Culpa mia/Моя вина

Part 66

-Гладна съм. - коментира тя, смеейки се под устните ми.

Погледнах я внимателно, бузите ѝ бяха обагрени в розово, почти трескаво, макар че беше нормално като се има предвид, че цяла нощ не ме беше пускала, докато спеше спокойно до мен.

-Аз също. - съгласих се и продължих да целувам бузата и гърлото ѝ в този момент, който знаех, че я подлудява.

Тя се засмя и нежно ме хвана за косата, за да ме накара да я погледна.

-Гладен за храна. - посочи тя усмихвайки ми се, защо една нейна усмивка може да ме подлуди напълно?

-Добре, да отидем да ядем. - предложих аз и я дръпнах към душа. Отидохме заедно под водата и се изкъпахме, а аз ѝ оставих една моя тениска, докато облякох спортни панталони.

Не мога да благодаря повече на родителите ни, че напуснаха този уикенд къщата.

-Какво харесваш? - попитах я.

-Знаеш ли как да готвиш? - каза тя снизходително и без да дава кредит.

-Разбира се, какво си помисли? - отвърнах, усмихвайки ѝ се и държайки цялата ѝ коса, образувайки конска опашка в ръката си. По този начин беше лесно да я дръпна назад и да имам ясен начин да я целуна по мое желание.

-Имам предвид нещо годно за консумация. - каза тя, докато се отпускаше. Този звук беше най-добрият в света, перфектната мелодия за перфектната сутрин.

-Ще ти направя палачинки, да не се оплакваш. - казах, насилвайки се да се пусна.

-Ще ти помогна. - предложи тя, скочи от стола и отиде директно до хладилника. Готвихме ръка за ръка, аз направих сместа, а тя беше отговорна за приготвянето на ягодовия млечен шейк и за двама ни. След това седнахме на масата и ядохме от вилиците си. Изящно беше да го намажа със сироп и после да го оближа. Никога не бях правил нещо подобно с никого и установих, че храната по този начин е много по-апетитна. Най-накрая нещата бяха както трябва: Ноа беше моя и тя изглеждаше щастлива. Така бях и аз, след като много години не се доверявах на никоя жена, бях търсил толкова сложна, но толкова изящно съвършена, че тя можеше да ми върне доверието и любовта, които ми бяха отнети в толкова ранна възраст. Сега, когато я погледнах по този начин, Ноа и аз имахме няколко общи неща. Тя беше загубила баща си на единадесет, а аз бях загубил майка си на дванадесет. И двамата имахме общо страдание в ранна възраст и сега се срещнахме, за да си помогнем взаимно.

-Има нещо, което искам да направя. - обяви тя, докато ядеше последното си парче палачинка. - Дай ми мобилния си.

Съмнявайки се за секунда, ѝ го подадох.

-Тъй като си ми гадже... - каза тя като ме гледаше предпазливо и аз ѝ се усмихнах. Хареса ми този термин. Да, аз бях нейно гадже и тя беше моя приятелка, моята. Хареса ми как звучи. - Ще изтрия всички момичета от тази книга с контакти, освен мен и Джена. - каза ми тя и аз започнах да се смея.

-Ти се смееш, но аз говоря сериозно. - отвърна тя, отключи телефона ми и влезе в графика ми.

-Можеш да правиш каквото искаш, не ме интересува. - заявиха. - Но не изтривай Ан или Мадисън... Мисля, че може да ми бъде позволено да продължа да говоря със сестра ми, нали?

- Коя е Ан? - каза тя, сбърчвайки нос. Знаех, че това име е твърде сходно с Анна, затова побързах да ѝ го обясня.

-Ан е социалният работник, който ми води Мадисън, когато е мой ред да я видя.

Тя кимна, после се намръщи.

-Имаш пропуснато обаждане от нея отпреди час. - информира ме тя, след това екранът светна и сякаш ни слушаше, името на Ан се появи на него. - Ето го пак. - обяви тя и аз взех мобилния от ръката ѝ с угрижена физиономия.

Беше твърде рано Ан да ми се обади.

-Никълъс? - каза гласът ѝ от другата страна на линията.

-Какво се случи? - попитах, чувствайки страх в дъното на стомаха си.

-Това е Мадисън. - отговори тя спокойно, но аз можех да чуя звъненето на тревога в гласа ѝ. - Приеха я в болницата, явно през последните 24 часа са забравили да ѝ сложат инсулин и е получила рецидив... Мисля, че трябва да дойдеш.

Почти счупих телефона от това колко здраво го държах.

-Сериозно ли е? - попитах я, изпитвайки най-големия страх в живота си.

-Не знам нищо друго. - призна тя, след което кимнах и затворих телефона.

Ноа ме гледаше с пребледняло лице. Тя се изправи и отиде до мен, когато чу разговора.

-Какво се е случило? - попита тя с глас, пълен с тревога.

-Сестра ми е, приели са я в болница, не знам какво има, нещо от това, че не са ѝ сложили инсулин...- отвърнах припряно, докато обмислях какво да правя по-нататък. - Трябва да тръгвам. - реших и хукнах към стаята си. Ноа ме последва, но в момента всичко, за което можех да мисля, беше петгодишната ми сестра и някакъв идиот, който е забравил да ѝ даде лекарство.

-Идвам с теб. - каза тя и застана пред мен.

Погледнах я за няколко секунди и после кимнах. Да, исках тя да е с мен. Майка ми щеше да е там... а аз не я бях виждал повече от три години.