Мина месец от както се запознахме. Харесваше ми как всеки ден ме посрещаше с една и съща топла усмивка. Реших се, че най-накрая щях да те поканя на разходка и затова днес бях много развълнуван.
Влязох в малката пекарна. Видях те да говориш с някакъв възрастен мъж, но имаше нещо странно. Нямаше я тази ослепителна усмивка, която толкова ми харесваше. Мъжът излезе от пекарната. Ти ме погледна и се усмихна, но си личеше, че беше фалшиво.
-Здравей, Джънгкук. Какво ще желаеш? -попита тихо.
-Здравей, Техьонг. От малиновото кексче.
-1012, 92 вона. (1,5 лева)
-Благодаря. Ъм.... Питах се, искаш ли довечера да излезеш с мен на разходка?
-Разбира се!
-Супер, ще мина към 7 часа да те взема. Чао, Техьонг.
-До после, Куки.
Куки? Куки! Така само майка ми ме нарича. Колко сладко звучеше от твоята уста. Исках постоянно да ме наричаше така, но няма нищо вечно...
Нали слънце мое?
