My Step Brother (BOOK ONE)

Глава 11

   Бях в моята стая. Стоях под душа вече час. Трябваше възможно най - бързо да изчезна от тази къща, от невярващата ми майка и двамата психопати. Мислех си че дори и сериалите по телевизията не биха могли да преборят моя живот през последния месец. Бях решил да отида при дядо ми за уикенда. След това щях да се нанеса в къщата на баща ми. Нямаше да стъпна повече тук, дори всички да умираха. Вече не можех да издържам, а Хари ми каза че това е едва началото. Дори не разбирах целта му. Отмащава ми заради сестра му? Онова красиво русо момиче което не бях виждал през живота си ми докарваше всичките тези беди? Как я бях наранил? С отсъствието от живота й ли? Тези двамата се бъркаха. Не можех да им кажа нищо нито пред майка ми, нито когато останем сами, а толкова исках да разбера истината. 

   Чух почукване на вратата. Спрях водата и увих кърпа около кръста си. Отключих вратата и я отворих леко. Здравите ръце на отсрещния избутаха силно вратата и ме запратиха назад. Не можех да отделя поглед от него дори и за секунда. Знаех какво щеше стане ако го направя. Трябваше да съм готов да бягам, да викам, да го ударя с нещо. Огледах помещението и тогава намерих точния предмет ако случайно реши да прави нещо отново. Не знам как бутилката с шампоана би ми помогнала, но щях да я използвам. 

 - Майка ни приготви вечерята, може да идваш. - каза и тръгна по - близо към мен. - Или искаш да се позабавляваме преди това? - подсмихна се, а аз посегнах към шампоана. Стиснах бутилката, а съдържанието изхвърчя право в лицето му. 

   Той стисна очи и започна да ръкомаха което ми беше достатъчния знак че мисия шампоан беше успешна. Избутах го встрани и изтичах извън банята, излязох от стаята и се затичах надолу по стълбите. Нахлух доста шумно в кухнята, а майка ми ме погледна.

 - Гладен си, но поне можеше да се облечеш. - каза ми и продължи с вечерята си.

 - Остави го, личат си десетте прекарани години с баща му. - усетих подигравателния тон на Дес, а майка ми се засмя.

 - Доста си личи, жалко за нас че трябва да го търпим по този начин. - аз стоях до вратата и ги гледах като извънземно. Те си говореха все едно изобщо не ги чувах.

   Огледах облеклото което нямах защото бях само с една бяла кърпа която закриваше поне най - важната част от тялото ми. Въздъхнах и седнах на масата. Двамата се кискаха, а яденето в чинията ми сякаш ми стана прекалено гнусно. Хванах вилицата в ръката си и започнах да си играя с пилешките хапки в чинията ми. Дори не харесвах тези замразени боклуци, но като гледах на хората срещу мен доста им се услаждаха. Шушукането и кикотенето на масата не ми беше от любимите неща също, но те бяха решили че деня беше перфектен да дразнят Луи Томлинсън. Просто перфектно.