The Fallen 🌠

Глава 10 🌠

Джесика стоеше безмълвно, не знаеше какво да стори. Искаше това да спре, знаеше, че вината е нейна и това я убиваше бавно и мъчително като отрова, която се разпространява из тялото и, опитвайки се да стигне сърцето и. Джес знаеше, че ако не беше тя сега Азазел нямаше да е застрашен и самият им крал да го мрази. Искаше да спре ужаса, който се развиваше пред очите и. Демона на смъртта държеше битката в свой ръце. Бе на път да убие Абадон, Джеси бе на път да се намеси.
Азазел се извиси над кралят им и запична да го обсипва със силни удари през лицето. Джесика прескочи въжетата и хвана вишия демон за ръката дърпайки го силно назад. Едва не се стовариха и двамата на земята. Азазел се обърна бесен готов да я удари, но падналата се измести една крачка назад и проговори тихо, но ясно.
- Азазел, спри. Убиеш ли го това е краят на всичко. - Азазел запремигва срещу нея, но тя го гледаше сериозно и знаеше, че той ще разбере недоизказаните думи между тях. - Моля те, спри този ужас. - Каза тя още по-тихо, за да може само той да я чуе. Демона на смъртта кимна леко и едва незабележимо. Абадон се вдигна от земята и изръмжа гърлено. Посегна към Азазел, но той бързо отстъпи назад.
- Достатъчно!  - Кресна вишия демон.
- Аз казвам кога е достатъчно. Все още не е! - Викна кралят.
- Сигурен ли си Абадон? Сигурен ли си, че си готов да загубиш всичко?  Цялото си кралство, влиянието ти над демоните, силата, която ти е дал дявола, готов ли си? - Азазел говореше заплашително, но тихо, което плашеше още повече падналата. Не знаеше до къде може да стигне най-ужасяващия демон.
Кралят им се запъти към вратата, но там се спря.
- Утре сутрин тръгвате. Азазел знаеш си мисията. Дано да е без грешки. - Каза Абадон тихо и раздранено.
Кралят им напусна помещението, а демона на смъртта стоеше с гръб към падналата. Джесика не смееше да го доксне, не можеше да разбере какво чувства той в момента и дали изобщо чувства. Обичаше го и не искаше да стеада заради нея. Ако беше убил Абадон щеше да си създадете много пробеми и това между тях щеше да бъде разрушено на хиляди парченца като счупена кристална чаша.
- Какво си мислиш, че правиш?  - Попита той изведнъж и изкара Джес от мислите и. Тя погледна объркано и заговори плахо и несигурно.
- Кое точно имаш впредвид? 
- Защо ме спря, знаеш правилата. Нямаш право да се мешаш в битка на вишите. - Джеси не отговори, не бе сигурна, че може да подбере правилните думи. Азазел се обърна и застана пред нея. - Защо го направи?  - Каза той с тихо ръмжене.
- З-защото, ако го беше убил, щяхме да загубим всичко. Азазел, не мога да те загубя!  Просто не мога!  Обичам те и за първи път от сто години чувствам и го чувствам по -силно от всяко нещо в живота ми. Знам, че постъпих глупаво, но просто не можах да те оставя. Щеше да си навлечеш хиляди проблеми и щяха да те отделят от мен! Не мога да допусна това да се случи!  - Джесика за пръв път си призна какво чувства и то го направи на глас.  Почувства се неловко и наведе главата си. Няколкп секунди стоя така докато Азазел не улови брадичката и, а след това повдигна главата и. Целуна я бавно, но настоятелно, тялото и потрепери от допира на устните им. Тази целувка не беше като останалите. Тя бе пълна с хиляди недоказани чувства, хиляди премълчавания. Азазел се отдръпна леко, падналата опита да сведе главата си, но демона не и позволи.
- Обичам те Джесика, ти си целият ми свят, целият ни живот и никога не бих дал нещо да ни раздели. - Каза той и отново леко докосна устните и. Сърцето на Джеси заби по-силно от всякога. Падналата зарови глава в гърдите на вишия демон и се почувства спокойна. Знаеше, че той я обича и това за нея бе най-важното.  Стояха така известно време, но накрая се отдръпнаха един от друг.
- Хайде да се оправяме за утре. - Каза падналата усмихнато и гласът и звучеше щастлив.
- Хайде. - Каза Азазел развеселно.
Двамата напуснаха залата и крачеха по коридорите на ада. Всички свеждаха главите си, когато ги виждаха. Азазел се усмихна самодоволно, а Джес го погледна с лека усмивка. Тя също се чувстваше добре, че вече не е просто един обикновен Ниш демон, а е единственият Ниш демон, който е победил виш. Това и носеше голямо удовлетворение. Стигнаха до нейната стая и тя влезе обърна се да затоври вратата, но Азазел се шмугна вътре и тръгна да я целува, но откъм гърдероба и се чу лек тропот, което накра Азазел да се озове там за секунди. Отвори големият червен, дървен гардероб и отвътре изпадна Луцифер. Джесика погледна объркано, а демона на смъртта изръмжа силно.
- Точно теб исках да видя! - Каза Азазел с демонския си глас.
- А-азазел, а-аз не очаквах да видя точно теб. - Започна да заекава демона на скъперничеството.
- Не му пука какво си очаквал плужек такъв. - Каза Азазел и го уадри силно. Носът на Луцифер прокървя и той се улови за него.
- Направиш ли ми нещо ще кажа на всички ви, че имате връзка! - Кресна демона. Азазел погледна объркано, а Джес уплашено. Тя реши да вземе нещата в свой ръце.
- Нямаме връзка, а просто му принадлежа, той ме доведе тук и сега съм негова. - Каза Джесика уверено, а по лицето на Азазел св плъзна усмивка.
- Добър опит малката, но аз ви видях да се целувате! - Кресна Луцифер.
- Сега ще те накрам да целуваш пода! - Каза Азазел със зловеща усмивка. Хвана го за тила и го измъкна от стаята.
Джес стоеше объркна и уплашена, кога ги е видал след като те толкова внимаваха никой да не ги види. Джесика се чудеше дали да не отиде след тях, но знаеше, че ще влоши нещата за това се зае да стяга багажа си.
Минаха се няколко часа и огньовете показваха, че вече нощта е настъпила. Джес се загледа малко в тях и след това отиде, и седна на кревата си. На вратата на стаята и се почука и тя раздранено стана, за да отвори вратата. На прага и стоеше демонът, който тя най-малко очакваше да види.

