Казах искрено, защото знаех, че тя просто ще ме разбере. Не исках да се крия повече, няма хора, които не чувстват, няма хора, които да не съжаляват, няма хора, които са вечно силни.
- Ще се оправиш, Хари. Всички сме тук за теб.
- Не искам да им причинявам това, боли ме, разбираш ли?
Гласът ми отекна и достигна до шепот, а на лицето и се появи притеснение.
- Разбирам те. Толкова добре те разбирам..
- Мисля, че ти си най-подходящият човек за това.
Тя ме погледна замислено, а аз се реших да го направя.
Ще ми лиспва тази розова жена. И нейното готвене. И нейните шегички, загачки, и отново нейното готвене.
Сърцето ми казваше, че трябваше да кажа нещо, да обясня всичко, да направя каквото трябва, но от устата ми не излизаше нищо. Гърдите ми забързаха движенията си нагоре и надолу, дишането ми се усили и ставаше по-силно, очите ми .. те се предаваха от това да останат сухи.
- Успокой се, момче. Можеш да поплачеш.
Отпуснах тялото си, но то се разтрепери и издадох силен стон от болка.
- Кажи ми какво те мъчи, Хари.
Тя ме изгледа окуражително и дойде до мен, за да стисне ръката ми.
- Не искам да се разделям.
Затворих очи, за да позволя на чувствата да отминат, но те не го правеха. Убиваше ме да разбера какво предстои. И не ме е страх от смъртта, страх ме е от това да ги оставя, страх ме е от това да не бъда там с тях ..
Страх ме е от загубата.
- Хари .. ти няма да се разделяш с никого. Успокой се.
- Искам да знаете .. да знаеш, че щях да я пазя, наистина. Дадох цялата си душа и щях да продължа да го правя.
Колкото и да се опитваше тя също се поддаде. Стисна силно ръката ми на осъзнаването. Знам, че мога да и докарам нещо с думите си, да разваля и нейното здраве, но тя е от хората, които трябва да знаят, трябва да и дам нещо, трябва да е тя, защото знам, че е силна и ще го направи с най-подходящите думи, когато и да се случи.
- Говори ли с доктора, Хари?
Кимнах бавно.
- Всичко може да се случи.
- Хари, вярвай малко повече. Не може да се отказваш толкова бързо.
- А ако вярвам до последно и накрая видя как изгубвам целия си свят без да съм подготвен?
- Не мисли, че когато се отказваш ще бъдеш подготвен. Не можеш да се подготвиш за това. Просто вярвай.
Клатех глава.
- Не мога и да и го кажа. Знаеш ли какво ще и причиня? Не мога.
- Покажи и че имаш повече надежди, Хари. Покажи колко много искаш да бъдеш тук.
Кимнах леко, приемайки думите и.
- Няма да се предаваш, чуваш ли? Знам, че много добре знаеш и оценяваш какво имаш, не се отказвай от него толкова лесно. Ти си силен.
Вдигнах глава високо и се опитах да се стегна, защото въпреки всичко трябваше да и дам това, което смятах да и дам.
- Искам .. да ги дадеш на Зейн и Кейт, когато му дойде времето.
В момента, в който и подадох каквото държах с трепереща ръка тя избухна в сълзи, протягаща ръцете си, за да ме прегърне.
- Трябва да знам, че знаят всичко това, направи го, моля те.
- Ще го направя, Хари. Но няма да има нужда, защото няма да се случи.
- Давам ги на теб, защото знам, че .. ще им обясниш по най-добрия начин.
Розовата жена стисна в ръката си двата бели плика, носеща буквално цялото ми сърце в ръцете си.
Реших да го направя вчера, защото не искам да съжалявам за нищо.
Реших да напиша това, което чувствам, защото нямам силите да го кажа с думи, нямам силите да гледам болката в очите им.
И .. знам, че на Зейн ще му бъде малко по-лесно, Лола е с него, ще има нужната подкрепа ..
Но тя .. сърцето ми се разкъсва при мисълта да я оставя опустошена, да я оставя и да отнема душата и, заедно с моята. Това ме разбива на парчета, знанието, че тя ще чувства болка, знанието, че тя ще чувства вина, мъка, слабост.
Никой не е достатъчно силен, за да понесе такова нещо.
- А сега искам да се погрижим това да е най-хубавото и преживяване.
- Ти си толкова грижовен, Хари. Ще се справим с това, аз го знам.
Кимнах фалшиво, опитвайки се да извлека позитивизъм от думите и, но бях заседнал на място, на което знаех края. Или поне си мислех така и малко неща можеха да ме помръднат от това състояние.
Поне знам едно, че ... няма да пропусна да се сбогувам. Няма да ги лиша от това. Няма да лиша себе си от това.
- Кажи, че се надяваш, кажи, че вярваш. Трябва да го правиш, чуй ме. Ако си си втълпил в главата, че това е краят, наистина ще е, разбираш ли ме? Ако си кажеш, че има за какво да си тук, че има за кого да си тук, можеш да се пребориш, момче, ако ти не вярваш в себе си кой би?! Усмихни се, наслаждавай се на тези моменти, не защото могат да ти бъдат последни, а защото ще има още много такива. Искам да се стегнеш, няма да я разочароваш така.
- Ако зависеше от мен нямаше.
- Разбира се, че зависи от теб! Зависи от твоето сърце, от твоите чувства, от твоите действия! Покажи ми, че кръвта ми не е била напразна! Няма да попадаш в такива депресии и да вярваш, че не заслужаваш да си с нас, защото животът ти е преминал в мъка. Сега е времето това да се промени, сега ще сте щастливи!
