You

Глава 9: I am done

Всеки път когато е мой ред, аз казвам "осмелявам се" и те отново и отново ме карат да пия по един шот. В един момент вече спря да ми пука. Алкохола беше превзел тялото ми. Не можех да се съпротивлявам. Странното е, че дори не се сещам какво се случи в последните..колко.. два.. три.. кръга. Като в мъгла са ми. Не се сещам кой какво направи или кой какво призна. Нищо. Отново е моя ред и аз пак казвам, че се осмелявам и взимам шишето с водка, за да си налея в чашата, но точно преди да сипя, някой го изтръгва от ръцете ми.

-Трябва да спреш! Мисля, че ти стига за тази вечер- каза Доминик и подаде шишето на брат си.

Какво? Защо ми взе шишето? Кой е той, че ще ми казва кога трябва да спра да пия? За какъв се мисли? В един момент се държи като пълен кретен на който не му пука за нищо друго освен за себе си, а сега ми взима шишето и се прави на загрижен. Сякаш наистина го интерсува колко съм изпила. Хахаха!

-Човече, остави я. Виж, даже започна да се забавлява- Лукас се обади в опит да ме защити или так каквото се опита да направи. Не знам, не мога да мисля сега. Прекалено съм замаяна, но за нищо на света няма да се пречупя пред Доминик и да му кажа, че е прав.

Грабвам шишето от ръцете на Лукас и отпивам направо от него. Без чаша, без нищо. Но преди да го направя, поглеждам към Доминик и му се усмихвам доволно. Виждам как върти очи.

-Истина или се осмеляваш, Доминик-пита Тара. Разбира се, той избира предизвикателство. Защо ли не се учудвам?!

-Предизвиквам те да изчукаш Скарлет- казва и фалшива усмивка се появява на лицето й. Започвам да се давя отново. Въздухът ми пак спря, няма го.

Поглеждам го право в очите и виждам нещо което не бях виждала никога. Този поглед. Поглед на полудял човек, диво животно. Не знам какво е това. Усещам как кожата ми започва да пари, страх ме е. В този момент искам само да избягам, колкото се може по-далеч от него.

-А-аз не мога- най-накрая изричам. Ставам и тръгвам към вратата, проправяйки си път през тълпата от пияни колежани.

Отварям вратата и излизам. Въздуха изпълва дробовете ми. Сядам на познатите стълбите пред къщата и вадя телефона си. 3:30 сутринта. Как допуснах това да се случи, отново? Трябва да се обадя на брат си, не издържам. Той ще ми помогне, винаги го прави.

-Пеперудке, добре ли си? Почти 4 часа е, какво има?- полузаспалият глас на брат ми се чу в слушалката.