- Деумос!? - Изсъска падналата злобно.- Какво правиш тук? 
- Може ли да вляза Джеси. - Попита демонката мило, а очите на Джесика се разшириха до неузнаваемост.
- Моля!? - Попита Джес, като се надяваше да не е чула правилно.
- Искам да поговорим. Може ли за вляза? - Попита отново Деумос. Джесика бе объркана и не знаеше дали да я убие или да даде шанс на вишата демонка. Джесика отстъпи леко в страни, за да и направи път. Деумос влезна и огледа стаята на падналата. Очите и се спряха на оръжето, което лежеше спокойно на бюрото на падналата. Серафимска кама. Оръжието на ангелите.

- СПОМЕН -
- Изхърли това. - Каза Азазел заповедно.
- Няма да го направя. - Джесика държеше на своето. Не искаше да хвърля единственият и спомен от ангелите.
- Не ти трябва, а и скоро няма да можеш да го докосваш. - Каза демона на смъртта с усмивка на лицето, която бе подигравателна.
- Поне това ми остави. Не ти пречи, а и няма за го извърля. Да не би да те е страх от него? - Джес реши да се заяде с него. Точно тук обаче сгреши. Азазел се озова пред нея и я хвана за гушата.
- Не смей да ми говориш така. Остави си скапаното оръжие, но опиташ ли да го използваш, ше намеря начин и ще те убия с него! - Каза злобно демона и Джес знаеше, че ако имаше демон, който ще сд опита да я убие точно с това оръжие, ти това щеше да бъде Азазел.

-Край на спомен ~
- Хей, къде се отнесе? - Попита Деумос плахо. Джесика запремигва на парцали и се озлоби още повече.
- Какво искаш? - Попита тя грубо.
- Дойдох, за да ти се извиня и да ти кажа.. - Джесика не търпеше тази лъжкиния и я прекъсна.
- Писна ми от номерата ти Деумос, престани с глупостите ти. Не искам да те слушам. - Каза злобно падналата без капка съжаление
- Виж, знам, че нямаш причина да ми вярваш, но наистина съжалявам. - Каза демонката. Имаше искрици на истина, но на Джесика не и пукаше.
- Хубаво, а сега напусни стаята ми. - Каза падналата и отвори вратата. Деумос се изправи и се насочи към вратаа, но се спря и се обърна към Джесика.
- Пази се от Луцифер, той няма да спре, а аз вече не искам за участвам в игрите му. - След тези думи Деумос излезна бързо от стаята.
Джес се хвърли уморено в леглото. Замисли се за думите на Деумос, но не искаше да и вярва. Та та се бе опитала за я убие и то неведнъж.
Неусетно падналата бе заспала. Изведнъж усети две ръце да се увиват около нея и тя разко се обърна, за да срещене погледа на този, който я притесняваше. Срещна погледа на Азазел, който се усмихваше плахо, а около него миришеше на кръв и алкохол.
- Азазел, всичко наред ли е?