Загърнах се по-плътно в якето си, вървейки надолу по улицата, а вятърът пилееше косите ми. Бузите ми бяха червени от студения въздух, а обувките ми тракаха по тротоара.
Отивах да се срещна с Арън.
Чувствах се ужасно виновна, че излъгах Хари, но не съм длъжна да му казвам къде отивам. Доколкото знаех, той беше в апартамента си, гледайки телевизия. А доколкото той знае, аз съм на пазар.
Ако не беше внезапното ми покровителство над Хари, нямаше да правя това. Нещо пречупи сърцето ми, когато го видях толкова наранен в петък и не исках Арън да го нарани отново.
Раните му бяха почти заздравели. Устната му изглеждаше почти нормално, а порязаното на бузата му беше хванало коричка. Синината около окото му стана жълта, така че скоро ще изчезне.
Припомних си насоките, които Арън ми каза по телефона вчера.
Алеята през десет пресечки от ъгъла на твоята.
Завих зад ъгъла, започвайки леко да се страхувам. Буквално нямах идея какво да очаквам от тази среща, но си купих спрей, за всеки случай.
След като навлязох в тясната алея, видях Арън, облегнат на тухлената стена на една от сградите. Той се подсмихна самодоволно, когато приближих.
- Колко мило от твоя страна да се появиш, Роузи. - каза подигравателно. - Надявам се, че си дошла сама?
Кимнах.
- Това е добре за теб. - той се изправи.
- Какво искаш? - изсъсках.
- Нека поговорим за малко, става ли?
Издишах бавно.
- Как си? - той попита.
- Добре.
- Работата наред ли е?
- Да.
- А Хари?
- И Хари е добре.
- Добре, добре. А чувствата ти към него?
- Не съществуват. - свъсих чело, преглъщайки.
- Не съществуват?
- Нямам чувства към него.
- Трудно ми е да повярвам.
- Ние сме приятели, това е. - Арън ли убеждавах или себе си?
- Разбирам. - той се засмя зловещо.
- Защо ме накара да дойда тук? - попитах, бързайки да отклоня темата от Хари.
- Чичо ме помоли да ти поискам услуга.
- Услуга?
- Да. Услуга.
- Каква услуга? - пулсът ми се ускори.
- Ти си умно момиче, Роуз. Доста си наблюдателна, а това е ценно умение. Желателно умение. - Арън пристъпи към мен, а аз отстъпих назад. - Бихме искали да работиш за Wolfe Еnterprises.
- Да работя за вас? - бях напълно изненадана.
- Да. Не с финансите, но ще си от полза като допълнителен чифт очи и уши, които да са полезни за компанията.
- А ако откажа?
- Ще разкажа на Алек какво знам. Просто е.
Поклатих глава.
- Не. Ти няма да кажеш на Алек какво знаеш. - стегнах ченето си и пристъпих към него. - Няма да му кажеш, защото ако не беше взел със себе си още десет мъже, Хари и Зейн щяха да размажат жалкия ти задник. И ти също го знаеш. Виждам го по лицето ти.
За момент Арън изглеждаше огорчен, преди да възвърне хладнокръвието си.
- Грешиш, Роузи.
- Не, не греша. Така че, ако се опиташ да кажеш на Алек за Хари, Зейн и Найл, те ще те погнат. И ще те хванат, когато си сам. - не знам откъде се появи тази ми заплашителна страна, но ми харесва.
- Това са глупости.
- Наистина ли си готов да поемеш този риск? - направих още една крачка. - Доктор Бой?
Арън стегна ченето си.
Взирах се в него с най-изпепеляващия си поглед.
- Прекрачваш границите си, Роуз.
- Границите, които ти ми определи не са истинските ми граници, Арън. Мисля, че и двамата го знаем.
Той изглеждаше напълно победен.
Може би малко от сарказма на Хари се е прехвърлил на мен.
- Ако няма друго, ще си вървя.
- Хубаво. - той гледаше в далечината.
Тръгнах, но се обърнах, когато ме осени мисълта.
- О, Арън?
- Какво? - той изсъска.
