Hidden - BG translation

Chapter 43 ∞ You'll get past it, you'll move on.

Всичките чувства ме връхлетяха и се вцепених.

Изпуснах вилицата си, металът издрънча в порцелановата чиния. Гърлото ми пресъхна. Имах чувството, че току що бях ударена. 

 - Какво? - казах пискливо.

 - Напоследък се карахме доста често. - майка ми каза меко. - Просто не мислим, че сме правилни един за друг. Поне, не вече.

 - Как може да го направите? От колко време го обмисляте?

 - От около.. - баща ми въздъхна. - От месец и половина.

 - И не сметнахте за нужно да ми кажете? - попитах пискливо.

 - Щяхме да ти кажем, Роузи, наистина, но аз..

 - Затова искахте да дойда в Ню Йорк, нали? За да ми кажете?

Родителите ми избягваха погледа ми.

 - Не е за вярване! - изкрещях. - Направихте всичко това зад гърба ми!

 - Боли, нали? - в очите на Елизабет се четеше злоба.

Кръвта ми замръзна. 

 - Аз, аз не..

Елизабет се изсмя, въртейки очи. Взе си чинията и изчезна в кухнята. 

 - Не мога да повярвам. - измънках, хвърляйки салфетката си на масата, ставайки.

 - Къде отиваш? - попита ме майка ми, когато се обърнах да си ходя.

 - В стаята си и ще заключа вратата! - изкрещях. Почувствах се отново като тийнейджър, а не на двадесет и три. Мисля, че бях права да се държа така. Как можаха да го направят?

Затръшнах вратата на старата си стая и прокарах ръка през косата си. Това е несправедливо. Напълно несправедливо. 

Потънах в леглото си, вдишвайки от позната миризма на комфорта. Погледнах ръката си.

Номерът на Хари, изписан в синьо, на китката ми.

Без да се замислям, взех телефона си и набрах номера.

Той отговори на второто позвъняване. 

 - Да?

 - Здравей, Роуз е. - гласът ми прозвуча неестествено. 

 - Розали. Звучиш тъжна.

Игнорирах използването на цялото ми име.

 - Аз.. - въздъхнах. - Родителите ми се развеждат.

Настъпи тишина. Представих си как Хари повдига вежди, в учудване.

 - Развеждат се?

 - Да. И са го крили от мен цял месец. Това е причината, поради която ме поканиха тук. - гласът ми се пречупи накрая и затворих очите си.

 - Роуз. - дрезгавият глас на Хари прозвуча по линията, което малко ме успокои.

 - Знаеш ли, това просто ме вбесява. - горещи сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. - И тогава Елизабет.. - поклатих глава.

Хари слушаше търпеливо. В този момент, бях толкова благодарна, че сме приятели и не се мразехме, както в началото.

 - Когато.. - той прочисти гърлото си - Когато майка ми умря, не знаех цели шест дни. 

Запазих тишина, пулсът ми се ускори. Хари е говорил за миналото си толкова малко. Жаждата ми за информация ме връхлетя веднага. 

Хари направи пауза, преди да продължи. 

 - Бях сринат. - каза меко. - Не ядях с дни, да не говорим за спане.

Буца заседна в гърлото ми. 

 - Хари. - издишах. - Аз..

 - Всичко е наред. Минаха четири години. - той подсмръкна леко. - Мисълта ми е, че ще го преодолееш, ще продължиш. 

 - Защо не си знаел шест дни? - осмелих се да попитам.

Хари замълча за толкова дълго, че помислих, че е затворил. Най-накрая проговори.

 - Сестра ми.

Успях да задържа устата си затворена и да не го разпитвам. - 

 - О. - казах просто.

 - Да.

Отново настъпи тишина и обмислях да се сбогуваме. Но не можах да го направя.. исках да говоря с него, колкото може по-дълго.

 - Никога няма да познаеш кой седеше до мен, в самолета.

През следващите два часа, с Хари си говорехме по телефона. Ту спорехме, ту се смяхме, но темата за родителите ми и майка му не беше повдигната повече. Когато затворихме, се чувствах по-добре. Не знам защо, но и не ми пука.