10 години по- млада

глава десет: съдба?

Ти скочи от леглото крещейки, но в секундата в която осъзна, че не си в онзи измислен свят и няма опасност за живота ти, се успокои. Погледна спящият на бюрото лекар. Ти събу едната си обувка и го нацели с нея, но при самото хвърлене видя нещо странно на китката си. Проблесна малка татуировка в формата на падаща звезда, но в секундата в която се загледа в нея, тя изчезна.

- ХЕЙ! Опитваш се да ме убиеш с миризливата си обувка ли? – Юнги бършеше лигите си от лицето.

- Какво е това? Преди малко имах ... аа, сега изчезна?! Какво ми направи, извратеняк психясал? – ти сочеше китката си, докато съненият лекар те гледаше странно и почесваше главата си, разрошвайки още повече русата му коса.

- Какво?

- Това!! – показваше китката си, на която нямаше нищо. Юнги сви вежди, при което очите му се затвориха още повече от иначе. Явно му просветна след една секунда, защото той повдигна вежди.

- Падаща звезда или луна? За това ли говориш? – ти само кимаше глава като полудяла. – Това е щото старото ти тяло официално умря, а ти си като клонинг на предишното ти ТИ и това е като, нали знаеш, етикет на блузката? Да си знаеш, но.. Въпрос, кое си ти, падащата звезда или луната? – Юнги говореше така, сякаш те питаше какъв пол си, мъж или жена.

- Падащата звезда .. – отговори ти ставайки и куцукайки с един крак до момчето, за да вземеш и обуеш обувката си отново.

– Защо питаш?

- Звездата и Луната трябва да се срещнат. Такава е съдбата ви. В зависимост дали си едното или другото .. не, няма значение. Хайде да се прибираш вече, че на този стол ми се смачка задника. – лекарят се изправи, като леко ти се надупи, показвайки перфектно закръгленото му дупе. Но след това се изправи и физиономията му прие сериозно изражение.

- В зависимост дали съм едното или другото какво? – ти скръсти ръце и започна да го гледаш строго .

– Утре ще говорим отново. За днес стига толкова. Ще пренатовариш малката ти главица. – Юнги потупа главата ти и продължи напред, отваряйки вратата и правейки ти знак да излизаш.

След кратката ти стачка, осъзна, че няма смисъл и излезе през стаята начумерено, но веднага след теб бе тръшната вратата.

- Чакай? Ти няма ли да се прибираш също? – нямаше отговор отсреща. Импулсивното ти държание се обади и веднага отвори вратата след себе си в готовност да викаш по Юнги, но стаята беше празна. Ни вест от човешко присъствие.

- Ю-Юнги? – тишина. Огледа стаята отново, но момчето се беше изпарило. Китката ти отново светна за част от секундата и те накара да поскочиш, последвано от лек полъх, от който чу шептенето на Юнги.

-Прибирай се вече!