Culpa mia/Моя вина

Part 3

Прекосих стаята и влязох в това, което предполагах, че е мечтата на всяка жена, тийнейджърка или малко момиче съблекалня и то не празна съблекалня, а пълна с чисто нови дрехи. Освободих дъха си, който бях задържала и започнах да прокарвам пръсти по невероятните дрехи. Всичките бяха с етикети и ми беше достатъчно да видя цената на един, за да разбера, че майка ми беше луда или кой я беше убедил да похарчи всички тези пари.

Не можех да се отърва от това неприятно усещане, че нищо не е истинско, че скоро ще се събудя и ще съм в старата си стая с обикновените си дрехи и моето единично легло. И най-лошото от всичко, исках с всички сили да се събудя, защото това не беше моят живот, не беше това, което исках... Исках да се прибера с всички сили. Усетих такъв неудобен възел в стомаха си и такава мъка вътре в себе си, че паднах на земята, отпуснах глава на коленете си и поех дълбоко въздух толкова пъти, колкото е необходимо, докато желанието да плача премина.

Сякаш прочете мислите ми, моята приятелка Бет ми изпрати съобщение точно в този момент.

Пристигнахте ли благополучно? Вече ми липсваш.

Усмихнах се на екрана и й изпратих снимка от моята съблекалня. На второто получих пет усмивки с отворени усти.

Мразя те! Знаеше ли?

Засмях се и ѝ написах съобщение.

Ако зависеше от мен, бих ти дала всичко. Нещо повече, бих дала всичко, за да мога да бъда с теб там, в къщата на Дан, гледайки филм или просто да се мотая на мръсния диван в стаята ти.

Не бъди толкова негативна, наслаждавай се, по дяволите, вече си богата!

Аз не бях богата, Уилям беше.

Сложих телефона на пода и отидох до чантите си. Побързах да взема къси панталонки и обикновена тениска. Не исках да променя начина си на живот и не мислех да нося маркови тениски.

Влязох под душа, за да се отърва от цялата мръсотия и дискомфорт от дългото пътуване. Бях благодарна, че не съм едно от онези момичета, които трябва да направят всичко, за да изглеждат добре косите им. За щастие бях наследила къдравата коса на майка ми и така изглеждаше, когато я изсуших. Облякох това, което бях избрала и реших да се поразходя из къщата, а и да потърся лека закуска.

Беше странно да се разхождам там сама...чувствах се като натрапник. Щеше да ми отнеме много време да свикна да живея там, но преди всичко да свикна с лукса и необятността на това място. В стария ми апартамент беше достатъчно да говоря малко по-високо от нормалното, за да се чуем. Тук това беше напълно невъзможно.

Тръгнах към кухнята, молейки се да не се изгубя. Умирах от глад, имах спешна нужда от нездравословна храна в тялото си.

За съжаление, когато влязох, не бях сама.

Имаше някой, който ровеше из хладилника, някой, на който можех да видя само върха на тъмната му коса. Тъкмо когато се канех да кажа нещо, оглушителен лай ме накара да изкрещя преувеличено като малко момиченце.

Обърнах се сепнато точно когато главата от хладилника изскочи от вратата, за да видя кой прави такъв шум.

Но не той ме беше изплашил до кухненския остров имаше черно куче, красиво, да, но ме гледаше с очи, които искаха малко по малко да ме изядат. Ако не се лъжа беше фермер, но не можах да съм сигурена. Очите ми се плъзнаха от кучето към момчето точно до него.

Гледах с любопитство и в същото време с удивление това, което със сигурност беше синът на Уилям, Никълъс Лейстър. Първото нещо, което ми хрумна, когато го видях, беше възклицание то. -Какви очи!- бяха небесносини, светли като стените на стаята ми и контрастираха изключително с катраненочерния цвят на косата му, която беше разрошена и мокра от пот. Явно е дошъл от спортуване, защото е с клин и широк потник. Господи, той беше много красив, това трябваше да се признае, но не позволих на тези мисли да ме накарат да забравя кой е пред мен той беше моят нов доведен брат човекът, с когото ще живея една година, която усетих би било истинско мъчение... И кучето му продължаваше да ръмжи срещу мен, сякаш отгатваше мислите ми.

- Ти си Никълъс нали? – попитах, опитвайки се да овладея страха си от дяволското животно, което не спираше да ръмжи срещу мен. Бях изненадана и ядосана как той погледна любимеца си и се усмихна.

Той потвърди, като отново прикова очи в мен. - Ти трябва да си дъщеря на новата жена на баща ми. - коментира той и аз не можех да повярвам, че го каза толкова студено.

Гледах го как присви очи.

- Името ти беше...? – попита ме той и аз нямаше как да не отворя очи от учудване и недоверие.

Не ми знаеше името? Родителите ни се бяха оженили, аз и майка ми се бяхме преместили, а той дори не знаеше името ми?