Из Тихите Кътчета На Малкия Град ✔

В търсене на себе си

И след тези въпроси се нареждат още купища защо, защо, защо...

Подухваше лек хладен вятър, а тихият ромол тропаше мистериозно, някак подканващо, по перваза. Типична картина за подранилата пролет!

Димът на догарящата цигара се извиваше гъст нагоре, но бързо след това избледняваше във въздуха. Приканяше погледа ми често към мрачното нощно небе. Тук-там плахо блещукаха звезди, скрити зад облаците, прилични на същинското олицетворение за гнева на боговете.

Мъчеше ме мисълта, че бе време да взема трудно, но преначертаващо съдбата ми, решение. И колкото и да не желаех да приема истината, трябваше. Защото друг изход не виждах.

Събрах най-нужните, но не твърде много, неща в старата позната раница. Такива, каквито бихте взели, когато ще поемате на дълъг поход. Хапване за по-късно, няколко по-топли дрехи и портфейла. Чантата оставих до вратата.

Намерих лист хартия и химикалка. Написах четлива бележка, доколкото умеех да боравя внимателно с писалка. Оставих листа на кухненската маса.

Няколко минути, преди алармата на жена ми да звънне, напуснах къщата. Семейният ни автомобил остана да гледа гърба ми от алеята и сякаш ми намигна за късмет.

Все още не бях напуснал подбалканския град, но се чувствах сякаш притежавах цялото време на света. Проверих кога тръгва по-скорошният влак и прецених колко ще ми остане, за да отскоча до магазина от другата страна на „Теофан Райнов". Бутилка вода е задължителна по всяко време.

Направих няколко прекачвания, а крайната дестинация избрах по случайност. Някакво затънтено селце в низините на Алпите, в Германия.

Бе хладно. Приятно хладно. Понякога студеният вятър освобождава съзнанието. Виждах високите върхове в далечината, а по ледените им била се галеха ярките лъчи на сутрешното слънце.

Гарата не представляваше нищо особено – два коловоза и няколко пейки пред малка сграда с размерите на счетоводителски офис. А наоколо – зеленина, птичи песни от близката далечина и няколко трактора по обширните площи. Песъчливи пътеки се разклоняваха по безкрайните поляни, оприличавайки корони на дървета. Очите ми копнееха за гледки като тази! С всеки миг душата ми жадуваше да отпие още само веднъж от величие като това.

Поех по първата пътека, макар да си нямах представа накъде води. Както и всички останали. Закрачих по неизвървяван път, чийто край не виждах.

Минавах покрай нечии домове, а от тях лъхаше уют. Скоро вървях до огради без дворове. Зад тях се простираха просто поляни от околността.

Един тракторист ми махна, а скоро след това споделихме обяда си. Мълчахме на различни езици, когато не си говорехме. А слънцето грееше весело и споделяше лъч топлина със сърцата ни в този мартенски хладен обед.

„Колко време ще отнеме, не зная. Но ще се върна пò себе си отвсякога."

07.03.2020

Бележка:
Разказът е писан за литературен конкурс, чийто срок за съжаление изпуснах. Но пък ми харесва как се получи.