Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔

"Изкуство"

Открай време, точно в този парк – едва, но се крепи една кула. Прилича на малък замък. Само на два етажа е, а е висока шест метра. Носят се слухове, че я обитават духове. Но кой да вярва, освен децата? Ненапразно я споменах, де. Тя е част от състезанията. Който събере смелост да влезе вътре, получава билет. Забравих да кажа, че на всяко състезание участниците получават билетчета. С тях могат да взимат тикви безплатно. Един билет за тиква. Имат и други цели за оползотворяване. Отивате при художника, който ще ви нарисува каквото пожелаете и където пожелаете (не съвсем) срещу две евро, но и билетче върши работа. Друга възможност е да се включите в групата, която издълбава онези страшни лица в тиквите, а по средата ѝ поставят свещ, за да бъде по-внушителна...

Живеех на една от улиците тунел – в по-северните квартали. Този, до който минава реката. Тя разделяше града на две части.

Мама и татко бяха на почивка, на която не ни взеха. И тъй като бях вече пълнолетна, отговорността за брат ми Адам поех аз. Това включваше да го развеждам навсякъде със себе си, защото ако го оставех самичък дори и само за двайсет секунди, бе напълно възможно къщата да се окаже изпепелена до основи. Вече цели два дни не се бе отлепил от мен и бе много послушен!

– Заведи ме там – Адам посочи към мястото за татуировки – искам да ме нарисуват като жираф!

Луд е по жирафите.

– Добре, хайде ела! – успя да ме съгласи и се помъкнахме натам.

Наредихме се на опашката. Пред нас имаше две момиченца. Чакахме търпеливо, а през това време той ми разказваше за жирафите. Поне енциклопедиите не бяха купени напразно!

Не бе чак толкова късно, въпреки тъмнината - едва осем и половина вечерта. Деца тичаха навсякъде. Някои пак дърпаха майките или бабите си към художниците. И все пак, не бе кой знае колко оживено.

Луната наблюдаваше отвисоко, като че ли през лупа, а звездите сякаш я прикриваха... Полъхваше хладен вятър. Няколко момченца се бяха събрали пред кулата-замък.

Уличните лампи хвърляха медната си светлина наоколо, а листата не спираха да танцуват своя есенен танц...

Най-после дойде и нашият ред. Оказа се, че не какичка, а батко ще рисува брат ми. Изведнъж ми се прииска и мен да нарисува!

– Какво искаш да ти нарисувам? – дълбокият му глас прекъсна мислите ми.

– Жираф! – без колебание отговори Адам.