Какъвто и песимист да съм, ще се опитам да се вслушам в нея, защото не мисля, че някой друг би ми дал по-добър съвет.
- Ще се забавляваме тази вечер, ще видиш.
- Така те искам!
- Здравейте, съжалявам за прекъсването, но трябва да те пооправим малко, Хаз.
Видяхме Зейн да се появява от вратата, а само с един поглед към розовата жена разбрах, че е разбрала да не казва на никого. Тя само ми намигна и пусна ръката ми.
- Ще се видим после, момчета.
Баба Уилма излезе, а Зейн влезе, затварящ вратата и минута след него влезе и Дилън.
- За този разговор отново ли трябва да съм отвън?
- Можеш да останеш този път.
Зейн му се усмихна и излезе от стаята, за да вземе нещо. Вратата остана отворена, а Зейн пристъпваше вътре с голямата ми картина.
- Мерси много, приятел. Нямаше да се оправя без теб.
Накарах го да донесе картината на котката, защото искам да и покажа нещо, което нямах възможността да и покажа преди.
- Между другото доста трябва да проветрите като се приберете.
Като се приберете.
Ако се приберем.
Заедно.
- Нахрани ли Ан?
- Да, сложих и храна за седмица за всеки случай.
Как ми се искаше да я видя. Но не позволяваха да се носят животни в стаите. Все пак не бих забравил как изглежда.
Зейн облегна картината на стената и извади от една чанта нещата, които му бях поръчал.
- Взе парите за подаръка, нали?
- Взех ги, Хари, не се притеснявай. За какво искаше да нося картината?
- После ще покажа нещо на Кейт.
- Снимките също са тук, както и дрехите ти.
Взех торбата, изваждайки дрехите, а останалите неща ги сложих в шкафчето.
- Благодаря. Цветята?
- Тях ще отида да ги взема, купих неща за пиене.
- Взе ли пари за тортата ?
- Взех за всичко, което ми каза. Всичко ще стане, не се безпокой.
- Оооо, и торта ли ще има? Шоколадова ли е?
Двамата погледнахме към Дилън, аз отегчено, а Зейн смехотворно.
- Хари, ще ми се сърдиш ли, ако Кейт стане моя кака?
- Щом мен си ме направил за батко не мисля, че тя ще се справи по-зле от мен.
- Но ти не си зле. О, трябва да ти направя косата.
Дилън скокна, носещ отново една чаша вода.
- Господин Малик, да направя ли и твоята?
- Аз .. отивам да взема букета.
- Не, господин Малик каза, че ти е фен.
Изсмях се, а Дилън се обърна към него с възхищение.
- Значи си абониран в салона ми. Сядай.
- Едно нещо не мога да разбера, всички са господин, госпожа, само на мен казваш Хари.
- Може да поправим това, Стайлс.
- Предпочитам си Хари като се замисля. Гледай си работата.
- Ако искаш и Харолд може.
Дилън заповдига вежди, усмихвайки се по-широко, отколкото устата му може да издържи.
- И това ли си успял да чуеш?! Боже, нуждаеш се от някой постоянно да те гледа.
- Ако ми осигуриш това няма да те подслушвам. Но при условие тази детегледачка да е жена.
Той намигна самодоволно.
- Ще ти дам аз на теб една жена.
Намокрих и неговата коса, вдигайки я нагоре.
- Ние сме отбора на перчемите.
Зейн се отпусна, сядайки, за да може Дилън да намаже хубаво и него.
- Зейн спомена и че обича да наричат съпругата му „захарче ".
Все още е странно да казвам съпругата му.
Изсмях се на тъпотията, която казах.
- Това е пълна глупост!
- Захарче мое..
Дилън се разпя, вдигащ високо ръце, за да направи и нещо като танц. В този момент вратата се отвори и любимата му медицинска сестра го видя в „креативна" светлина.
- Виждам как се забавлявате, но вие двамата трябва да поспите малко, Хари има медикаменти за вземане.
- Госпожа Стайлс става на 21! Какво спане!
Госпожа Стайлс. Боже.
Колкото и нереално да звучи ми харесва.
- Не знам как Хари успява да поспи от такъв музикант в стаята.
- Добър съм и в серенадите.
Дилън занамига както всеки път и направи предизвикателен поглед, който само накара момичето да се засмее.
- Почивайте си, момчета. Сериозно.
Каза тя и излезе от стаята, а хлапето започна да скача до нас и за малко да разлее чашата с вода върху одеялото ми.
- Аз я разсмях! Аз! Аз! Такъв романтик съм.
- Колкото аз съм романтик толкова си и ти.
- Само не се прави, че не си романтик, Хаз.
Вдигнах рамене на думите на Зейн и извъртях очи.
- Не бил романтик, затова миналата вечер, когато Кейт спа тук той непрестанно я покриваше и целуваше по челото и и казваше колко я обича и..
- Тихо, Дилън!
Мразя, когато някой говори за толкова лични неща, това са работи между мен и нея. Още повече, че Дилън дори не трябваше да ги е чул, каква хиена е.
- Знам това, хлапе. Той си казва мили думи, но мрази да говорим за това. Не виждаш ли как ноздрите му се разширяват.
Зейн ме погледна и наведе главата си, за да огледа ноздрите ми, а аз се размърдах на леглото. Точно в такива моменти ми иде да изляза от стаята, но уви, заклещен съм тук да слушам глупостите им за неща, които не обичам да споделям.
