Culpa mia/Моя вина

Part 73

-Бъди тиха! - той ми нареди, като ме избута към една външна врата и надолу по тъмен коридор. Тази липса на светлина ме изнервяше и страхът обзе цялото ми същество и ме затрудняваше просто да правя една стъпка след друга. Бях вкаменена, просто онзи човек от дявола можеше да прави с мен каквото си поиска, а аз трудно можех да се защитя.

Той продължи да ме блъска по този коридор, докато не стигнахме до друга врата. Чух хора в далечината и когато чух някой да вика "Полиция!" Почувствах как надеждата се преражда. Господи, бяха ме намерили!

Светлината ме удари право в очите, когато баща ми ме избута през тази врата и навън в изоставен паркинг на открито. Това, което не очакваше, бяха най-малко двадесетте полицаи, които бяха там, контролираха района и насочиха оръжията си към нас. Баща ми ме бутна в гърдите си и приложи още по-силен натиск с пистолета, който сега беше до слепоочието ми.

- Хвърли оръжието! - извикаха те в мегафон. Сълзите се стичаха неконтролируемо по лицето ми и очите ми се движеха навсякъде в търсене на онзи човек, който можеше да разбере всичко това.

-Ако аз падна, и ти ще паднеш, момиченце. - прошепна баща ми в ухото ми.

Не казах нищо, не можах да намеря собствения си глас, тъй като очите ми бяха намерили причината за живота ми, Никълъс беше там до полицейска кола и щом погледите ни се срещнаха, той сложи ръце на главата си в отчаяние и извика името ми. До него бяха майка ми и Уилям и единственото, което знаех със сигурност в този момент, беше, че искам да бъда с тези хора до края на живота си. Те бяха моето семейство и сега най-накрая разбрах. Сега, след като видях на какво е способен баща ми, тази малка част от мен, която се обвиняваше, че го е вкарала в затвора, изчезна завинаги. Това не беше баща ми, никога нямаше да бъде и нямах нужда от него. Вече имах мъж в живота си, който ме обичаше над всичко и беше време да го обичам, както заслужаваше.

-Хвърли оръжието и си сложи ръцете на главата! - извика друг полицай, който се чу ясно сред целия шум.

-Моля те... пусни ме. - помолих с накъсан шепот. Не исках да умра, не исках да го направя по този начин, все още имах хиляди неща, за които да живея.

Тогава нещо се случи. Всичко мина много бързо. Баща ми каза „не“, пистолетът му изщрака рязко и притисна по-силно слепоочието ми. Той щеше да ме застреля, баща ми щеше да ме убие и аз не можех да направя нищо по въпроса. Експлозия ме накара да затворя силно очи в очакване на болка... която не дойде.