- Какво правеше онзи ден? Когато ми се обади пиян?
- Чичо организираше купон за един от клиентите си. - каза просто.
- Така си и мислех. Чао, Арън. - изсмях се пренебрежително.
Мисля, че го чух да ме нарича "шибана кучка" под носа си, докато излизах от алеята.
Докато се прибирах беше студено и се проклинах, че не си взех ръкавици. Пръстите ми измръзнаха и дори не ги чувствах.
Денят на благодарността е другата седмица и Кристъл ни даде едноседмичен отпуск. Странно е, че компанията го направи, но през последното тримесечие доходът й беше голям, така че ни пуснаха в отпуск, включително и Хари. Радвам се, че ще вали сняг, когато не трябва да карам до работа.
Издишах дълбоко, когато влязох в лобито, прокарвайки ръка през косата си. Взех асансьора до петия етаж и извадих ключовете си.
Влязох и изкрещях леко, когато видях Хари на дивана ми.
- Изплаши ме. - издишах, с ръка на гърдите, докато затварях вратата след себе си. Бях забравила, че му дадох резервния си ключ.
- Така ли? - тонът му беше студен и вътрешно вдигнах гарда.
- Защо.. ъ.. защо си тук? - попитах.
- Къде са ти покупките? - той игнорира въпроса ми.
По дяволите.
- Покупки. - разделих устните си.
- Каза ми, че отиваш на пазар, нали така? - той стана бавно, с настоятелен поглед.
- Аз.. вместо това отидох до фризьорския салон.
- Роуз, ти си ужасна лъжкиня. - Хари поклати глава.
Отстъпих, преглъщайки, когато той ме приближи.
- Наистина ли ме мислиш за такъв глупак? - той изкрещя ядосан. - Наистина ли мислиш, че не видях шибания номер от телефона ти вчера?
Дишането ми се ускори, когато той бе на крачка от мен.
- И после ме излъга, излъга ме! Не знам защо почувства за необходимо да ме излъжеш. - той стегна ченето си. - Мислех, че ми вярваш, Роуз. Дори го каза сама. Каза, че ми вяр..
- Добре! Видях се с Арън! Няма значение. Добре съм.
- Какво ти каза той?
- Нищо, той..
- Какво ти каза? - Хари удари вратата зад мен и аз подскочих.
За пръв път почувствах страх от Хари. Никога не съм го виждала толкова ядосан, а съм го виждала да се ядосва доста пъти. Очите му светеха, а мускулите му се стегнаха от гняв, юмрукът му все още беше на вратата.
- Плашиш ме. - издишах.
Погледът му се смени и се отдръпна от мен, прокарвайки ръка през косата си.
- Съжалявам. - каза тихо.
Кимнах.
Той отново се обърна към мен.
- Роуз, аз.. аз имам това чувство за.. принадлежност, когато съм с теб. Не знам защо, но не мога да те загубя. Ясно?
Думите му ме разтърсиха.
- Защо? Защо имам значение? - повторих думите му, които ми каза, когато ме хвана с досието му в Crystal.
И въпреки, че аз не му отговорих, той имаше отговор.
- Имаш значение, защото слушаш, Роуз, ти наистина ме изслушваш. Задаваш ми въпроси, от които никой не се е интересувал преди и ти.. - той спря, премигвайки, сякаш търсеше думи.
- Какво? Аз какво?
- Караш ме да се чувствам както когато бях по-млад.. преди.. майка ми да умре. - той сведе поглед. - Ти ми върна онова чувство на щастие, което не бях изпитвал от години.
Беше ми странно да го гледам толкова открит, толкова уязвим. Бузите му бяха червени, а челото свъсено. Беше се намръщил.
В този момент разбрах колко си приличахме. Въпреки, че не знам остатъка от историята му, знаех, че и той е имал тежко минало, като мен.
Но някак, Хари ме кара да се чувствам жива и мога да кажа, че и аз му действам така. И разбрах защо не можем да се загубим един друг - защото ако не се имахме един друг, за да възстановим това чувство за живот, може би никой друг нямаше да може.
Осъзнах, че плача. Малки сълзи се стичаха по лицето ми.