- Много е страшен така, нали? Още миналата вечер му го казах.
- Радвай се, че все още не се е развикал. Предлагам ти да го предразположим малко да не вземе да счупи нещо.
- Говорите така сякаш не съм тук.
- О, захарче мое, не се притеснявай. Няма да говорим за цуни-гуни между теб и гълъбчето ти.
Изсмя се Дилън, а аз честно исках да му зашлевя един за това изразяване. Но устните ми се предадоха и се оформи лека усмивка, която показваше как хората намират простотиите за смешни.
- Излизайте от стаята. И двамата.
Все пак нервите ми надделяха, но бяха смесени със смях на това какви приятели имам. Смешно ми е, защото знам, че и аз съм като тях през повечето време.
Двамата се довлачиха до вратата и се смяха на мой гръб отново, а аз не знаех как ще промуша черната риза през главата си с тези системи, но за всеки случай няма да викам тях.
Гледна точка на Лола
Вече бяхме в къщата на Кейт и Хари след като се опитах да я държа далеч от болницата цял ден, докато се оправят. Не знам дали предполага, че ще я изненадаме, но определено няма да очаква някои неща, които ще направим. Искам толкова много да я видя усмихната.
Накарах я да си купи рокля, въпреки че тя упорито настояваше, че не иска да се оправя толкова и ми повтаряше как не е виждала Хари цял ден. Ще го видиш, момиче, той също се оправя за теб.
Времето си беше доста студено и тя не искаше да си купува нещо, което няма да може да носи след това, смисъл прекалено официално, а и въпреки всичко не можех да я карам насила, защото все пак бяхме в болница. Няма такова значение как изглежда и аз знам това, но все пак е рожденият и ден. Купихме една рокля дълга почти до коленете, беше сива и изглежда като пуловер, но по-прилепнал и по-дълъг. Имаше малко шарки, но когато я погледнеш изглежда много топла и приятна и някакси ти става уютно само гледайки я. Казах и да сложи дълги черни чорапи и след това черни боти. Сплетох и косата на един край и и сложих малко лак за коса. Погримирах я малко, но семпло и тя ми каза, че е доволна, а можех да го видя и в усмивката и.
- Ти стана и фризьор и гримьор и всичко.
- Радвам се, че се харесваш.
- Да се връщаме, защото дойде време за посещението.
Тя си мислеше, че днес отново има около десетина минути с Хари, а аз искам да видя безценната и реакция.
- Благодаря още веднъж, Лола. Радвам се, че прекарах деня с теб, а не в коридора в болницата.
Още нищо не си видяла. Писах есемес на Зейн, че тръгваме, за да подготвят всичко.
- Порастваш.
- Ще спреш ли до някой магазин да почерпя в болницата поне с това?
- Добре.
Бяхме с колата на Зейн и много се радвам, че той ни я даде, защото и на него му трябваше, но накрая се уговорихме той да използва колата на Тед.
А междувременно колата на Хари беше на ремонт, защото доколкото Зейн ми каза предната броня я е нямало. Не мога да си представя какво е преживял.
- Отивам да взема бонбони.
Кейт излезе от колата, а аз се обадих на Зейн да го попитам какво става, защото така и не ми беше отговорил на есемеса.
Гледна точка на Кейтлин
Знам, че може би Лола ме държеше толкова време навън умишлено. А и никой не ми се е обаждал цял ден. Много оценявам всичко, което правят за мен, но в момента колкото и егоистично да звучи искам да бъда с Хари. Искам да бъда в неговите прегръдки, дори и да не си говорим, просто да го чувствам близо до себе си.
Чувствам се гузно, че ще ги почерпя само с по един бонбон, но .. не мисля, че щях да направя някакво чудо в кухнята, ако се бях захванала.
Лола спря колата пред болницата и двете поехме към коридора, където чакахме обикновено. Беше празен.
- Къде са всички?
Тук трябваше да са поне баба и Тед. Обърнах се към Лола, а тя едва сдържаше усмивката си.
- Какво сте наумили?
Тя вдигна рамене и доби фасадата си на незнаеща. Свих очи и се втурнах към стаята на Хари.
- Все ще се появят, първо ще почерпя теб.
Отворих бонбоните и подадох на Лола, тя го взе набързо и ме прегърна, след това вървеше с мен към стаята на Хари. Каквото и да крие, наистина не я бива. Но нямам против, ще се правя, че не съм видяла вълнението в очите и.
Бутнах дръжката на вратата и там се откри гледка, която нямаше да забравя през целия си живот. В тази малка стаичка открих живот, открих семейство, открих любов.
Сякаш цялото ми сърце подскачаше и не можех да приема, че са направили всичко това за мен. Хванах лицето си с ръце и се усмихнах до уши, оставяйки бонбоните настрана, докато се осъзная.
Първото нещо, може би единственото, от което не можех да откъсна поглед .. боже мой, беше Хари. Боже мой, белите ми дробове наистина се нуждаят от повече време, за да оцелеят в такава ситуация.
Той беше с черна риза. С онази черна риза, която толкова обичам. И имаше рози в ръцете си. Целите му ръце бяха в системи, беше по-изправен от всякога, дори косата му беше вдигната нагоре, лицето му изглеждаше свежо, сякаш е отделял цял ден, за да изглежда така.
И не това, че държеше цветя, че се беше облякъл толкова хубаво за мен, че си беше направил косата ме зарадва най – много, а това, че .. където и да беше все ме гледаше с този поглед, сякаш аз съм неговият свят. И това наистина правеше сърцето ми по-слабо от всякога.
