Culpa mia/Моя вина

Part 65

-Не ме убих, но беше близо. Успях да се освободя и скочих през прозореца... Белегът на стомаха ми е от стъкло, което се заби... - казах му, знаейки, че сълзите са се върнали в очите ми, само че този път мълчаха, писъци. Предупредиха съседите и полицията дойде навреме... Два месеца бях под настойничеството на държавата, тъй като не прецениха, че майка ми е способна да се грижи за мен след случилото се... Най-смешното беше, че за тези два месеца получих повече побои, отколкото за всичките дни с баща ми... Накрая успях да се върна при майка ми, а баща ми беше вкаран в затвора. За последен път го видях, когато трябваше да свидетелствам срещу него... Той ме погледна с такава дълбока омраза... Оттогава не съм го виждала.

Мълчах в очакване на отговор... който не дойде. - Кажи нещо. - прошепнах, щом видях, че той продължава да мълчи. Тогава той погледна надолу и видях, че се опитва да скрие нещо.

-Ето защо се страхуваш от тъмнината... - той твърдеше.

-Тъмнината съживява тези спомени и аз се паникьосвам... Ако не беше пристигнали навреме, вероятно щях да получа по-сериозен пристъп... Вече ми се случи веднъж, когато бях в приемния дом... Изобщо не е приятно, смятах, че опитвам да се усмихвам. Той не го направи, той ме погледна за няколко мига и след това прокара един от пръстите си по бузата ми.

-Все още си спомням времето, когато се канех да кажа всичко на Дан. Бях толкова зашеметена, че ми позволи да стигна само до частта, в която баща ми бие майка ми.

-Изпратих собствения си баща в затвора... това не те ли кара да преосмислиш какво мислиш за мен?

Той ме погледна невярващо.

-Ноа, постъпи правилно, бори се, оцеля... всичко, което искам, е да те сложа под тялото си и да те защитя с живота си... това е, което чувствам в момента... и се кълна, че ще убия тези идиоти, които са те заключили в този килер, ще ги убия с голи ръце..

-Никълъс... аз съм развалена стока. - казах разтреперано. Той хвана главата ми и ме погледна сериозно.

-Не казвай това отново, чуваш ли ме? - заповяда ми той, като сега насочи гнева си към мен.

Знаех, че сълзи наводниха лицето ми, защото усетих влагата по бузите и устата си.

-Ник... може би не мога да имам деца. - признах най-голямата си тайна, тази, която ме нарани толкова много. Най-тежката последица от онази съдбовна нощ. - Заради ударите... лекарите не вярват, че мога да забременея... никога. - съобщих му с тихо ридание.