Защото знаех какво чувствам към Хари. Това е по-силно от приятелство и страст.
Хари все още се взираше напрегнато в мен.
- За какво си мислиш? - гласът му беше нисък и дрезгав.
Поклатих леко глава.
- Съжалявам, че излъгах. - накрая казах тихо. - Не трябваше да правя това, беше глупаво.
- Съжалявам, че избухнах.
Затворих очи.
- Искаш ли да отидем някъде?
- Какво? - отворих очите си.
- Искаш ли да дойде с мен.. някъде?
- Къде?
- Извън града? - той се почеса по врата.
- Защо да ходим там? Плюс това е адски студено.
- Вярваш ли ми?
- Разбира се.
- Тогава ела с мен.
- Но..
- Ще го обикнеш, обещавам.
Любов.
Преглътнах.
- Хубаво, да вървим.
Петнайсет минути по- късно, вече бяхме в колата. Хари проклинаше лошите шофьори. Чувствах се добре след случилото се между мен и Арън, а Хари ми прати доволна усмивка, когато му разказах какво стана.
Нямах идея къде ме водеше Хари, но нямах против.
- На колко години си, Хари?
- 24.
- Наистина?
- На колко си мислеше, че съм?
- Около.. четири.
- Много смешно. - той извъртя очи.
- Кога си роден?
- На 1-ви февруари.
- Хм.. зимен месец. със сигурност е повлияло на личността ти. - ухилих се. Хари поклати глава, опитвайки да не се смее.
- А ти кога си родена?
- 12-ти декември.
Хари разшири очите си.
- Но това е толкова скоро!
- Не е голяма работа.- свих рамене.
- Но ти ставаш на 24, разбира се, че е голяма работа.
- Защо 24 е толкова важна възраст?
- Е, съдържа 20 и 4, така че е голяма работа.
- Добър отговор, гений. - засмях се.
- Какво искаш за рождения си ден?
- Не искам нищо.
- Глупости. Ти си момиче, вие винаги искате нещо.
- Хари, този коментар може да се тълкува по доста начини.
Хари избухна в смях.
- Предполагам. Но все пак е вярно. - той се подсмихна самодоволно.
- Хари!
Той отново се засмя.
- С цялата си сериозност, Розали, днес е 21-ви ноември, а рождения ти ден е след по-малко от три седмици.
- И?
- Sew buttons. /буквално е шия копчета, но мисля, че е някаква игра или не знам хд/
- Това беше ужасна игра на думи. /отново не съм много сигурна/
- Беше страхотна игра на думи.
- Д-обре, Хари. Беше страхотна игра на думи.
- Искаш ли да слезеш от колата и да се прибереш пеша?
- Не, сър. - козирувах му.
- Така си и мислех.
Минахме по някакъв черен път и скоро спряхме.
- Пристигнахме. - той обяви и откопча колана си.
- Хари, намираме се на празно поле. - повдигнах вежди и го последвах навън.
- Не е напълно празно. - той сложи ръката си на гърба ми, сочейки черното небе. - Погледни нагоре.
Вдигнах глава и ахнах при гледката над себе си.
Имаше милиони звезди. Луната изглеждаше като сребърна ярко светеща топка сред тях. Беше най-красивата гледка, която някога съм виждала.
- Красиво е. - издишах.
- Знам. - чувствах, че гледа мен вместо небето.
Устата ми леко се отвори, докато се възхищавах на звездите, дъхът ми се виждаше в студения въздух. Топлата ръка на Хари все още беше на гърба ми.
- Ако имаше право на едно желание, Роуз, какво щеше да е то? - Хари попита от нищото.
- Мисля, че щеше да бъде.. да променя живота на някого. Към по-добро. Просто да.. да го тласна, предполагам. - поклатих глава. - Глупаво е.
- Не, не е.
Откъснах се от звездите в небето и се вгледах в тези, в очите на Хари. Тези, които светеха през цялото време.
Той преглътна, също взирайки се в мен.
- Какво щеше да е твоето желание? - попитах го.
Той не отклони погледа си.
- Бих си пожелал теб, Роуз.