Обърнах главата си за момент от него, за да видя едно розово човече, което отваряше шампанско, сякаш е Нова година и се усмихваше искрено, когато пред нея се отвори огромна подаръчна кутия. Беше на колелца и тя дръпна една връзка, когато кутията се отвори и оттам се подаде торта. Беше бяла торта и на нея пишеше с огромни цифри 21. Отдолу пишеше името ми и това, което стопли малкото ми сърце бяха думите "От семейството".
Как може да имам толкова късмет, че са тук с мен? Как мога дори да се оплаквам и за секунда, когато виждам и знам какво имам?
До нея беше Тед, който сипваше шампанско в чашите.
До Тед стояха Лола и Зейн, държейки се за ръце, Лола се беше отдръпнала от мястото си зад мен и двамата държаха в ръцете си два балона, а чак сега осъзнах, че таванът беше изпълнен с балони, чиято връв висеше надолу. Всички се усмихваха толкова много, сякаш искайки да ми предадат от тази енергия и да ме накарат да разбера, че и аз съм важна за някого в този свят.
В този момент наистина се чувствах щастлива. И когато някой ме попита дали знам какво е щастието ще кажа, че просто ще се почувства. Ще почувстваш онази топлина в душата, онзи огън в сърцето, онези емоции, които само определени хора могат да ти донесат.
От другата страна на баба беше Емили. Тя държеше в ръцете си една малка бухтичка, която имаше лента на косичката и мърдаше с малките си краченца в ръцете и. Носеше бухнала поличка и внасяше радост. Чиста радост.
И отпред до тортата се беше настанил Дилън с най-самодоволния поглед, който може да притежава едно дете и държеше едно цвете в ръцете си, стоейки на колене. Неговата коса също беше вдигната на перчем, а очите му блестяха, когато от време на време поглеждаше Хари, а той му кимваше одобрително.
Може би стоях известно време вцепенена, докато осъзная какво се случва, защото не искам да приемам този момент за даденост, когато някой толкова се е постарал да те зарадва и не искам да покажа внезапно щастие и на другия ден никой да не го споменава. Ще се насладя и на най-малкия детайл. До леглото на Дилън имаше малка масичка, на която имаше сладки неща, някакви сандвичи, чувствах се точно като на рожден ден.
Не мога да повярвам, че докторите са им позволили да направят всичко това, наистина.
Протегнах ръката си, за да взема бонбоните отново и започнах да ги черпя, въпреки че те се бяха погрижили за всичко. Първо отидох до Лола и Зейн, а те ми подадоха нещо като книга, на което пишеше „Помниш ли, когато ..." Боже, какво трябва да е това? Освен това ми дадоха някакъв плик.
- Хора, наистина нямаше нужда да купувате нищо. Стига ми, че сте тук, толкова ви благодаря.
Прегръщах ги дълго време, отдъхвайки си, че са тук. Усмивката не можеше да слезе от лицето ми.
- Купихме ги още на медения месец. Не се тревожи.
Благодарих им и тогава клекнах до Дил, защото не исках да го гледам да стои на колене през цялото време.
- Хайде, Дил, стани.
- Първо вземи цветята.
Взех ги и ги докоснах до носа си, за да усетя свежата им миризма, а после му подадох ръка.
- Много си красива, како.
Хари се засмя на прякора и пак съм убедена, че са си говорили нещо за мен, но не казах нищо, само го прегърнах.
- Благодаря, че си тук.
- Аз благодаря, че правиш нервния Харолд щастлив.
Всички се засмяхме, а после Дилън се вдигна на пръсти, за да стигне до ухото ми.
- После ще ви оставим да се целувате на воля, не се тревожи.
Засмях се на глас, а Хари знаеше, че е казал някоя глупост и извъртя очи.
- Заповядай, госпожице.
- Благодаря, господине.
Беше опакован вестник.
- Правя си колекция и мога да ти кажа, че това е най-добрият. Струва си да го прочетеш, дай и на Стайлс.
- Хари.
Поправи го Хари.
- Както кажеш, мърморко.
След това ми подаде една рисунка на хвърчащ лист, гледайки ме в очите.
Имаше трима човека. Аз бях отляво, Хари отдясно, а Дилън по средата.
О.
Над главата ми имаше написано с големи букви "КАКА", а над на Хари „БАТКО". Над главата на малкото момче имаше едно изречение, което ме накара да го придърпам към себе си, сякаш искайки да съживя рисунката.
Пишеше „ Едно щастливо дете."
Тези хора здраво ми бъркат в емоциите.
- О, Дилън, колко сладко.
Възкликна Лола, а той се усмихна.
- Знам, захарче мое.
Из стаята изкънтя силен смях от страна на Хари и Зейн, които не можеха да се сдържат. Не знам какво са правили тези тримата, но определено не са скучаели.
- Може ли да пробваш моя подарък, скъпа?
Каза баба, а аз вече наистина се чувствах неудобно да обикалям сред тях и да събирам каквото са ми купили.
- Бабо! Не трябваше..
- Тед също ми помогна.
Прегърнах ги и ги стиснах здраво, а с всяка крачка, която правех към следващия човек очите ми се пълнеха и скоро започнах да виждам размазано. Отдавна не съм плакала от щастие.
- Дами и господа, представям ви нашата Розова пантера.
