Culpa mia/Моя вина

Part 33

-Не се притеснявай, тя ще дойде в седем. - успокоих я, след което взех Мади и я занесох до колата си.

-Знаеш ли нещо, Ник? - тя попита и прокарва пръсти през косата ми. Откакто имаше способността да го прави, това винаги е било любимото й занимание да разрошва косата ми.

-Какво? - попитах аз, гледайки я развеселено. Сестра ми беше мъничка. Дори когато беше на пет години, тя беше по-малка от нормалното и това беше, защото страдаше от диабет тип 1, заболяване, причинено от липсата на производство на инсулин от панкреаса. Сестра ми приемаше инсулинови инжекции около три пъти на ден в продължение на две години и трябваше да бъде изключително внимателна с храната, която яде. Това беше често срещано заболяване, да, но ако не се внимава, може да бъде много опасно. Мадисън винаги трябваше да носи със себе си електронно устройство, което отчиташе количеството глюкоза в кръвта й, ако глюкозата не беше на нормално ниво, трябваше да й се даде инсулин.

-Мама ми каза, че мога да хапна хамбургер днес. - обяви тя с лъчезарна усмивка.

Погледнах я намръщено. Сестра ми не лъжеше, но не исках да рискувам да я накарам да яде нещо, от което ще й прилошее по-късно, и нямаше да се обадя на майка ми, за да проверя дали казва истината. Тези неща трябва да са били съобщени чрез социалния работник и Ан не ми беше казала нищо.

-Мади, Ан не ми е казвала за това. - казах й, когато стигнахме до колата и я оставих на земята до мен.

Сестра ми ококори очи и ме погледна внимателно.

-Мама ми дава. - настоя упорито тя. - Каза ми, че имам рожден ден и че мога да ям в Макдоналдс. - добави тя, гледайки ме с умоляващите си очи.

Аз въздъхнах. Не исках да отричам, че сестра ми можеше да яде това, което всички деца обичаха. Мразех достатъчно, знаейки, че не мога да се наслаждавам на напълно нормален живот, трябваше да я ръгам много пъти в корема и мразех да виждам синините, които непрекъснатите пробиви оставяха върху бялата й кожа.

-Добре, ще се обадя на Ан и ще видя какво мисли тя, става ли? - предложих аз, докато отварях багажника и изваждах столчето за кола, което донесох за тези случаи.

-Ник, ще играеш ли с мен днес? - попита тя развълнувано. Знаех със сигурност, че сестра ми беше отгледана от две бавачки, които не бяха много склонни да играят каквото тя иска. Майка ми почти никога не си беше вкъщи, пътуваше почти през цялото време с мъжа си копелето, а сестра ми прекарваше много дни сама, заобиколена от хора, които не я обичаха по начина, по който заслужаваше.

-Като говорим за игра, донесох ти подарък, принцесо, искаш ли да го видиш? - коментирах, като завърших с поставянето на стола правилно на задната седалка и се протегнах, за да взема кръглия подарък, увит в сребриста хартия и с голяма пандела, която продавачката в магазина ми беше поставила.

-Да! - възкликна тя развълнувано и подскочи на място.

С усмивка ѝ подадох повече от очевидния пакет.

Тя разкъса хартията с умопомрачителна скорост, разкривайки футболната топка с цвят на фуксия.

-Колко красиво! Обичам Ник! Розово е, но готино розово, не това розово за бебета, които мама толкова харесва... И това е футболна топка, мама не ми дава да играя, но ние ще играем с теб, нали? - каза ми тя, викайки с онзи тънък глас, способен да пробие тъпанчета.

Какво да кажа, сестра ми обичаше футбола и го предпочиташе пред всякаква скъпарска кукла, която явно родителите ѝ все ѝ купуваха!

Забелязах синята рокля, която носеше, лачените обувки и дантелените чорапи.

-Кой ти е избирал дрехите? – попитах, вдигайки я отново във въздуха. Тя беше леко перо, вероятно тежеше по-малко от топката, която държеше. Тя много приличаше на майка ми и винаги, когато я погледнех, усещах болка в гърдите си. По някакъв начин Мадисън беше моята утеха, че загубих майка си толкова млада. Голямата прилика, която имаше с нея, беше невероятна. Приличаше на мен само със светлите си очи и тъмните мигли... Господи, дори имаше същите трапчинки като нея!

Мади ми се намръщи, жест, който явно бе научила от мен.

-Госпожица Лилиан не ми позволи да си облека футболния екип, казах й, че ще играем с теб и тя ми се скара, каза ми, че не трябва да правя физически упражнения, защото тогава ще се разболея, но това не е вярно мога да играя, стига да съм си поставила инжекцията. Знаеш ли... Ще играем ли, Ник?

-Хей, не се притеснявай, джудже, разбира се, че ще играем и можеш да кажеш на Лилиан, че ти можеш да играеш всичко, което искаш с мен, става ли? - тя ми се усмихна възхитена. -Ще ти купя дрехи, за да можем да играем, без да изцапаш тази рокля.- казах й, целунах я по бузата и я настаних на стола. Тя не седеше, подхвърляше топката нагоре-надолу и когато я закопчах, се насочих към шофьорската седалка.