Глава 2

1.6K 110 74
                                    

As I get older I'm more and more comfortable being alone. - Sienna Miller

   Вече бяхме пристигнали в този прословут ресторант където би трябвало да е по - голямото забавление. Е, аз не се забавлявах. Стоях на една от масите и се тъпчех с всичко което беше на нея. Баба ми и дядо ми, с които говорех преди това да се случи бяха станали да танцуват. Аз не си бях довел никой, за да танцувам с него. Забелязах че Хари също беше останал сам. От толкова много момичета около него остана без никоя. Учакваше се. Това заслужаваше. 

   Майка ми и новия ми баща танцуваха като примесваха лекото поклащане на телата си с натискане. Отвръщение. Това изпитвах. В ресторанта беше по - претъпкано отколкото беше на плажа. Вече не можех да преброя хората. Повече от половината не познавах изобщо. Бяха дошли журналисти от доста телевизии, за да снимат новата жена на прочутия Дес Стайлс. 

   Обстановката в ресторанта също не беше от най - приятните. Дървените столове покрити с късове от покривки, мръсния под и прашните маси говореха за отсъстващата хигиена на ресторанта. Не знам дали знаеха какво е аспиратор, но щеше да е добре да си купят един, защото миришеше ужасно. Всякакви миризми на ястия се носеха из целия ресторант. Не знам как щеше това да се отрази на репутацията на Стайлс, но ако бях на мястото на тези бълхи с микрофоните щях да отбележа всичко това най - напред.

Украсата също не си я биваше. Един висящ надпис "Щастлив съвместен живот", няколко балона и две-три вази с увехнали цветя изобщо не бяха достатъчни, за да ми докарат някаква положителна емоция. Исках възможно най - бързо да се изнеса от тук.

   Забелязах един от журналистите, който се насочи към Хари. Той започна да му задава разни въпроси, а къдрокосия се усмихваше и отговаряше с удоволствие като от време на време ми хвърляше по някой надменен поглед. Явно си мислеше, че му завиждам. Толкова много грешеше. Дори не исках да бъда тук камо ли някакъв орангутан с микрофон да идва и да ме пита нещо и на всичкото отгоре да ме снима. Този светски живот не беше за мен. Харесваше ми да бъда сам. На някое тихо и приятно място. Да пиша стихове. Това беше нещото което ми доставяше истинско удоволствие. 

   Забелязах че орангутана се насочва към мен затова преди да е стигнал прекалено близо, за да се измъкна, хванах кутията си с цигари и си проправих път през блъсканицата. Излязох извън ресторанта и тогава сякаш камък ми падна от сърцето. Глътката свеж въздух която си поех беше безценна. Толкова желана и чакана. 

   Извадих една цигара и я запалих оставяйки я да облекчи всички нерви и негативни емоции от този ден. Когато огледах наоколо забелязах колко много коли бяха наредени на паркига. Никой ли вече не използва градския транспорт? Да, на сватба са, но отвън имаше повече коли отколкото бяха хората вътре. Разочаровах се за пореден път от човешката цивилизация. Двадесет и първи век сме, да. Чудех се защо са всички тези излишни неща? Коли, пари, телефони. На мен ми стигаха да имам само лист хартия, химикал, цигари и една бутилка уиски, за да се чувствам добре. Да, и това са доста неща, но те са произлезли доста отдавна и вече са нормални. Ужасно е че  написаното на лист хартия е по - маловажно от това което е написано на компютрите, телефоните, таблетите и лаптопите. Безполезни неща мен ако питате. Неща, които развалят целия ни социален живот. Не мислите ли? Но кой говори, човекът който не излиза от вкъщи с дни и се налива като руснак. Нямах право да се съпротивлявам, защото и за мен този социален живот беше чужд.

   Дочух отварянето на врата зад мен и се отдръпнах в ляво, за да може човекът, който е решил да излезне да не се налага да ме бута, за да го направи. Не се обърнах, за да видя кой е. Не ме и засягаше, но той явно беше, решил че му се говори.

 - Извинете може ли да ви вземем кратко интервю? - обърнах се и тогава видях същия дразнител от който се бях измъкнал малко по рано.

 - Зает съм. - отговорих троснато, а той се усмихна.

 - Няма да отнеме много. Само няколко секунди. - нямаше да се откаже. Защо все на мен се случва?

 - Питай. - изгасих и изхвърлих цигарата в кошчето с огромно нежелание, но не исках да излагам Стайлс още от първия ден в който сме семейство. 

 - Как се чувствате като нов член в едно ново семейство? - насочи микрофона към мен. Имах много думи, за да го опиша. Ужасно, отвратително, най - лошото нещо което ми се е случвало, дори не съм искал ново семейство, искам да се самоубия.

 - Добре. - отговорих точно и ясно. Не беше истината, но нямаше как да кажа истината, нали? 

 - Само това ли?- защо толкова настоява? "Добре" е напълно достатъчно.

 - Искаш и още ли? За 2-минутен репортаж не, мисля че ако ти изкажа цял роман ще бъде излъчен затова "Добре" дори е прекалено много. Сега влез вътре и разпитвай някой друг, който ще бъде по - очарован да се види по телевизията. - дано това му стига да ме остави сам отново.

   Изгледа ме лошо и влезе вътре без дори да каже и дума повече. "Истината боли, горило, но трябва да я приемеш." казах си на ум и се усмихнах победоностно. Кога щеше да свърши целия този ад?

My Step Brother (BOOK ONE)Where stories live. Discover now