Какво в същност бе любовта?
Мираж?
Блян?
Изживяване?
Или всичко за теб?
Любовта идваше и си отиваше, но винаги оставяше следа след себе си, и само този, който не е обичал не знаеше какво е.
Явно до сега аз също не бях обичала истински. Когато Хуан бе около мен сърцето ми биеше лудо и почти всеки път щом ме наречеше по име пеперуди почваха да пъркат в стомаха ми.
С Остин не беше така, никога не съм му била толкова отдадена колкото бях сега.
Никога не съм искала да го гледам с часове и да му се любувам или просто да прокарам пръсти през меката му рошава коса, неговата винаги беше гелосана и на клечки. Никога не съм се събуждала сутрин до него и никога не ми е правил закуска.
Хуан беще грижовен и въпреки че на няколко пъти ме нарани, моето сърце беше негово завинаги...
***
Живота ми бе някаква пълна какфония подправена с ирония и смях. Веднага след лудото признание на Хуан, че ме обича, ме тръшна страшен грип, приковал ме цяла седмица на леглото.
Кашлях, чувстах се като парцал и факта, че изпуснах партито по случай Хелоуин ме скапваше тотално.
През деня на тридесет и първи октомври на вратата ми почука първо Франческа, а по-късно и моят любим.
Колко е странно да го наричам така...
-Добре ли си? - топлата длан на приятелката ми се приплъзна галейки ме по лицето.
-Добре съм, колкото мога да бъда-отвърнах леко усмихвайки се. - Какво става в училище още ли съм на хората в устите? - тя ми кимна без да ме поглежда.
-Като каза говори ли с брат ми каза ли ти нещо? - поклатих глава.
-Ако знаех щях да ти кажа, по питах и Хуан на няколко пъти, но той вечно се измъква сменяйки темата или правейки се, че не ме е чул. - Франческа въздъхна.
-Дали Ернесто не знае нещо? Тази работа около Ава ми се вижда твърде съмнителна. Какво е това бранене и криене. Нищо не разбирам..
-Повярвай ми всяка секунда се питам това. Защо? Защо точно Хуан и по каква причина..
-Виж ще отскоча до Ернесто и ако науча нещо ще ти се обадя. Няма да оставим нещата така, ще разберем, защо змията Ава се върти около брат ми така. - изправи се от мястото си. - Оправяй се бързо и яж топла супа. Разбра ли ме? - кимнах усмихвайки й се.
-Разбрах...
***
Няколко часа по-късно все още бях в стаята си и привършвах втора кутия носни кърпички за деня, а бе едва един следобяд.
Кихнах високо в мига, в който на вратата ми се почука.
- Не съветвам никого да влиза тук в момента- провикнах се и щом вратата се открехна забелязах, че Хуан ми се хилеше.
- Все пак мисля да рискувам - каза той и влезе в стаята с препълнен поднос. И макар, че нямах апетит, при вида на топлата храна сетивата ми се задейсваха.
Хуан остави храната на нощното шкафче и след това се обърна към мен.
- Здравей, красавице- каза и се наведе, за да ме целуне по челото - Как си? - попита, след което се настани на леглото и хвана ръката ми нежно.
- На прага съм да умра. И ако не е от болки в гърлото, то ще е от скука.
Той се усмихна и ме погали нежно по бузата. Докосването му ми действаше като опиат, затова ми беше трудно да се концентрирам върху думите му.
- Затова съм тук. Никой не може да разсейва по-добре от мен.-
Разсмях се когато се сетих за изпълнението му преди няколко дни.
- Да. Абсолютно съм сигурна.-
Хуан целуна дланта на ръката ми, която държеше и ме погледна загрижено.
- Наистина искам да знам как си?-
Сведох поглед.
- Зле- отговорих честно.
- Наистина ми се иска да мога да ти помогна по някакъв начин.-
Боже, той беше толкова сладък.
- Присъствието ти тук е достатъчно.
Той се усмихна и за момент ме погледна така сякаш аз бях най-важното нещо на този свят.
- Франческа и мама също се тревожат за теб. И като го споменах. Мама ти направи супа.-
Хуан се пресегна към подноса и грабна купата с топла течност с перфектните си пръсти.
- Майка ти ми е направила супа?
Не знаех дали се дължеше на факта, че бях разстроена и депресирана заради настинката или защото по природа бях чувствителна, но този жест ме трогна до сълзи.
Разплаках се и Хуан се усмихна на реакцията ми.
- Оо скъпа, знаеш, че всички у дома те обичат.-Кимнах и се опитах да се стегна.- А сега спри да плачеш и ми позволи да те нахраня- каза и аз се разсмях.
Но все пак му позволих да ме храни. Чувството беше хубаво и някак интимно, а и супата беше изключително вкусна. Когато приключихме Хуан остави купата настрани и взе друга, по-малка купа с бяла консистенция.
- Какво е това? - попитах лакомо въпреки, че вече се бях натъпкала.
- Домашен пудинг. Ще ти хареса.
- Майка ти и него ли приготви?-
Хуан сведе свенливо поглед.
- Не. Аз го направих.-
Погледнах го изненадана.
- Сериозно ли? За мен?-
Той кимна и ме дари с една мимолетна усмивка.
- Но ако кажеш на някого, ще отрека.
Размсях се и се приведох към него, за да го прегърна.
- Ти си невероятен, Хуан. Знаеш ли?
- Всъщност да. Това е всеизвестен факт- каза самонадеяно, заради което се ухилих. А после го оставих отново да ме нахрани. И говорихме за доста неща.
Когато приключихме, Хуан отскочи до тях, за да остави празния поднос и се върна с дивиди дискове на любимите му сериали. Тъй като аз, така и така, нямах нищо за гледане, нямах нищо против да гледаме неговите любими филми.
Той нагласи плейъра и се пъхна под завивката до мен, притегляйки ме в обятията си.
Облегнах глава на гърдите му и въздъхнах доволно. Никога в живота си не съм била по-щастлива от онзи момент. Филма, който Хуан бе избрал се казваше "Терминатор" и колкото и странно да бе, всъщност ми хареса. Към края му се прозях, а в средата на втория филм, усещах как сънят ме надвива. Бях в онова състояние между света на сънищата и реалния свят, когато чуваш всичко около теб, затова станах неволен свидетел на разговор, който не трябваше да чувам. Защото щом телефона му звънна той вдигна почти веднага без да става от леглото.
- Хей.. Добре съм, а ти как си?.. Какво има?.. Отново? - той изръмжа ядно и след това въздъхна тежко - Успокой се. Всичко ще е наред.-
Той млъкна за миг и се откъсна от прегръдката ми. Стана от леглото и се отдалечи. Но въпреки това все още можех да го чуя.
- Моля те, мила, успокой се. Не плачи. Тръгвам към теб. Искаш ли да ти донеса нещо? Бургер или пица? А може би и пудинг?-
Нещо в мен трепна. Не знам защо, но бях абсолютно сигурна, че от другата страна на линията бе онова циврещо блонди. И факта, че Хуан щеше отново да се грижи за нея, ми причини болка.
Той се засмя леко и отново въздъхна.
- Да. Добре. Ще дойда възможно най-бързо.
Той затвори и за миг в стаята настъпи тишина. След това усетих как се приближи към мен и как се наведе допирайки топлите си устни до челото ми. Грабна якето си и излезе оставяйки ме сама. Заради Ава.
Не отворих очи. Така й не посмях. Но сълзите ми потекоха въпреки това...
**
Съжалявам отново за забавянето, но съм пренатоварена разберете ме, правя всичко по силите си както и Люси, на която страшно много съм й благодарна.