golden arrow ➳ h.s. [completed]

Chapter 7

Silents's POV

Сърцето ми започна да бие лудо в гърдите. Идеше ми да изчезна; да се скрия. Но чувството да го убия надделяваше. Огледах отново наоколо и видях нощтна лампа. Подсмихнах се, погледнах го и отново погледнах лампата. Грабнах я бързо и станах на крака. Метнах я по него, а той извика от изненада.

 - Милост! - изкрещя с цяло гърло къдрокосия.

- Млъкни, кучи син такъв. - изръмжах в стил "опасна лъвица", а той разшири очи все още изненадан от реакцията ми. Скочих на гърба му в опит да го съборя на земята, но единственото, което получих бе звънливия му смях и големите му ръце увити около бедрата ми.

- Разкарай си ръцете от мен! Пусни ме! - креснах. Хари ме пусна на креслото, което до преди минути бе 'негово'. Надвеси се над мен, взирайки се в очите ми. Погледа му сякаш викаше; плачеше; и се смееше едновременно. А очите му бяха по-зелени от преди. Косата му бе по-къса, къдриците едва се виждаха, но бяха там. Изглеждаше като различен човек.. Може би аз също изглеждах. Лицата ни бяха на милиметри разтояния. Устните ми плачеха да го целунат; сърцето ми копнееше за топлината му, но мозъкът ми крещеше да му размажа физиономията.

- Моля ви, не правете нищо, което ще ми остане за цял живот като травма. - каза Зейн с погнусено изражение. Обърнах се и го погледнах. Но не с някак насмешлив поглед, а с тревожен и съжаляващ. Трябваше да му кажа за Пери. Чакай ти знаеше ли, че... - започнах.

- Не. Копелето ме 'отвлече' точно като теб. - извъртя очи скръствайки ръце пред гърди.

