Culpa mia/Моя вина

Part 10

За момент той се изненада, сякаш не разбираше какво се е случило, нито кой съм, нито защо го ударих. Но това продължи само няколко секунди, тъй като изражението на лицето и тялото й ме остави вкоренен на място.

Всички в стаята се скупчиха около нас и гробна тишина обзе всички присъстващи, вече внимателни към нас.

-Какво, по дяволите, правиш тук?- попита той с такова недоумение и сдържана ярост, че се страхувах за живота си.

Мамка му! Ако погледът можеше да убива, аз вече ще съм и погребана, щях да съм мъртва.

-Изненадан ли си, че стигнах до тук пеша? - попитах аз, опитвайки се да не се уплаша от позата, ръста му и тези ужасяващи мускули. - Ти си лайно, знаеш ли?-Никълъс се изсмя сухо.

-Нямаш представа в какво се забъркваш, Ноа. - измърмори той, пристъпи към мен и се приближи толкова близо, че усетих топлината, излъчвана от тялото му.- Може би в моята къща сме доведени брат и сестра.- продължи той толкова тихо, че само аз го чух. - Но извън тези четири стени всичко, което виждаш, принадлежи на мен и няма да търпя никакви твои глупости.

Вперих очи в него, задържайки погледа му, нямаше да му позволя да види колко ме плашат думите и поведението му. Вече бях имала насилие за цял живот. Нямаше да издържам повече.

-Майната ти. - сопнах се аз и се обърнах с намерението веднага да се махна оттам. Една ръка ме хвана за ръката и ме дръпна, без да ми позволи да направя повече - Пусни ме! - заповядах му аз, като обърнах глава, за да разбере колко сериозни са думите ми.

Той се усмихна и погледна всички ни - С кого дойде? – попита той, гледайки само мен. Преглътнах без никакво намерение да му отговоря.

-Кой те доведе?! - извика ми той и ме накара да подскоча. Това беше капката, която преля чашата на камилата.

-Пусни ме, кучи син!- Започнах да крещя, но нямаше полза.

Стискаше толкова здраво, че ме заболя. Тогава един от тези, които бяха там, проговори. - Знам кой беше.- каза дебел човек с кожа, която нямаше място за още татуировки.- Зак Роджърс влезе с нея.

-Доведи го! - простичко нареди той. Моят доведен брат се държеше като перфектен престъпник и наистина ме плашеше. Изведнъж съжалявах дълбоко, че го ударих, не че не го заслужаваше, но сякаш го беше причинил на самия дявол.

Две минути по-късно Зак се появи в кухнята и те му направиха път, за да го пуснат в кръга около нас. Погледна ме така, сякаш го бях предала или нещо подобно.

-Какво, по дяволите, не беше наред с тези хора? Ти ли я доведе тук?- попита доведения ми брат спокойно. Зак се поколеба за момент, но накрая кимна с глава.

Той не сваляше поглед от Никълъс, но виждах, че се страхува от него.

Толкова бързо, че едва разбрах, че се случва, Никълъс го удари в корема, карайки Зак да се превие от болка. Изкрещях от ужас, страхувайки се за него и усещайки онази болка в гърдите си, която винаги се появяваше, когато станах свидетел на някакво насилие. Сърцето ми се сви и трябваше да се контролирам да не избягам от там. - Не прави това отново! -предупреди го Никълъс с бавен, спокоен глас.

После се обърна към мен, хвана ме за ръката и започна да ме води към изхода.

Дори нямах сили да протестирам. Стигнахме до вратата и тогава той спря. Извади мобилния си телефон от джоба си, изруга под носа си и отговори на звънящия.

-Чакай ме тук. - нареди ми сериозно той и потърси място далеч от шума на хората и музиката. От мястото, където се намирах, отвъд предните стъпала на къщата, той ме виждаше перфектно, така че за мен беше по-добре да остана там.

-Добре ли си? - ме попита един човек, който беше там.

-Истината е, че не. - отговорих, чувствайки се много зле. Облегнах се на прозореца, без да мога да попреча на определени спомени, които бях добре заровила в съзнанието си, да изплуват отново, за да ме измъчват точно в този момент. - Мисля, че ми се завива свят.

-Ето, пийни нещо. - каза ми момчето и ми подаде чаша.

Взех го без дори да спра да видя какво е. Гърлото ми беше толкова сухо, че всичко би ми се отразило добре. След като погълнах цялото съдържание, отворих очи. Гледах как Никълъс се изкачва по стълбите.

-Какво, по дяволите, правиш?!- извика ми той, преди да изтръгне чашата от ръката ми.

Отидох да отвърна, но Никълъс дори не ме погледна, той се обърна ядосано към човека, който ми го беше дал, и го хвана за ризата, почти го вдигна от земята.

-Какво, по дяволите, ѝ даде?- попита той, разтърсвайки го енергично. Погледнах чашата си разтревожена и с лице на ужас. Мамка му!