-Искаш да се разделим?
-Да.
-Защо?
-А защо не? Нали не искаш ревльо до теб.
-Техьон-
-До сега ти говореше, а аз всеки път те слушах. Изслушай ме и ти.
Седнахме на масата. Помълчахме няколко минути, които ми се сториха като часове. Обстановката беше напрегната и във всяка изминала секунда се нервех все повече.
-Ще говориш ли?
-Да. Много бях щастлив като се запознахме. Пъвоначално беше много мил с мен. Никога не съм чувствал какво е любов и съм благодарен, че ми помогна да изпитам това чувство. Но е време да си кажем сбогом. Джънгкук с теб имам едни от най-хубавите си моменти в живота си, но и едно от най-трудните. Ти винаги намираше някаква грешка в постъпките ми. Обвиняваше ме в твоите грешки. Аз се опитвах да се променя за теб. Но... Ти така и не беше доволен. Все имаше нещо , което те дразнеше. Винаги беше зает с нещо друго и затова не ми обръщаше особено внимание. Днес баба ми почина и исках твоята подкрепа, но ти беше твърде зает. Благодаря ти за всичко, Джънгкук, но аз не мога повече така. Всичко ми идва в тежест.
Ти тръгна към входната врата и почна да се обуваш. Сега и забелязах и готовите куфари. Хванах те за ръката. Не, нямаше да те пусна. Та ти беше моето слънце, кой щеше да ме огрява.
-Почакай, Те! Нека го обсъдим.
-Няма какво да обсъждаме, Джеон! Всичко свърши. Ако не беше такъв егоист и не ме опрекваше винаги в твоите грешки, можеше да поговорим.
-Дай ми още един шанс!
-Да ти дам шанс, ли? Та аз колко шанса ти дадох. Опитах се да променя всичко в себе си само да си доволен, но нищо не беше достатъчно за теб. Дори и един път не ми се извини! Няма! Не искам! Стига ми толкава! Сбогом Джеон Джънгкук!
-Не.... Те........ не си отивай... Слънце мое!