Баба извади от една голяма торба едно палто. Беше дълго палто и беше чисто розово, но светло розово, бебешко розово. Не можех да скрия възхищението си и веднага свалих своето, намятайки нейното. Завъртях се веднъж, а всички в стаята започнаха да пляскат, сякаш съм на някакво шоу. Обърнах се и видях Хари да свири с уста, все още държейки букета си.
- Много е удобно, бабо. Благодаря ви.
Вървях като малко момиченце, радващо се на всичко и чувстващо една непринуденост и безгрижност в този специален момент.
Оставих нещата, които ми бяха дали на леглото на Дилън, за да взема малкото човече, което издаваше лек плач и когато видя копчето на палтото ми започна да си играе с него и пухкавите и бузки се клатушкаха всеки път, когато се помръднех леко.
- Я, може ли да я гушна?
Попита Дилън, а Ем му се усмихна и той се втурна към мен, оглеждайки Трейси и докосвайки малката и главичка.
Целунах челото и и я държах през времето, в което Емили се приближи до мен и ми подаде една кутийка.
- Надявам се да ти хареса.
- Нямаше нужда, Ем, благодаря искрено.
Свих вежди, сякаш и се извинявам, че е купила нещо, но всъщност наистина ми стига това, че са тук. Не ме интересуват материалните неща, а тяхното присъствие. Дали ще бъда по-щастлива с чисто нов телефон, подарен от тях, но да бъда лишена от смеха им, от приказките им, от топлината им?
Все още държах малкото бебе, когато се запътих към Хари и усетих как погледите на всички бяха върху нас.
- Нека я взема.
Ем протегна ръце, а Хари я спря.
- Не.
Той също протегна ръце, а аз бавно я отделих от себе си. Толкова е крехка и мъничка. Помня, когато той я взе за първи път, ръцете му трепереха, сякаш наистина ще се изгуби в неговите големи ръце.
В този кратък миг неговият поглед се смекчи. Той я погледна за първи път, погледна я дълбоко, разкривайки необятната и малка душа и се усмихна. Трейси мърдаше в ръцете му, а той подаде устните си на мястото, където аз я бях целунала и докосна нежната и кожа. За първи път не се опита да скрие колко приятно му беше да чувства това малко сърчице близо до себе си. За първи път той показа колко много го успокоява това.
След малко той я подаде отново на Емили, докато я гледаше със загриженост и извърна погледа си към мен.
- Честит рожден ден, любов моя.
Усмихнах се, докато бузите ми се изчервяваха, а тялото ми не можеше да си намери място, въпреки че единственото място, на което исках да съм сега, е тук.
Прегърнах го за благодаря, а всички в стаята започнаха да издават одобрителни звуци.
- Нямаш представа колко си красива.
Прошепна ми той, а аз се доближих до неговото ухо.
- Ти също нямаш представа колко добре ти стои тази риза.
Той облиза устни самодоволно.
- Всъщност имам.
Изрече тихо, а аз вдигнах вежди след това поклатих глава.
- Не, нямаш.
- Шшт, обърни се.
Аз го направих, вълнението взимайки най-доброто от мен и изчаках да усетя пръстите му по кожата си. Не можех да опиша това, което почувствах щом ръцете му докоснаха врата ми. Затворих очи и усетих нещо студено да се плъзва по ключицата ми. Погледнах надолу, за да видя какво е и видях пръста му отгоре, след това взе ръката ми с неговата и я сложи върху верижката. Усетих топлия му пръст, заедно с колието, докато той не го пусна, за да го видя по-добре.
Боже. Пръстът ми обходи нежния материал и погали тясно написаните букви.
K&H.
Това пишеше. Този момент се носеше като мелодия из стаята и се запечатваше като незабравим спомен.
Обърнах се към него и ръцете ми се обвиха около врата му, не можех да сдържа радостта си от това да притежавам нещо, от което съм толкова горда. Нещо от такава огромна сантиментална стойност.
За пореден път се убеждавам как този човек може да отнеме, но и да възобнови всичките ми надежди. Да покаже как има моменти, толкова специални, които не могат просто да бъдат изтрити от съзнанието ти, каквото и да се случи, каквото и да се е случило.
- Обичам те, Харолд.
Думите ми бяха малко над шепот, а сълзите ми докосваха бузите му, които ги приемаха с отворени обятия, без да казва нищо, просто да са там.
- Аз също те обичам, Кейтлин.
Обърнах се едва след като чух пляскането и „Горчиво", което не липсваше и се изправих до леглото на Хари, държейки букета си от него близо до сърцето си.
- Искам да ви кажа, че ме направихте изключително .. изключително щастлива. Нямате представа какво значи това за мен.
Хари държеше ръката ми, стискайки ме, спирайки ме от това да се разплача.
- Лола, Зейн .. вие сте хората, на които дължа цялото ни запознаване с този .. прекрасен човек. Вие ми показахте как могат да съществуват истински приятели, дори във времена като тези, където всички те използват. Благодаря ви, че сте до мен, до нас, през всички тези моменти и се надявам да имаме повече такива мигове, където ще можем да си показваме колко много държим едни на други.
Исках да кажа по нещо на всеки поотделно, защото не чувствах, че можех да им се отблагодаря достатъчно.
- Бабо .. Тед .. боже, толкова сте грижовни и .. нямате нищо общо с онова минало време, защото се опитвате да разбирате новия свят, който определено е много шантав и пълен с глупости, но ..мисля, че се справяте много добре. Баба беше единствената, която харесваше Хари и не се отказа от него, ти ме отгледа и научи как трябва да се държа за малкото време прекарано с теб. Ти си една розова жена, едно човече, което внася радост на този свят и е по-позитивен от всички ни тук. Възхищавам се на това и те обичам, бабо. И много ми липсва да прекарвам часове в мазето, хаха.
