Интервюта с автори

BistraStoimenova

BistraStoimenova

Какво е за теб литературата?

Възможност за разказване на истории. Няма нищо по-хубаво от това да превърнеш празните страници в нов свят. Не-пишещите хора се чудят как става, а аз обичам да казвам, че съм на първия ред на 4D филм само за мен. Даже не съм сигурна дали думичката „литература" е съвсем подходяща за моето определение, защото като ми кажат „литература", се сещам за баба Илийца и клишетата, които ни набиваха в главите в часовете по литература. Моя милост, която вече пишеше истории, смяташе и все още смята, че авторът е искал да каже точно каквото е написал. А това ми гарантираше редовни спорове с всеки учител по литература в училището. Не можеха да ми оборят аргументите, в повечето случаи, ха-ха.

Какво те кара да пишеш? Какво те вдъхновява?

Всичко ме вдъхновява – писала съм истории по песен, рисунка, чута фраза, изпито питие. Разказвам истории откакто се помня – почти винаги има герои в главата ми, които да ме ръчкат да напиша тяхната история (упорити гадинки са). Имам моменти, когато едно ходене някъде, провокира няколко напълно различни идеи за истории даже.

Какво е първо - сюжетът или героите?

Героите. Ако нямаш интересни герои, за които на теб (и на читателите) да те е грижа, няма абсолютно никакво значение какъв е сюжетът. При мен всяка история започва с гласа на даден герой, който ми разказва нещо – след това сюжетът се появява в хода на разказа. Характерът на героя (въпреки че те си идват с характер), също се разкрива, докато героят ми разказва. Съгласна съм, че без сюжет и герои, една история не струва (особено ако и двете куцат едновременно), но за мен първи и най-важни са винаги героите. И то такива герои, че да разбереш кои са, за какво се борят и каква тъпотия им се случва отрано, за да ти пука за тях в историята.

А как развиваш сюжета и героите си?

Хм, тук май е моментът да направя няколко уточнения. Пиша от пети клас (10-11 годишна) и никога не съм си планирала историите. Единственото изключение, са историите по реални събития, където все пак трябва да се използват доказателствата по случая като опорни точки. Но пак, става дума за бележки от по две изречения на глава. Това ще рече, че съм „pantser", пиша на момента, каквото ми дойде в какъвто ред ми дойде (не винаги е хронологично, даже в повечето случаи сцените се раждат разбъркано) и после „зашивам историята". Не съм обременена от курсове по творческо писане и други подобни, затова не мисля за героите и за сюжета като нещо, което трябва да „развивам". Ще прозвучи малко налудничаво, но понякога се чудя дали ние, пишещите, нямаме нещо като антена към паралелни вселени и дали героите от историите ни не са просто съобщения, които достигат до нас по „антената". В този ред на мисли, не аз развивам и определям сюжета, а героите, които ми разказват. Това е тяхната история, оставям ги да правят това, което считат за нужно. Досега съм пречила на герой да свърши нещо в история точно два пъти и то само защото същото нещо така или иначе щеше да се случи по-нататък в историята. Тъй че двете неща се случват от самосебе си. Аз само следя да се случват логично – т.е. да има някаква логика както в сюжета, така и в действията на героите. Не знам колко смислено звуча, честно казано.