***

Телефона ми извибрира досадна, карайки ме да простена раздразнено."Ако не искаш Раян да последва твоят Хари - действай! Търпението ми е на привършване, но не и патроните! - Оракула хх"Най-накрая любимият ни Оракул се сети за мен. Каква чест! Но трябваше час по-скоро да се срещна с майка ми. Със сигурност има някоя мистерия около нея. Трябваше да я разгадая бързо и да грабна детективското палто и шапка, и да и изтръгна тайните от подлите ръце. Но имах и друга част от плана си. Да се срена с врага. Трябваше да получа отговори очи в очи."Искам няколко отговора преди да ги намеря. Искам да се срещнем. И не увъртай. Не пращай никого от хората си. Искаш диамантите - добре. Но преди това време е за малко истини!"Написах бързо, очаквайки отговор от непознатия номер."Сделка. Среща в осем вечерта на 'Дъ Смитс', последния етаж. Бъди сама! - Оракула"Определно нямаше да е толкова лесно. Оракула нямаше да се покаже ей така, но явно наистина иска проклетите диамнти, които вероятно майка ми е откраднала. Бе нечестно да плащам за чужди грешки, но той знаеше, че тя няма да си изпее всичко. Тази жена бе всичко, но не и добра. Що за човек би зарязал детето си? Вероятно е изневерявала на баща ми, крала е. Какво още? Трябваше да разбера всичко, но бе малко вероятно да го разбера от нея. Затова имах среща с Дявола.- Зейн може ли лаптопа ти? - попитах приятеля си, а той кимна леко и ми подаде лаптопа.Включих го и зачаках. Чудех се дали някой ще забележи, че ще изляза? "Разбира се, глупаче" обади се надменно подсъзнанието ми.Проверих в гугъл въпросното "Дъ Смитс" в Лос Анджелис. Бе нещо като стара изоставена дискотека, която имаше последен етаж с нещо като огромен офис (вероятно на управителя). Не бе обитаван от повече от три години. Бе на улица "Пайпър Блу, №4". Няколко мили го деляха от пристанището. Щях да стигна лесно и сравнително бързо. А и за мое щастие не бяхме в движение. Погледнах през прозореца, виждайки мъж в униформа на доставчик. В ръцете си държеше голяма кутия, а на главата си има черна шапка с козирка. Не бе познато лице, но с него говореше Хари. Реших да изляза, за да подслушвам, но осъзнах, че всъщност това е пратка за мен. - Какво е това? - попитах.- За вас е, госпожице Лий. - каза мъжа с равен тон, придържайки се към формалности.- Моля, подпишете тук. - показа той. Приближих се до него, скръствайки ръце пред гърди, гледайки го с много недоверие. Листа на кутията бе обикновен с малки изключение, че имаше нещо написано в дъното."Не е бомба, отвори го. - Оракула" Подписах се и написах трите си имена, поемайки кутията в ръцете си, осъзнавайки колко лека е всъщност. Благодарих на човека, а той си отиде, качвайки се в малката си и тясна кола.- От кой е? - попита Хари със студен тон.- Виж, Хари. Ако искаш да се занимваш с мен, ще ти се ще да бе останал мъртъв. - продумах спокойно.- Значи не ти пука и не искаш обяснение? - започна да разпитва следвайки ме най-нахално. Влязох в стаята и оставих кутията. Нямаше да я отворя пред него. Може би щеше да е нещо за майка ми или нео, което да ми подскаже какво да правя и от къде да започна.- Шегуваш ли се с мен? Една шибана година ти се криеш като мишка и не ми оставяш нищо. Знаеш ли какво ми костваше да си върна предишното аз? Предполагам не знаеш през какво минах и колко болка изпитах. Мамка му, дори не знам защо ти казвам това при положение, че на теб дори не ти пука! - изкрещях, изливайки всичко, което ми се бе насъбрало, но разбира се добавих: - Излез! Остави ме сама. Той не каза нищо, но видях ядосаните му и до болка познати зелени очи. В този момент исках да го удрям като пинята, за да си получи урока. Вярно имал е причини, искал е да ме предпази по този начин, но се чувствах повече от предадена. Чувствах се като мишена. Поклатих глава, връщайки се в релаността и присещайки се за кутията на леглото с копринени чаршафи. Огледах се предпазливо и преди да отворя кутията, заключих стаята. Върнах се и седнах на мекото легло. Прокарах пръстите си по грубата пвърхност на кутията. Извадих малко ножче от вътрешния джоб на черното ми кожено яке и започнах да разопковам. Отне ми минута или две до като не го отворих. Вътре имаше още една кутия. Но тази кутия бе със златисти мрежи и морско синьо за фон. Отворих я внимателно. В нея имаше черен плат. Взех го в ръцете си. Бе дълга черна рокля, която веднага грабна окото ми. Погледа ми се върна на кутията. Имаше обеци, гривна и колие, плюс черни токове и малка чантичка. Нямаше начин да изляза в този вид и да карам колата си. Ако дори опитах, щях да бъда заточена на проклетата яхта до края на дните си, затова реших да прибера кутията в по-голямата кутия и да изляза с нея. "Срещата се отменя за десет - Оракула"Добре, вероятно щях да остана и да вечерям с момчетата.***Няколко часа по-късно бях в колата си и се опитвах да облека невероятно красивата рокля, която бе адски трудна за обличане. И все пак с много мъки и пот на челото, успях да се пъхна в роклята. Сложих гривната и взех колието в ръцете си. На него пишеше нещо на арабски, което нямаше как да разбера, но щях да си изпратя бележка от мен "Провери какво означава глупавото нещо или намери арабин, който ще го разчете"Нямах никакво намерение да карам с високи обувки. Това бе най-ужасното мъчение, на което бих се подложила. Затова предпочетох удобните си кецове и вече карах към "Дъ Смитс"Двадесет минути по-късно се намирах пред изоставената дискотека, която на времето е била препълнена и много харесвана. Причините за затварянето и било, че управителя заминал за Холандия. Но се предполагало, че ще се върне един ден и дискотеката ще бъде отново едно от най-посещаваните места в Лос Анджелис. Слязох от колата, но преди това замених кецовете с вискоите обувки, нанесох кърваво червено червило по устните си и прокарах пръсти през вече изрусената ми коса, която обожавах (обожавах и Раян за дето ме заведе на онова магическо място). Взех малката чантичка и излязох от колата си, заключвайки я и насочвайки се към входа на сградата. Единственото, което се чуваше бе потропването на токовете и лекия ветрец, който бе обичаен за ноември, но разбира се бях достатъчно предвидлива да наметна коженото си яке, защото през есента, вечерите са хладни.Влязох в сградата, крайно учудена, че е отключено, но нямаше какво да се чудя. Бе работа на Оракула. Плюс това на фона на не толкова прашното място, звучеше музика приятна за ухото. За момент затворих очите си, наслаждавайки се на невероятната мелодия. Вдишах от въздуха, който не бе застоял, а по-скоро.. Не знам? Сякаш мъжки парфюм се носеше из цялото помещение. Сякаш ме дърпаше към стълбите на горния етаж. Приближих се повече. Аромата бе опияняващ. Нямах избор. Започнах да изкачвам стълбите. Събух токовете и ги взех в едната си ръка, а с другата придържах роклята си. Стълбите не бяха чак толкова много. И за щастие ги изкачих изключително бързо. Обух токовете си, взирайки се в разкритата гледка. Имаше черна врата пред мен, която вероятно водеше до офиса. Поех си дълбоко дъх, представяйки си Оракула по милиони възможни начини. Преедставих си го като красива жена на около двадесет и пет, с черна дълга коса, висока, с изразени черти и тъмно минало. Втората ми представа бе на стар мъж (вероятно любовника на майка ми), който търси отмъщение. А третата ми бе на на сексапилно момче, което бе по-високо от мен с поне десет сантиметра, красиви очи, дълга коса и невинен на пръв поглед, криещ повече тайни, от колкото някога бих си представила. Спрях да мисля веднага щом хванх дръжката на вратата. Влязох вътре със смела походка и високо вдигната глава. Токовете ми потропваха силно, водейки ме до мъжа застанал с гръб към мен. Бе в черно от главата до петите. Носеше шапка и черен костюм и предполагам италиански обувки? Не можех да видя лицето му. Дори отражението във високите прозорци не ми даваше достъп. - Защо трябваше да отменим срещата за десет часа? - подпитах, оставяйки чантичката си на продълговатата маса. Единственото, което получих бе тишина, която прекратих щом започнах да потраквам с пръсти на масата.- Дойдох за отговорите си. - казах.- И не искам да увърташ, ако искаш диамнтите си - говори! - стараех се да държа тона си равен но мъжа не помръдна.- Няма къде да се криеш. Играта свърши! - хванах рамото си с цел да го обърна към себе си.- Грешиш. Играта сега започва. Секунди по-късно бях притисната до здравото стъкло. Нещо ми направи по-голямо впечатление и това бе колко всъщност ми бе познат гласа му. Бе дрезгав и силен. А щом погледнах лицето му, осъзнах с кой бе срещу мен. - Хари?