Баба е много силен човек. Наистина. Но сега .. сякаш беше изключила това умение от качествата си и не можеше да спре да ни гледа с пълни очи. Дори не можеше да проговори от мислите, които се въртяха в главата и.
- Искам .. да благодаря и на Ем. Която беше наистина много разумна, но не винаги я слушах. Всеки прави грешки и смятам, че ти си взе поука от всичко, аз също си взех. Мисля, че най-прекрасното нещо ти се случи и единственото, което можеш да правиш, е да се радваш. Благодаря, Ем.
- О, Кейт. Съжалявам много, защото бях далеч от разумна през повечето пъти. Едно нещо знам, моите съвети не струват, но винаги съм искала най-доброто за теб и не виждах кое беше необходимо и кое не.
Може би тези разговори не са за пред всички, но това са хората, на които мога да кажа всичко, не съм засрамена от думите си, искам всички да знаят колко много ги обичам.
- А ти, малко сладурче ..
- За бебето ли говориш?
- За теб, Дилън.
- Аз не съм сладурче.
- Точно такъв си. Искам да ти кажа, че щом Хари видя приятел в твоите очи, значи наистина присъствието ти си струва. Ти си едно невероятно хлапе и мога да ти кажа, че децата на твоята възраст не могат да ти стъпят на малкия пръст. Искам да си позитивен и да знаеш, че не си различен изобщо, идеален си.
- Не искам да те натъжаваме, Кейт.
- За какво говориш, Дил?
Обърнах се към Хари, а той го гледаше втренчено, облизващ устната си нервно. Познавам, когато чувства напрежение.
- Аз предлагам да нарежем тортата!
Баба се провикна и викна Дилън, за да дойде и да и помогне. Обърнах се към Хари.
- Знаеш ли за какво говореше?
- Знаеш какъв е, подмазва ти се.
- Престани, знаеш, че той не е такъв.
- Абе подмазвач си е.
Хари се разсмя и имах чувството, че прикрива нещо, но не исках да го пришпорвам.
- Искам да кажа и на теб някои неща.
- После.
- Защо после?
- Защото искам да останем сами, за да може и аз да ти кажа някои неща.
Наведох се и се облегнах на рамото му, когато вратата се отвори и толкова много погледи се обърнаха към .. четирите човека.
Това. Наистина. Е. Нереално.
Скочих от леглото на Хари и се втурнах към вратата, за да посрещна татко.
И Линдзи, и Рони, и Наоми.
Нямаше как да бъда по-щастлива, наистина.
Осъзнавам и продължавам да осъзнавам, че има само едно щастие на този свят – да обичаш и да бъдеш обичан.
Единственото, от което се нуждая, е да бъда щедра, да се наслаждавам, а аз не спирам да го правя, взимайки до последната капка от тези невероятни емоции.
- Честит рожден ден!
- Благодаря ви!
Прегърнах ги, а тогава към прегръдката се присъединиха и Лола и Зейн, след това и баба, Тед, Емили и Дилън.
- Много сте мили.
Чу се глас отстрани и всички се обърнахме към него, при което аз се насочих към Хари и всички бяха зад мен, наобиколихме леглото му и направихме една обща прегръдка, която отне всичкия песимизъм и мрачна обстановка от тази болнична стая.
- Обичам моето семейство.
Казах доволно.
- Задушавам се.
Чуваха се гласове.
- Тук замириса на нещо.
- Някой да има дъвка?
Всеки казваше нещо, но гласът му беше заглушен от гласовете на другите и разбирах отделни неща. Единственото, което не можех да игнорирам беше рева на Трейси. Отделихме се след известно време и всеки започна да си поема дъх.
Лицето на Хари беше червено и той откопчаваше ризата си.
- Разгорещихте ме.
Всички се разсмяха, а Дилън реши да поеме думата.
- Някой от тук да чете вестници?!
- Дилън!
Хари се обърна към него, а Рони се приближи и подаде ръката си. Татко се обърна към мен и ми подаде една кутия, а аз благодарих на него и Линдзи. Чух как Хари намигаше и казваше на Дилън, че бил играч, защото с Рони изглежда оформяха някакъв разговор, а аз не можех напълно да се съсредоточа към това да слушам татко.
- Имам чувството, че си пораснала, Наоми.
Тя вдигна рамене и дойде до мен.
- Хайде, сложи си гривната, аз я избирах.
- Толкова сте мили, как знаехте, че сме тук?
- Лола и Зейн ни разказаха всичко, Хари също помогна.
- Всички сте .. неописуеми. Толкова ме изпълвате.
Прегърнах ги още веднъж.
- Всички на тортата!
- Това баба Уилма ли е?
Татко се обърна към баба и се изправи, гледаха се известно време и беше малко неловко, защото не са се виждали от наистина дълго време. Беше си странно, но въпреки това баба отиде до него и го прегърна. Никога не го е мразела или нещо, дори имам чувството, че нейните чувства са били по-топли от на майка ми. Особено се промени мнението и, когато разбра какво е правела майка ми, но не искам да си спомням за това.
- Радвам се, че пристигнахте навреме. Дъщерите ти толкова са пораснали!
Баба се обърна към Наоми и Рони, но нито една от двете не я чу. Рони беше заета от това да бъде омайвана от Дилън, а Наоми изглежда хареса Трейси и Емили и беше дала да я държи.
