ГТЕ
Когато правеше нещата насила, когато се правеше на щастлива, когато полудяваше щом друга го докосне... Какво беше всичко това, какво се случваше с мен. Толкова ниско ли паднах, че да следя хората, да губя собствения си живот, за да може те да са щастливи. Каква ирония само...
Мислите ми не спираха да действат, не можах да спя, затова просто стоях на прозореца. Валеше дъжд, беше мрачно, хората буквално летяха по улиците. Може би не беше повече от осем часът, затова бързаха за работа. Това ме подсеща, че съм на училище и това, че ще отида.
Тихо излязох от стаята, за моя радост Зейн дори не помръдна. По коридорите се размотаваха сестрите, хилеха се като тикви и общо взето несериозна работа. Можеше поне да имат малко съображение, все пак това е болница, а не някое кафене. Всяко нещо, което ме обграждаше, по някакъв начин ме дразнеше, не се чувствах добре и това допълните ме напрягаше. Най-после напуснах сградата. Без да мисля много се качих в такси. Решението което взех не беше едно от най-добрите, но освен там, нямаше къде другаде да ида.
Почуках на вратата и зачаках. Когато майка ми отвори очите и се насълзиха и ме прегърна.
-Добре ли си, скъпа?
-Както виждаш. С гипсирана ръка и посинено тяло. Просто съм отлично майко. Ами ти как си? Липсвах ли ти много, плака ли за мен или и ти ме забрави. И ти ли изтри дъщеря си от образа на Земята майкоо? - крещях, а тя гледаше право в очите ми и стискаше устните си.
-Знаеш, че не исках. Не исках да те даваме, но баща ти, т-той м-ме... - не успя да довърши и заплака.
-Той какво майко?
-Преби ме и не веднъж. Наричаше ме луда, побъркана. Аз наистина се побърках мила, не мога без успокоителни, вечер не мога да заспя без да изпия приспивателно, аз полудях... - ръцете и трепереха, смехът и беше параноичен.
-Едуардооо! - връхлетях вътре и се разкрещях. -Къде си негодник такъв?
-Яя кой е дошъл. Така ли ме посрещаш дъще?
-Не те ли беше срам, не те ли беше срам. Добре мен ме продаде, но майка ми с какво го заслужи, с какво заслужи да я биеш и да я наричаш луда? За всяка една сълза, която тя е проляла ще си платиш ти! - ударих му шамар. Той се усмихна и ми отвърна, но неговия беше по-силен, затова ме повали на земята.
-Остави я, моля те! - майка ми се намеси.
-Вижте, вижте той бие дъщеря си! Бързо се обадете на полицията! - съседи и минаващи се бяха събрали.
-Ти я направи такава, ти направи дъщеря си такова чудовище. - ударя я, а тя започна да вика и да пълзи по земята.
-Не смей да я пипаш. - дръпнах го от нея, но за сметка на това се нахвърли върху мен.
-Кучка, долно изчадие, неблагодарница. Уредих ти живота, дадох те на най-богатите хора в Европа, а ти се държеше като пълна кучка...
-Свърши скъпа... - обърнах се към майка си, а тя държеше оръжие насочено срещу баща ми. Стреля няколко пъти, а той се свлече почти върху мен. Лицето ми бе опръскано с кръв, а той лежеше мъртав.
-Горе ръцете! - полицията връхлетя, а майка ми хвърли пистолета. Закопчаха я с белезници.
-М-мамо! - отидох до нея и я прегърнах.
-Убих го скъпа, виж той вече е мъртъв. Лудата ти майка те спаси, дъще. Моля те подай ми успокоителните от масата. - наистина беше като луда.
-Тази жена май е за психиатрията.
-Не, не тя е много добре. Нали мамо? - очаквах да реагира нормално, но не. Започна да се държи като пълна параноичка.
-Ще вляза в лудницата, заради теб. Горда ли си със себе си? А?
-Какво говориш? - всичко това на мен линсе случва?
-Отведете я. - качиха я в колата и потеглиха.
-Мамо, мамо ти не си луда, чуваш ли, не си луда! - тичах с все сила, но това беше загубена борба.
-Елена! - груб глас ме накара да спра и да се обърна.
-Как си Хари, как е Мелиса? Надявам се, че сте щастливи заедно! - буквално не знаех къде се намирах. Виковете на майка ми, смъртта на баща ми, стоящия Хари срещу мен. Аз какво ще правя сега? Как ще живея. Майка ми ще бъде в лудницата, но аз ще се погрижа за нея. Само да завърша, само да си взема изпитите. Ще работя с лудите, далеч от тези, които се смятат за нормални.
-Ще ми позволиш ли да ти обясня.
-Не искам да знам нищо, не искам да ми обясняваш нищо, нали затова ме изгони. Прави каквото искаш и ме остави, защото ти ме нараняваш още повече. Кажи ми сега за кой по напред да страдам за баща си, който умря преди броени минути, за майка си, която е луда и ще отиде в клиника, или за този който ме изтри още преди да съм умряла. За кого Хари, за кого? На кой от тримата да отдам сълзите и болка си, Хари? - вече ми беше трудно да говоря, съзлите пареха бузите ми, а устните ми трепереха. В този момент бях като малко дете. Но за жалост на мен не ми се отне играчката, а любимите хора.
-Мислиш ли, че когато си тръгна ти ще спреш да се мислиш за мен. Мислиш ли, че като съм далеч от очите ти, ще бъда и далеч от сърцето ти, Елена? - много добри въпроси, на които знам отговора. Няма да те изтрия, но няма и да бъда с теб.
-Да, Хари мисля го. Върви си и ме остави да помогна на себе си, както и на майка си.
-Как ще ѝ помогнеш?
-Ще отида да работя в лудницата, в която я вкарат. Така ще помогна на себе си, като те забравя, ще помогна и на нея, защото ще знае, че съм близо, съвсем близо... Знаеш, че те обичам много, но не чак токова много, че да зарежа майка си в онази дупка. ии не толкова че да ти позволя да ме нараняваш.
-Обещавам ти, че някой ден ще се срещнем. И то там където най-малко очакваш. Довиждане любов. - завъртя се и до последно се взирах в отдалечаващата му фигура.
Бях тотално разбита, разбита до най-малката частичка в организма си. Единственото нещо което притежавах беше болката, онази ненапускаща болка, която те изгаря, а огънят, огънят не можеше да го потуши никой...