Игнорирах Хари цяла седмица.
Реално е по-лесно да се каже, от колкото да се направи. Той седи на пет крачки от мен на работа и живее отсреща. Чудо е,че не ми се налагаше да говоря с него през тази седмица.
Петък следобед е и съм в добро настроение. Завърших четири ръкописа тази седмица, като днес приключих четвъртия. Арън ще ме вземе от работа.
Вълнувам се,че ще го видя. И двамата бяхме заети през седмицата и най-накрая ще излезем довечера.
Споменът за следобеда,когато проследих Хари е все още пресен в съзнанието ми. Всеки път, когато го погледна, изникват повече и повече въпроси. Кой бяха тези хора? Какви бяха тези числа?
Не трябва да ми пука. Но начинът,по който Хари се държи, кара мислите ми да прескачат.
Четири минава и всички се готвят да си ходят. Говорих си с Пери, на излизане.
- Имаш ли планове за уикенда? - попитах я.
- Не точно. - тя повдигна рамене. - Спане, ядене и отначало. - засмя се.- А ти?
- Довечера ще се видя с Арън.
- Оуу! - каза, побутвайки ме. - Трябва да разбера за детайлите на кафе?
- Не, ние не...ъъ...ние не сме...- изчервих се.
- Оу. - Пери се ухили. - Но все пак трябва да излезем на кафе. В неделя как е?
- Неделя е страхотно.
- Супер, ще се видим тогава! - Пери отключи червената си кола и ми помаха за довиждане.
Не виждах колата на Арън никъде. Седнах на пейката и се загърнах с палтото си.
Проверих телефона си за съобщения от него, но нямаше. Писах му къде е, но не отговори. Може би шофира. Или пък е забравил адреса?
Ще дойде. - настояваше съзнанието ми. - Той обеща.
Минаваха много коли, но не и тази на Арън. Господин Кристъл ми кимна, докато излизаше,говорейки по телефона. Дори Марион ми се усмихна, която също си тръгваше.
Есенното небе започна да потъмнява и застудяваше. Издишах, като дъхът ми се виждаше. Къде е той?
Проверих телефона си. Нямаше съобщения.
Изчаках още петнадесет минути, преди да му се обадя, но се включи гласова поща.
Затворих и хванах главата си в ръце. Защо не отговаря? Той ме докара сутринта и нямам превоз. Предполагам, че ще вървя пеша. Само на петнадесет блока е.
Не можех да спра топлите сълзи да започнат да падат. Не го ли е достатъчно грижа за мен,за да ме вземе от работа?
- Роуз?
Погледнах нагоре, за да видя не друг, а Хари, стоящ пред мен с объркано изражение. Бързо избърсах сълзите си и се изправих.
- Какво искаш? - изплюх.
- Добре ли си? - Хари се взираше в мен. Тонът му беше мек, което ме обърка. Никога не ми е говорил по друг начин, освен подигравателно и болезнено.
Преглътнах.
- Защо седиш тук, сама? - попита, когато не отговорих.
- Арън идва да ме вземе. -казах. - И после ще отидем на вечеря и кино.
Той провери колко е часът.
- Роуз, почти пет часът е. - странно е да ми казва Роуз, вместо Роузи.
Огледах се, вятърът започваше да се усилва. Не можех да не забележа сивите облаци,покриващи небето. Изглеждаха тъмни и ядосани.
- Роуз, ще завали. Очевидно Арън не идва.
- Идва! - отговорих грубо. - Той обеща!
- Позволи ми да те закарам. - въздиша.
Погледнах го. Очите му бяха меки. Никога не съм го виждала да съчувства преди. От части ми харесва.
Далече се показа гръмотевица. Нямах голям избор. Или щях да тръгна с Хари, или да остана под дъжда.
Станах от пейката, премятайки чантата си на рамо. Той издиша и тръгна към колата си.
Седнах на предната седалка, като кожените седалки бяха ужасно студени. Хари увеличи температурата.
- Защо правиш това? - попитах го, когато потегли.
- Какво имаш в предвид?
- Защо се държиш добре с мен?
- Просто не можех да те оставя там.
- Защо? Ти ме мразиш, все пак.
- Не те мразя. - подсмихна се.
- Виж, ако те притеснявам или нещо подобно, наистина не се нуждая от помощта ти.
- Ох, вие американците...- той поклати глава. - Светът винаги се върти около вас.
- Нарцисист ли ме наричаш? - скръстих ръце.
- Не. Просто казвам, че винаги си мислите, че някой се чувства зле около вас.