За кратък миг си представих, че съм страничен човек и ги наблюдавах. Баба запознаваше Тед с Линдзи и татко, Зейн показваше някакви форми с ръцете си на Хари и нямах представа за какво си говорят, Лола и Емили слагаха тортата в пластмасови чинии и чувах как говореха за сайта, в който Лола видяла прическата, която ми направи. Всичко е толкова просто, но толкова запомнящо се.
Именно простите неща ти показват красотата и късмета, който имаш.
Гледна точка на Хари
Кейт стоеше на моето легло и беше пренесла всичките си подаръци там, а ръката ми беше на бедрото и и след като всички повтаряха да покаже какво са и подарили тя го направи.
След изваждането на всеки подарък тя изразяваше едно типично женско „Ах!" и една детска усмивка, която водеше и до моята още по-детска. Без да се задълбочавам подаръците наистина бяха хубави и и носеха много усмивки, защото бяха подарени от хората, на които държеше, а знам, че това я радва най-много.
Розовата жена и подари розово палто, щях да се учудя ако беше друг цвят, Емили един бял часовник, който тя веднага си сложи, баща и и семейството някаква гривна с перли.
Зейн и Лола ме изненадаха като и подариха една книга с всякакви снимки вътре, наши снимки и на всяка пише датата и момента, боже, искат да я разплачат и успяват. Освен това аз също съм включен в другата част от подаръка, което .. ме притеснява. Защото са два билета до Лос Анджелис и когато Кейт ги видя се побърка, защото така искаше да види Луи. Между другото не се сетихме да му се обадим по-рано, за да дойде и всички полети бяха изкупени, но това е голяма възможност и тя трябва и ще отиде с или без мен. Не искам да бъда егоист и да я лишавам от каквото и да било.
Билетите са зад след месец, много ще се случи дотогава.
И Дил, който може би нарочно искаше да ме види толкова уязвим подари онази рисунка, дори не съм го видял да я прави, но ... признавам, че ми е влязъл под кожата.
Стаята все още беше пълна, стояхме от часове и се чувствах много изморен, нахраниха ме като прасе, поне това е хубавото, Дилън също е много доволен, не сме яли толкова цяла седмица. Смяхме се ужасно много, баба Уилма разказваше за някаква костенурка и по физиономията на Кейт разбрах, че е чувала тази история много пъти. Дилън изтанцува някакъв ирландски танц и каза, че научил стъпките от някаква статия, учудващо.
Лола и Зейн разказваха как на медения месец в самолета е имало мъж, който е вкарал паун и станал голям скандал, изгонили го от самолета, а той спорил как никъде не можел да ходи без домашния си любимец.
Всякакви индивиди на този свят.
Рик също дойде и Емили много се зарадва, защото се връщаше от командировка, имаха си семеен момент, избъзиках Наоми дали си има някой 19-годишен отново, а тя ми каза, че нямало да вдига толкова високо летвата отново. И се изрази, че за момента била необвързана, боже, боже, 14-годишно, сякаш беше вчера, когато отидохме при бащата на Кейтлин и се разправяхме с един куп нелепи случки. Сякаш беше вчера, когато я поканих да живее с мен.
Сякаш беше вчера, когато привлече окото ми още щом я видях в университета, но се държах изключително грубо .
Сякаш беше вчера, когато я целунах за първи път в стаята за рисунки и после се престорих, че не съм го направил, докато сърцето ми показваше съвсем обратното.
Гледна точка на Дилън
Стаята се изпразни, защото казаха, че ни било време за лягане, но ми харесваше да бъда обкръжен от толкова хора, които не се държат различно с мен. Дори Рони обеща да намине отново преди да заминат. Хари постоянно се въртеше на леглото си.
- Боли ли те сърцето?
Казах плахо и предпазливо. Бях готов да стана и да извикам някого, защото не исках да бъда сам, гледайки това.
- Не умирам, ако това ме питаш.
Отдъхнах си за момент, но не се успокоих напълно.
- Не можеш ли да заспиш?
Той не ми отговори, само гледаше завивките на леглото си втренчено. След това се изправи леко на възглавницата. Усещах, че чувстваше тревога.
- Какво има, Харолд?
- Не ми казвай така.
Каза прекалено остро, но след секунда извърна глава и смекчи погледа си. Поне така мисля по въздишката, която направи, тъй като не мога да го видя много добре.
- Съжалявам, Дил. Просто не говори с мен, за да не те нараня.
- Защо си нервен, Хари? Току-що прекара най-хубавата вечер, знаеш ли какво бих дал, за да имам това..
Изведнъж усетих пробождане в сърцето и поех повече въздух от обикновено.
- Не съм неблагодарен, Дил. Не съм.
Каза замислено Хари, а аз се облегнах на леглото си.
- Щом не искаш и не можеш да се сбогуваш не го прави.
- Как да не го направя като знам, че сега е моментът? Всеки друг може да бъде късен.
Той въздъхна сякаш иска разговора ни да приключи и може би се чувства глупаво да споделя на малко дете като мен , което всички си мислят , че няма чувства , за да приеме или че ще се разплаче и ще иска да бъде прегърнато. Така е , имам нужда и мога да се разплача и може би щях да го направя , ако всичко в живота ми беше нормално , но .. се научих , че трябва да се радвам и дори сега да загубя войната , изживях нещо красиво през това време и почувствах топлота от чужди хора , които мога да нарека свои приятели. Така трябва да мисли и той. Защото знам , че преди това място е изживял други хубави моменти , които не си заслужава да бъдат забравени и погълнати от тъгата.
