жанр: dark romance
Изабела Барѝнова e истинска мадона на хаоса. Бореща се с това да избяга от българските си корени, тя е твърде себе си, за да се впише където и да било. Макар и на пръв поглед да води напълно нормален живот в сърцето на горещата Ал...
Във въздуха пак се носи застояла миризма на алкохол и скара от къщите на улицата. Чува се приглушена музика. Съседите отново празнуват.
Вечер е, а въпреки това ми е горещо. Досадните комари ме хапят, но аз не им обръщам внимание, защото със салфетка забързвам кръвта от раната на приятеля си, който ръфа един розов домат.
- Баща ти ще го направили ли отново? – питам, когато попивам още кръв.
След малко напоявам нова салфетка със спирт и когато пак я допирам до разранения участък на гърба му, той дори не охка. Тарон изглежда толкова голям и силен, а е само на 12. Когато и аз стана на толкова, ще бъда същата като него.
- Не се бой за мен.
- Боли ли те много?
Той е обръща и ме поглежда с големите си тъмни очи. Усмихва се.
- Ще мине. Всичко минава. Майка ми винаги го повтаря.
Летните вечери са ми любими. Седим до късно по улиците, говорим си всякакви неща... Но най-много харесвам частта, в която понякога решаваме, че ще целим случайни хора с балони, пълни с вода, или когато звъним по чуждите домове и после бягаме нанякъде. Любимо ни е да правим пакости.
- Щом те боли, значи утре няма да можем да си играем – казвам и се мръщя.
- Ей! – подхилква се и ме защипва за бузата. Пискам. – За мен ли се притеснила сега, мъник! Как ще спра да си играя с теб! Само ти ме караш да се усмихвам. Нашите постоянно се карат.
- Нашите също. Май е нормално.
- Един ден, когато порасна ще имам всичките пари на света! Тогава ще те взема със себе си и ще се махнем оттук. Ще забравим за всички и всичко.
В двора на дома му сме и стоим под едно сливово дърво. Една джанка пада върху главата му и аз се кикотя. Неусетно поглеждам към белега на гърдите му. Зарасналата рана там прилича на кръг и е от лявата му страна. Тарон така и не ми казва как го е получил. Все си мисля, че и това също е дело на баща му.
- Но аз харесвам да съм тук. С теб.
Той облича тениската си и клати глава.
- Не ти ли е любопитно какви хора има по света, какви места? Казвам ти, когато стана достатъчно голям, ще те заведа навсякъде, Беладона. – Пак се мръщя и поглеждам към звездите на небето. – Какво има?
- Все още не разбирам защо ми казваш така.
Тарон се смее. Тогава къса стръкче от едно растение с големи листа в близост до нас.
- Приличаш на лудото биле, което цъфти в двора ни.
- Но как си приличам с това? – И соча малката черна луковичка, която той размята пред очите ми.
- На пръв поглед е съвсем обикновено, но ако го изядеш може да ти прилошее и чак да умреш. А пък когато разцъфне, се превръща в красиво цвете. На мама толкова ѝ харесват цветовете му, че дори го отглежда в саксия вкъщи.
- Все още не разбирам...
- И ти си опасна по своему като това безобидно растение. С тези големи очи убеждаваш всички, че си невинна, но аз те познавам най-добре. Нима забрави за белезите, които имам от теб? Все още сънувам тигана, с който ме фрасна миналата седмица! – Двамата пак се кикотим. После той рязко млъква и отново се усмихва. – Може и сега да си напълно безобидна, но един ден ще разцъфтиш като Беладона. Знам го.
- Май, май докато това се случи, ще съм те убила! – шегувам се аз.
- Но поне ще си до мен.
Отново се вторачвам в тъмните му като въглени ириси. В детските филмчета, които дават по телевизията през уикенда, сърцата на анимационните герои изскачат, когато харесват някого. Май и моето сърце сега подскача като лудо и сякаш треперя, но се надявам да не ми личи. Тарон е най-близкият ми приятел и ще ми бъде много мъчно, ако някой ден го изгубя.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
