ГТЕ
За първи път, от толкова много време излязох навън. Въпреки, че седях само на едно място, можех да усетя въздухът, който преливаше в тялото ми, да усетя мириса на пресен дъжд и да погледна към безграничното небе.
На пейката която седях беше и баба.
Очите ми шареха във всички посоки. Грееха от щастие. Тревата зеленееше пред мен. Станах и я докоснах. Ръцете ми трепнаха, кожата ми настръхна. Колко малко му трябвало на човек, за да се усмихне истински. А ние все търсим невъзможното щастие. Защо сме толкова глупави? Защо страдаме, за хора, които дори не съсредоточат съзнанието си върху нас?
Отново се върнах на пейката. Беше малко влажна, но това едва ли можеше да помрачи щастието ми. На дясно от мен стояха възрастни мъж и жена. Сигурно бяха съпрузи. Заслушах се в задълбоченият им разговор.
-Ако не издържа операцията и те напусна, не страдай много. Защото аз винаги ще бъда тук, в сърцето ти. - жената сложи ръка на сърцето на мъжа, а той присви очите си.
-Жено, как очакваш да не страдам. Та аз съм прекарал целият си живот с теб. Бил съм до теб, ти си била до мен, подкрепяли сме се. А сега очакваш от мен да не страдам. Боли ме, нещо в гърлото ми е заседнало и ме души, всеки ден умирам, бавно и мъчително. Ако ти си отидеш , аз ще умра от мъка по теб! - разплака се и я прегърна. Нещо в тялото ми се пречупи. Погледът ми се размаза от насъбралите се сълзи. Сърцето ми биеше, сякаш някога повече няма да утихне. Натъжих се, защото това, което казват се чува само от истинските човеци.
Баба видя, че попивам сълзите си и сложи ръка на рамото ми.
-Чу ги, нали? - просто кимнах с глава и останах напълно безмълвна. -Не биваше да се разстройваш толкова. Това са нормални неща за тази възраст. Не ме разбирай погрешно, не искам да кажа, че жената трябва да умре, но тя е изживяла своя живот, преминала е целият си път и сега е време да го отстъпи на някой друг. - и този път е права... Но истината е, че напоследък не успявам да контролирам чувствата си. Чувствам се като в пубертета. Толкова често си сменям настроението, че някой би ми завидял. Но такава съм аз. Много емоционална и много, много от живота разбрала. Дано да не се залъгвам.
-Знам че в момента изглеждам като някоя лигла. Но истината е, че в мен бушуват много емоции, а аз не мога да ги контролирам. Както се казва, просто плувам по течението. - ровех с крака си по мократа земя и гледах надолу, а гласът ми беше дрезгав и уморен.
-Не дъще, не изглеждаш като лигла, както се изрази. Но наистина ти трябва време и усамотение. Далеч от всичко и всички. Не е зле да последваш примера на Хари. След като те изпишат замини. За месец, за шест или дори за година. Но открий себе си. Открий това, което наистина те прави щастлива. - вече гледах право в очите ѝ. Имаше такава мъдрост, такава болка... имаше и старост, но бяха като малки слънца. Грееха сякаш щяха да изгорят всичко наоколо.
-Права си, но ако си съгласна. Би ли, преживяла тази промяна заедно с мен. Би ли заминала с мен, където и да ида, когато и да се върна? - в гласът ми имаше надежда и вяра. Първо се засмя, но после сериозността ѝ се завърна.
-Да, защо не? - когато чух се хвърлих върху нея.
-Благодаря ти, бабо! Благодаря за това, че за пореден път заставаш зад мен! - здравите ѝ ръце, стискаха силно тялото ми. Чувствах се сигурна и най-после успях да изживея щастието от това да имаш баба, която никога преди нямах...
