Mary Bell

Тя (лятото на 2022 г.)

- Ах, животът е толкова вълнуващ! Не мислиш ли така Боа? Боа? Боа-ши! Престани да зяпаш този плакат и ми обърни малко внимание. Какво толкова интересно има там, което да е по-прекрасно от оживените улици, шумотевицата на колите, писъкът на пешеходните светофари. О, виж онова малко момиченце! Боа, не е ли прекрасна с тази рокличка и панделки в косите? Хей, Боа-а! А, наистина ли? Не ти ли стига времето у дома, когато не отлепяш поглед от компютъра, за да ги гледаш? Дори в автобуса, идвайки насам слушаше музиката им. И сега ли няма да ми обърнеш внимание? Това е неуважително. Сигурна ли си, че си родена и отрасла в Корея?

- О, но Мари Бел, погледни ги! – изчурулика момичето. – Оппа е толкова прекрасен. Всички са направо чудесни. Виж ги само! Не разбирам как може да искаш да живееш в Сеул и дори за миг да не изпиташ тръпка от възможността да срещнеш някой от тях по улицата. Не че би ги разпознала. – рече Боа с назидателен тон. – Дори не правиш опит да запомниш имената им, камо ли да разпознаеш кой кой е.

- О, я стига! Толкова пъти ги чувам на ден, че сигурно вече и на сън мога да ги назова. Ето, виж! – Мари Бел се приближи към плаката и със сериозно изражение на лицето започна да изброява. – Рап Монстър, Джин, Джимин, Куки, Шуга, Ви и Джей... Джей... Добре де! Тук ме хвана. Не го помня.

- Ужасно е! Провали се! Както обикновено. – Боа въздъхна тежко, в опит да подчертае силното си възмущение. – Джей Хоуп. Името му е Джей Хоуп. Виждаш ли? Хоуп като надеждата ми, че някой ден ще успея да те вкарам в правата к-поп вяра.

- Никога. – засмя се Мари Бел и радостно се завъртя в обратната посока. – Хайде, идвай! Ще закъснеем. После може отново да ги погледаш, но сега трябва да вървим. Не искам първият ми ден да бъде помрачен от нечий назидателен тон.

Боа избърза и улови Мари под ръка. Бяха само на двадесет и четири и животът изглеждаше като песен пред тях. Предстояха им много години веселие, но днес – първият ден от работния им стаж, налагаше емоциите да бъдат сведени до минимум.

Момичетата пресякоха голямото кръстовище, на което се намираха и завиха в първата пресечка. Улицата ги поведе покрай редица от не много високи сгради. Подминаха няколко преди да влязат в една, която изглеждаше като сравнително нова, но човек не би ѝ дал правилната възраст, ако съдеше по вратите и прозорците, облепени с хиляди плакати и брошури. Мари сбърчи нос. Тук ли щяха да работят? Нима университетът им бе намерил това място, да стажуват? Изглеждаше ужасно – непочистено и овехтяло, с ронеща се от фасадата мазилка. Когато прекрачиха прага, ги посрещна учтив рецепционист, който ги упъти до етажа и им посочи къде могат да намерят асансьора. Чудесно. Поне във фоайето бе прохладно. Мари се надяваше, че и там, където отиваха, ще е така. Ала пробвайте да съберете петдесет човека на едно място, три големи, непрекъснато работещи ксерокса и прозорци, които не се отварят. В такива моменти ти се иска да се намираш на екватора – поне ще си на открито.