ГТА
Към 06:30 се събудих. Безпокойството за Елена отново се настани в ума ми. Реших да стана и да проверя. Почуках на вратата на стаята ѝ, но не ми отговори. Реших да вляза, но леглото ѝ беше разхвърлвно, а нея я нямаше. Видях, че вратата на терасата е отворена. Отидох да я затворя и видях Елена на земята.
-Боже, Господи! - клекнах до нея, помръднаха косата, която беше върху лицето ѝ. Цялата ѝ кожа беше посиняла, а устните ѝ имаха лилавосин нюанс. Опитах да я съвзема, но не реагираше. Взех одеалото от стаята ѝ и я завих. С доста неволи я повдигнах. Сложих я да легне в хола - на диванът.
Увеличих парното, с няколко градуса.
-Елена, чуваш ли ме? - стиснах ръката ѝ, а миглите ѝ трепнаха.
-Д-да. - гласът ѝ беше едва доловим.
-В колко часа, излезе на терасата?
-К-ка-кво з-на-чение, и-ма? - опита да накриви устните си в усмивка, но не ѝ се получи.
-Трябва да ми кажеш, защото предполагам, че имаш втора или трета степен измръзване.
-О-став-и м-е, д-аа у-м-ра.
-Ще се обадя на линейка. - информирах я и взех телефона си. Когато тръгнах да въвеждам номера, тя бутна телефонът и той падна на пода.
-Н-яма да се о-б-аж-да-ш.
-Но ако не го направя ще се влошиш.
-Ти ще ме лекуваш, а ако се влоша, ме о-стави да умра. - чуваше се тракането от зъбите ѝ. Цветът на кожат ѝ не се подобряваше, а това което ми каза, въобще не ми служеше за успокоение...
-Знаеш, че няма да те слушам нали?
-Ако ме заведеш в болница, ще направя нещо, с което да те вкарам в психиатрията, Ашли. А сега ми обещай, че дори и в безсъзнание, няма да ме отведеш в болница. - опитваше да задържи твърдостта в гласа си, но се пречупваше.
-Как очакваш, да обещая нещо, което ще застраши живота ти? - очите ми се насълзиха, защото знаех, че вкъщи можеше да завърши с фатален край.
-Ще го обещаеш и още как! - тонът ѝ беше заплашитешен, а моето сърце уплашено до смърт. Как въобще може да очаква моето обещание? Ако дам обещанието си я пращам на сигурна смърт.
-Поискай каквото искаш, но само се съгласи с мен, Елена.
-Ако го поискам ще ми го дадеш ли?
Поколебах се за момент, но ѝ отговорих:
-Д-да, разбира се! Само кажу какво? - лека усмивка се появи на лицето.
-Ако ми доведеш Хари, ще отида в болница.
-Да, разбира се, че ще го доведа. Ще отида до Лондон и до довеча ще сме при теб.
-Вярвам ти, но ако не дойде сама ще сложа край, на жалкият си живот.
-Елена ще ти дам лекарство. То е с приспивно дейстие и ще спиш около осем часа.
-Дай ми. - държеше очите си затворвни и продължаваше да трепери.
Облякох се топло и ѝ дадох лекарството.
Излязох, а на вратата ме спря сервитьорът.
-Добре ли сте? - дойде и ме хвана, защото сълзите ми замъгляваха всичко.
-Не, не съм. Трябва да ѝ помогна, а не знам как ще отида до Лондон.
-Ако ми споделите, ще се опитам да ви помогна.
-Нямам време, защото всеки момент може да умре.
-Казахте, че трябва да отидете до Лондон, нали?
-Да, казах, но не знам как ще отида.
-Аз ще ви закарам.
-Наистина ли?
-Нямаме време хайде! - дръпна ме и се качихме в колата му.
Пътувахме около три часа.
Когато стигнахме домът на Хари, аз слязох а Даниеле (сервитьорът) остана да чака в колата.
Звъннах няколко пъти, но никой не отвори. Явно не е вкъщи. Седнах на прага и зарових лице в ръцете си. След известно време погпеднах часът беше 11:30. Вярата, че Хари ще се прибере, ставаше все по-слаба и по-слаба.
Даниеле дойде и седна до мен. Започнах да му говоря разни неща.. бяха толкова несвързани. Едва говорех от болката в гърлото си.
Минаха още няколко часа, а Харолд го нямаше. Не си вдигаше и телефона.
-Ашли? -когато видях приближаваща му фигура се изправих и избърсъх сълзите си.
-Хари, добре, че дойде. - прегърнах го. - Елена е зле. Не желае да бъде в болница, а ако остане вкъщи я обричам на смърт. А само ти можеш да й помогнеш! Ще дойдеш ли с мен?
-Ако е глупава да умре. Но аз няма да ходя и да я спасявам! Щом не в наред с главата да ходи и да се лекува. - с такъв безинтерес изказваше думите си.
-Тя те чака, Хари! Тя е готова да даде шанс на връзката ви. Заради теб, пренебрегна себе си. Унищожи се. Емоционалното ѝ състояние не е едно от най-добрите. Ако сега не си до нея, то никога повече няма да бъдеш! - подсмърквах и размазвах падналите си сълзи.
-Аз не съм ангел и ти го знаеш, много добре! Не съм от онези, които ще тичат при любимата си, когато тя не е на кеф. Не съм способен да задоволявам всеки каприз, на лудата ти приятелка. - хладнокръвието в него беше силно. Нито една гънка от лицето му не се присвиваше, нито една част от него не показваше загриженост. А сега подлагам под огромно съмнение и любовта му.
-Не е редно да се меся, но нека и аз ви кажа две приказки. - Даниеле застана до мен и с огромна увереност заприказва на Хари. - Не познавам добре, Елена, както и теб. Но мога да кажа, че любовта ѝ е нечовешка. Само когато я погледнеш, разчиташ всичките ѝ мисли, които са свързани с теб. Виждаш болката в очите ѝ. Лицето ѝ е толкова изпито и бледо, тялото ѝ кльощаво и призрачно. Липсата ти я погубва.
-Не ми се слушат заучени фрази. Щом сте толкова загрижени си я спасете сами. - подмина ни и си влезе вътре.
-Не можеш да постъпиш така! - започнах да тропам по вратата, а сълзите пареха, замръзналото ми лице. -Излез и ела с мен! - крясъците ми проглушаваха ушите ни. -Излизай, копеле, такова! - усетих как Даниеле обвхана тялото ми.
-Хайде да си вървим! Няма смисъл да се унижаваш и да му доставяш удоволствие. - започна да ме дърпа към изхода, а аз не спирах да ругая по Харолд. Качих се в колата и потеглихме.
-Ии сега какво, тя ще умре ли? - накрая гласът ми се пречупи.
-Не, ние ще я спасим. Може и да не сме медицински лица, но вярвам, че ще успеем.
-Аз съм лекар. Така де, не съм работила в болница, но предполагам, че ще успея да овладея състоянието ѝ, поне за още, малко...
----------------------------------------------------------------------------------------------
Здравейте, хора! Ако главата ви хареса, дайте звезда и споделете мнението си в коментарите. ИСТИНСКО МНЕНИЕ! Обичам ви и лека нощ!