-Извинете че ви прекъсвам, но е време да се качвате в стаята. Моля разберете ме, още не сте достатъчно стабилна и трябва доста дълга почивка, за да се възстановите напълно. Пък и ви остават още два, три дни в болница. След тях можете и да нощувате навън. А сега пред мен! - заповяда ми и направи знак с ръка да минем.
Колко я мразя тази сестра. В нея има нещо, наистина противно. Физиономията ѝ постоянно е начумерена, а от сините ѝ очи, блика огромна злоба. Мисля че целта ѝ е да ме умори...
ГТХ
Вече бях напазарувал. Продуктите още съояха в колата. Но не желаех да влизам в къщата и да гледам онази кучка, защото щях да я убия още на момента. А аз искам да страда, да умира бавно. Защото тя го заслужава повече от всички.
Е най-после слязох от колата. Взех торбите и влязох. Чуваше се ритане от стаята. Явно още не се е предала, още не е разбрала, че от мен измъкване няма. НЯМА!
-Здравей, съпруго моя! Как е на земята? Чувстваш ли се на място? - оставих чантите и седнах на земята, почти до Кендъл.
-А на теб мястото ти е в затвора, Харолд!
-Не, не говори така. Сърцето ме заболя! - сложих ръка на сърцето си и смехът ми се разнесе в радиус на един километър.
-Аз те обичах, Хари! За разлика от онази, можех да те направя щастлив, но не! И двамата вървете по дяволите! - изкрещя, докато се гърчеше като червей.
-Аз съм дяволът Кендъл! И аз решавам кой да идва, и кой да си тръгва от мен ясен ли съм? -хванах лицето ѝ, а тя беше готова да ревне. -А за сега, ти си в горящият казан! После може и да излезнеш в него, но за да отидеш в ада. - не , не се шегувах, просто само аз си знам какви извратени планове имам, за пращане в ада.
-Ще избягам, ще те вкарам в затвора. Иначе да не се казвам, Кендъл Джендър!
-Говори си, колкото си искаш! А ако избягаш, ще те помоля, само да ми звъннеш. Нали? - станах от земята и тръгнах да излизам, а тя изкрещя нещо и просто изведнъж млъкна. Отново излязох в двора. Сложих ръцете си, зад себе си и започнах да мился, и да се разхождам нагоре-надолу.
Не заминах и така трябваше. Ако не беше Зейн вече щях да съм във въздуха. Казах му, че знам за постъпката на, Кендъл, но трябваше да бъде сигурен, че заминаваме. За всички, аз и тя сме много далеч от тук. Докато не покажа, на онази малка глупачка какво е страдание, няма да се покажа. А тя може и никога да не се върне. Дори вече имам версия за смъртта ѝ.
Докато се разхождахме по плажната ивица, Кендъл се отдели от мен. Мислех, че ще се върне, но не го направи. Какво да мисля, освен, че е изчезнала, или отвлечена, а може и да умряла. Съкрушен съм. Ако някой я види моля да съобщи на властите.
Може да ме вземат за писане на сценарии за някой филм. Може пък да пробия в тази област ( в кръга на шегата, разбира се).
След дълги и доста филмарски мисли, влязох вътре. Тя стоеше все така намръщена и все още така бунтуваща.
-Кралице моя, какво ще желаете за хапване? - не знам защо, но когато я видя ме обзема нагъл смях.
-Нищо!
-Оу, скъпа не бъди толкова лоша! Аз се грижа за теб, а ти ме нараняваш! Ще ти приготвя спагети. Днес сме в Италия. Утре може да сме в Ада. Знам ли, какво може да ми хрумне. - засмях се, надигнах ръкавите си нагоре и се заех с готвенето.
----------------------------------------------------------------------------------------------
Здравейте! Ако главата ви хареса, дайте звезда и споделете мнението си в коментарите!
Въпрос: Елена е на прага да се качи в самолета и да замине. Хари ще има, ли волята да я спре? Ще се радвам ако отговорите. Обичам ви! Хубава вечер!