В този момент вратата леко изскърца и се подаде фигура, която веднага познах. Може би този път доброволно трябва да изляза, защото имат нужда от това лично пространство, колкото и да искам да ги чуя.
Кейтлин ми махна и се усмихна, след това се насочи към Хари и се наведе за да го целуне по главата, а той веднага протегна ръце към нея и тонът му се промени, изобщо нямаше намерение да се сопва и това ме радва. Може би тази кратка тишина му е дала отговори.
- Аз .. ще изляза.
- Доброволно?
Попита госпожицата, а аз кимнах и си взех бутилката и вестника, приготвяйки се да стоя дълго време навън. Преди да изляза отидох до тях и с двете си ръце ги хванах.
- Благодаря за рождения ден. Направихте ме щастлив.
- Оо, Дилън.
Кейтлин ме прегърна, а Хари се усмихна на нейната дружелюбност и се присъедини към прегръдката.
Ще запечатам този момент.
Гледна точка на Хари
Трудно ми е да започна. Може би не трябва.
Държах я толкова близо до мен, а тя сякаш се топеше в ръцете ми.
- It's alright .. calling out for somebody to hold tonight .. when you're lost you'll find a way I'll be your light..
- Наистина ли пропя без да те помоля?
Тя се усмихна доволно.
- Наистина.
- Гласът ти ме успокоява.
- Присъствието ти ме успокоява.
Тя дишаше леко и спокойно.
- Ще ми подадеш ли картината?
Кейт вдигна поглед към мен и стана, за да я вземе, а аз измънках на липсата на контакт за момент. Постави я до леглото, а аз я вдигнах, напрягайки мускулите си.
- Дали някъде има нож?
Тя ме погледна изненадано, но бяха останали пластмасови от тортата и ми подаде един. Обърнах картината обратно и продупчих горния и ляв ъгъл.
Извадих торбата, която поръчах на Зейн, а тя ме гледаше изненадано.
- Ако можеше да си пожелаеш едно нещо сега какво щеше да бъде?
Тя затвори очи.
- Да се оправиш. Помолих майка ти.
Тялото ми настръхна и ръката ми се промуши през малкия отвор на картината, за да извадя това, което исках. Беше снимка. Толкова самотна и стара снимка.
Аз. Майка ми. Болница. Системи. Държахме се за ръце. Лицето ми грееше, тя също се опитваше да покаже, че е добре. По очите и лицето и личеше, че не е, но .. беше щастлива, че бях там. Както сега аз съм. Беше щастлива, че държи точно моята ръка, точно както аз съм сега.
- Това ..
Кимнах, отговаряйки на въпроса и. Тя я взе в ръцете си и я приближи до лицето си.
- Красива е.
Усмихнах се криво.
- Беше.
Все още не мога да спра да мисля за това, че се е помолила на майка ми.
Извадих няколко снимки от торбата и ги разпръснах по завивките.
Всички бяха на нас двамата. Първата, която вдигна беше когато празнувахме отварянето на галерията, другата беше когато бяхме на хамака в къщата на баща и, третата беше когато бяхме излезли четиримата и ядохме сладолед, но тази която най-много остава в съзнанието е първата ни снимка.
Когато бяхме в мазето и я нарисувах. Най-специална е, защото нищо не беше нагласено. Бяхме се покрили с одеялото, косите ни бяха рошави и очите ни подпухнали, но .. емоциите в тази нощ бяха ужасно силни.
Сложих ръката си на снимката и я взех. След това я сложих в картината заедно с тази на майка ми.
- Защо я слагаш тук?
Гласът и беше тих, почти недоловим.
- Защото искам да пазя сърцето си вътре.
По чертите на лицето и си пролича, че се е трогнала.
- Искам да вземеш останалите снимки.
- Ще ги закачим на стената като се приберем.
Физиономията ми се промени и тя го забеляза прекалено бързо.
- Искам да те помоля за нещо, Хари..
Тя се наведе близо до мен, гласът и умоляващ.
- Не ме оставяй.
Колко жалко, че не мога да и обещая това.
Погалих я по главата, опитвайки се да отнема песимистичните и мисли, но самите мои бяха такива.
- Научи ме на толкова много, Хари. Без теб нямаше да съм този човек.
- Научих те само как един човек може да бъде вулгарен.
- Не е така. Знаеш ли колко много болка си събирал, искам веднъж завинаги да я пуснеш, да я отделиш от себе си..
- Аз също го искам, Кейт.
Боже мой. Толкова много ще ми липсва, ужасно много ме боли. Усещам как се разкъсвам на две и половината част от мен винаги ще живее в нея.
Чувствам се ужасно изморен, не мога да контролирам това, че очите ми се затварят. Чувствах спокойствие, докато нещо не ме наръга отново. Сякаш изстискват нещо от мен и всеки път, когато се опитам да остана буден ме боли още повече. Всеки път, когато се опитвам да я погледна .. нещо ме отблъсква. Непоносима болка ме отблъсква.
Очаквах да мине след минута, но се усилваше, защото исках да се уверя, че човекът пред мен е все още тук и се борех да не затварям очи, да остана тук.
Борех се, но беше трудно, защото ме болеше. Заболя ме още повече, когато чух силен писък и някакво пиукане на системата до мен, но бях прекалено слаб, за да се събудя.
Благодаря за прочитанията , колкото повече приближава края , толкова по-малко искам да се разделям с това. Ще ми липсва. ... не си правете изводи , докато не прочетете всичко. Надявам се да не ви разочаровам. :)