Глава 13

907 88 17
                                    

Луи

   Събота сутрин. Прекрасна. Слънцето току що се промушваше изпод планината и беше готово отново да изгрее и да освети тъмния град. Бях се събудил сравнително рано. Бих казал че дори не бях спал предишната вечер. След разговорите с дядо се обадих и на Найл, за да го попитам за работата. Оказа се че е сигурна което ме зарадва най - много от всичко. И все пак щастието не беше пълно. Няколко пъти явно от вълнение посещавах тоалетната, за да повръщам, а тъпата болка в корема ми почти не спираше. Може би започвах да се разболявам. Чух почукването на вратата ми и побързах да стана от леглото, за да отворя.

 - След десет минути закуската ще е готова, може да слезнеш след като се облечеш. - дядо ми явно ме беше изпреварил със сутрешните занятия. Той беше вече облечен и бодър, а аз все още не знаех дали наистина не исках да поспя още съвсем малко.

 - Добре, дадено. - казах набързо, а той ми се усмихна и се отправи към кухнята.

   Затворих вратата и отидох до дрехите си които вечерта бях съблякал и захвърлил на пода до леглото. Облякох се и отидох в банята, за да се измия. Погледнах се в огледалото и в този момент се оплашх сам от себе си. Бях като някакъв скелет в дрехи. Можех да положа някакъв обществено полезен труд в някое училишще. Часовете по биология щяха да са по - интересни на децата. 

   Облякох се и се запътих към кухнята. Миришеше на пържени филийки и любимия ми сок от ягоди, който пиех всеки път когато се довлека в къщата на дядо. Спомням си че и баба ми също много го обичаше, а дядо само се мръщеше когато пиехме тъй като за него ягодите не ставаха за сок, защото са били прекалено сладки, а допълнителното захар които слагаме ги правели още по - отвратителни. Разбира се, това изобщо не ни спираше. 

   Ах, как ми липсваха тези дни. Вярно е, детството ми можеше да бъде по - добро, но никога не съм съжалявал че съм живял по подобен начин. Мизерията която претърпяхме с баща ми. Скитахме се из улиците, спяхме по стари кашони и пейки. Ядохме изхвърленото от другите хора, но точно този период от живота ми ме научи да ценя това което имам без да имам някакви излишни претенции. Когато дойдохме при дядо и баба те дори не ме искаха. Мислеха си че майка ми ме е пробутала, защото не й се е гледало дете и че аз не съм от сина им. С течение на времето вече приликите между нас двамата си проличаха повече и те нямаха друг избор освен да повярват и да ни приемат в дома си. В безсънните нощи когато чаках баща ми да се прибере и да ми прочете приказката за Али Баба и четиридесетте разбойника си мислех толкова много глупави неща. Чувствах се сам и захвърлен. Децата в квартала явно разбрали за миналото ми от по - рано дори не си и помисляха да ме поздравят камо ли да играем заедно. А след няколко години майка ми ме взе за няколко месеца, после пак ме върна на баща ми. И сега бях тук. С невярваща майка, луд баща и полу отишъл си от този свят дядо. Прекрасно! 

My Step Brother (BOOK ONE)Where stories live. Discover now