Докато горещи съзли падаха по лицето ми, мислите ми ме изяждаха. Пак ме излъга. Пак си поигра с мен и доверието ми. Пак се върнахме отначалото. Щеше да е хубаво ако въобще бяхме мърдали оттам.
-Вземи се в ръце, момиче! - баба ме хвана за раменете и ме разтресе.
-Искам да ѝ помогна, но нещо ме притиска, и не ми позволява да го направя... - говорех така сякаш щях да се разпадна, сякаш тялото ми щеше да се разруши.
-Точно това ти е проблемът, Елена! Винаги се чудиш, винаги обмисляш нещата и накрая пак стават, по най-лошият начин... - въздъхна и пак заговори. -Не ми се сърди дъще, но понякога няма място за колебание. Вземи решение, решение, което на първо място ще задоволи теб, а след това останалите... - потупа ме по коляното и излезе от стаята.
-К-ка-кв-о да п-правя! - шептящият ми глас се разнесе из стаята. -Ако я спася, рискувам да загубя, Хари. Ако пък, не я спася, рискувам животът ѝ. - как да постъпя, как да се справя с тази дилема? „Как ще загубиш нещо, което не притежаваш, Елена?" Подсъзнанието ми се обади. Опитах да го игнорирам, но не ми се получаваше. Надвикваше всяка друга мисъл, всеки друг опит за заглушаване на умът ми.
Взех решение. Не ми се нравеше, но човещината в мен, все още е жива.
Станах от леглото и отворих гардероба си. Грабнах първите дрехи, които видях (е със сигурност не беше вечерна рокля).
Класически дънки и червена блуза с три четвърти ръкави. Обух червени кубинки, сложих пари в джоба на дънките си и вързах косата си на кокче. Взех телефона и слязох долу.
-Бабо, аз тръгвам! Обичам те! - целунах я по бузата, а преди да изляза, тя ми каза: „Внимавай". В знак на разбиране ѝ се усмихнах и затворих вратата. Спрях първото такси и се качих. Казах адресът и тръгнахме.
-Далеч ли е мястото?
-На около тридесет минути.
-Благодаря, Ви. - усмихнах се и се загледах през прозореца.
А този половин час, беше най-дългият в живота ми.
-Пристигнахме! - шофьорът ме информира. Преброих необходимата сума, платих и слязох.
Нещото, което ми направи впечатление е, че в близост нямаше други къщи. Тази беше единствената. Какво ли е намислил? Когато влязох в двора на къщата видях колата на Хари. Закрих устните си с ръце, защото дълбоко в себе си, вярвах, че всичко, което ми е наговорила е лъжа. Но уви!
Започнах да вървя с бавни стъпки към входната врата. Отдалеч се виждаше, че беше отворена. Сега бях толкова близо, че се плашех от гледката, която можеше да се разкрие пред мен. Влязох с несигурни крачки. Първото нещо, което направих беше да извикам.
-Кендъл? - имаше ехо.
-Елена бягай! - когато чух гласът ѝ тръгнах по посоката му.
-О, Боже! - видях момичето лежащо на пода. Тялото ѝ беше обезобразено. - Хайде, ставай. Да се махаме! - приближих се до нея и тръгнах да я изправям, но тя ме спря.
-Остави ме и бягай! Той ще дойде всеки момент.
-Защо тогава ме повика? Хайде направи усилие и ми съдействай. - подканих я, а тя ме послуша. Когато тъкмо беше на крака, вратата се тресна и ме накара да подскоча от уплаха. -Спокойно, вятърът е доста силен. - аз дори себе си не успях да успокоя...
-Вятърът на име Харолд! - дрезгавият му глас се заби в ушите ми. Обърнах се бавно и видях ядосаната му физиономия.
-Х-хари? - едва се задържах на краката си.
-Две птички на едно място. Какво по-хубаво от това! - започна да пляска и да се приближава към нас. Не знам, защо но хванах, Кендъл за ръка. За момент погледнах към нея. Едва стоеше, едва успяваше да си поеме въздух. Това животно, Харолд...
-Нека да си ходим. - дръпнах, Кендъл и направихме няколко крачки напред. Отминахме, Хари, като мислех, че ще напуснем без проблем.
-Нека да се позабавляваме! - издърпа ме и след това ме бутна на дивана. Същият пример последва и с Кендъл.
-Ти си животно, Харолд! Ти си, нещастник, който се мисли за Бог. -говорех с притисната челюст.
-Млъквай! - извика през зъби и просто ми удари силен шамар. Направо мозъкът ми се завъртя.
-Шибано, копеле! - получих още един шарам.
-Ти май си го търсиш! - хвана ме за бузите. Оставяше пръстите си.
-Да и ти ще ми го покажеш! - усмихнах се и махнах ръцете му, от лицето ми. - Колко си жалък, Харолд. Колко си жалък! - изсмях се, а той ме изправи от дивана. Стоях срещу него. Зелените му очи бяха тъмни, дяволско тъмни.
-Малка кучка! - хвана ме за косата, по точно за кокчето. След което ме повали на земята. Започна да ме рита в корема, без спирка, без капка жал. Една сдържах виковете си. Едва дишах. Но това ми е малко. Усетих как кръв започна да се стича от устните ми. Няклоко сълзи паднаха от очите ми, и няклоко капчици пот се появиха по челото ми. Изведнъж се спря. Изпсува и излезе. Изпуснах виковете си, сълзите, шибаните сълзи, които напираха в очите ми.
-Н-не п-п-лл-ачи, м-моля т-те! - Къндъл легна на земята, до мен. Избърса сълзите ми, взе роклята си, която беше захвърлена на земята и забърса течащата кръв. От очите ѝ закапаха сълзи. -Съ-жж-ал-явам! - прошепна с треперещ глас, а аз сложих показалец върху устните ѝ. Казах: „Шшш" и отпуснах тялото си...
---------------------------------------------------------------------------------------------
Здравейте! Ако главата ви хареса, дайте звезда и споделете мнението си в коментарите! Това значи много за мен! Обичам ви и лека нощ!
Въпрос: Очаквахте ли, такава постъпка отстрана на Хари? Ами на Кендъл? Ще се радвам ако отговорите.