Погледнах през прозореца. Започна да вали. Мислех си за Арън. Защо не дойде?Стомахът ми се сви.
- Защо си тук? - попитах.
- Какво?
- Защо си в Америка? Очевидно не си американец.
- Какво трябва да значи това? Очевидно не съм американец?
- Имаш акцент.
- Преместих се тук преди четири години. - подсмихна се.
- Защо?
- Исках да видя Америка, предполагам? - той повдигна рамене, като не ме поглеждаше.
- Тогава...откъде си?
- Имам акцент. - имитира ме.
- Не. Имам предвид къде точно в Англия? - усмихнах се леко.
- Никога не си чувала за него. - той повдигна рамене и поклати глава.
- Пробвай. - присвих очи.
- Холмс Чапъл.
- Оу.- усмихнах се самодоволно.
- Не знаеш къде е, нали?
- Всъщност, знам.
- Така ли?
- Да. В Чешир. Малък град с малко население.
Той повдигна вежди, очевидно впечатлен.
- Не е зле, Роузи.
И.. той се върна.
- Моля те, не ме наричай Роузи! - казах за хиляден път.
- Защо го мразиш толкова много? Хубаво е.
- Не го мразя. Мразя го само, когато ти го казваш. - Мразя когато го казваш, напомня ми за най-лошото време от живота ми.
- Разбирам. - подсмихна се. - Значи..тогава предпочиташ Розали?
- Не! - казах внезапно, а Хари се засмя. За първи път се смее истински и звучи добре. Хвърли ми бърз поглед и трапчинките му се показаха.
Не бях осъзнала, че се взирам в него и бързо отклоних погледа си. Хари го забеляза и се подсмихна по-широко.
- Честно казано, там изглеждаше разстроена. Всичко наред ли е?
- Не бих го обсъждала с теб, дори и да беше последния човек на Земята. - завъртях очи.
- Грубо, Розали!
- Спри.
- Ако те наричам Роуз за седмица, ще ми кажеш ли?
- Не.
- Две седмици?
- Не.
- Месец?
- Спри да говориш, Хари.
- Хайде, Роуз. Можеш да ми кажеш. Мога да пазя тайна.
Нещо в начина, по който го каза, ме накара да се замисля. Отворих устата си, за да му се скарам, но внезапно спрях. Можех да използвам грубост. Но начинът, по който ме гледаше..може би му пука? Искам да кажа...той ме кара до вкъщи.
Господи. Не мога да си представя "Хари" и "грижа" в едно изречение, без "не".
- Понякога си мисля, че на Арън не му пука за мен. - казах на един дъх, слагайки ръка пред устата си, сякаш съм шестгодишно момиченце, което е казало лоша дума пред майка си.
- Защо мислиш така? - той кимна бавно.
- Аз..- не мога да повярвам, че говоря за това с Хари. - Той винаги ме забравя и има толкова много работа, а не мисля, че другите стажанти са толкова заети, колкото него. - поех си въздух.
- Това ли е? Той е забравил да те вземе?
Кимнах леко, хапейки устната си. Не искам да плача пред Хари.
Той паркира пред сградата ни. Дъждовните капки се стичаха по колата.
- Трябва да почакаме тук, ако не искаме да подгизнем.
Кимнах, фокусирайки се върху дишането си. Не плачи, не плачи, не плачи..
- Няма нищо, ако имаш нужда да поплачеш. - Хари каза, обръщайки се към мен.
Проклет да си, Хари. Върви по дяволите.
Поклатих глава и прехапах вътрешната страна на бузата си.
- Хайде, Роуз. Не го задържай в себе си. - когато го погледнах, очите му бяха спокойни и разбиращи, нещо, което не бях виждала у него, преди.
Нещо в тона му ме грабна. Закрих лицето си в ръцете си и позволих на всичко да се излее. Горещите сълзи се стичаха по лицето ми. Топла ръка докосна гърба ми, успокоявайки ме.
Мразя това. Мразя да плача пред Хари. Чувствам се толкова слаба.
Хари не каза нищо,когато се успокоих. Облегнах се на седалката си, взирайки се в сивия таван на колата. Знам, че вероятно изглеждам мъртвешки, като бурята отвън, но не ми пука.
- Това е хубава кола. - гласът ми беше тих, заради плача.
- Благодаря.
- Мирише на нова кола.
- На три години е.
- Мхм..
Хари барабанеше по волана.
- Искаш ли да играем на двадесет въпроса? - попита внезапно.