Измина един месец от онзи съдбоносен ден. Кристина не видя Джейк. Нито в колежа, нито някъде другаде. Сякаш бе изчезнал. И от чутото по коридорите и шушукането на тайфата му, явно никой не знаеше къде е.
"Странно" -помисли си тя, но след това размисли и си каза - "Все тая, където иска да е."
Но наистина бе странно. Цял месец го нямаше, сякаш бе потънал в дън земя. Не бе присъщо за него. По принцип понякога изчезваше за ден-два, но винаги Сам знаеше къде и с кого е. Но сега и Сам го бе налегнало притеснение.
Къде е Джейк?
Всички се питаха това и никой не знаеше отговора.
Но някъде в една хижа, недалеч от града, той пиеше сутрешното си кафе, вперил поглед в далечината.
-Джейк?-нечий глас прозвуча в ушите му.
-Мм?-умислено отвърна.
-Добре ли си? -Красавецът погледна въпросната фигура и надигна вежда.
-Мисля, че да Дилън. -Опита се да се изправи от стола, но пронизваща болка го сряза.
Изпъшка.
-Счупените ребра ще заздравеят по-бавно от повърхностните рани, които вече почти не се забелязват.-отбеляза мъжът. Джейк само го погледна и влезе вътре, тих и все така замислен.
Дилън бе на около 22-23 години. Млад , в разгара на силите си, с хубаво тяло и красиви очи. Той бе чичото на Джейк, брат на майка му, но поради малката разлика в годините си, двамата бяха много добри приятели.
Обратно в Ню Йорк, Кристина работеше в кафенето, когато съзря Лидия.
-Здравей. -каза тя, но не се усмихна.
-Добре ли си?-попита разтревожено Криси.
-Не, Кристина.-изхлипа ягодово-русата. Криси излезе от тезгяха, отиде до приятелката си и силно я прегърна.
-Какво има?
-Останах сама... -няколко сълзи се търкулнаха по бледото ѝ лице.
-Как така сама?
-Нашите заминават да живеят в Лос Анджелис, а аз оставам сама..
-Добре, но защо не отидеш с тях? -попита я неразбираемо. Нали не иска да е сама, защо остава тук?
-Искам да си изкарам колежа тук, не искам нови запознанства, ново място и нови приятели. С теб ми е добре...-Кристина се усмихна. Тази луда нейна приятелка, понякога е като дете. Потупа я по главата и все така се усмихваше.
-Спокойно, аз съм до теб! За това са приятелите.
...
Отново понеделник, седем часа сутринта.
Кристина вървеше сгушила се в якето, което Лидия ѝ подари. Вече бе почти март месец, така че температурите бяха с около пет градуса по-високи. Но все пак си бе студено. Когато мина покрай паркинга, Кристина въобще не забеляза черния лъскав джип, навяващ ѝ спомени. Не обърна внимание и на шушуканията и мълвите, смеховете и говорениците. Беше разсеяна. Това се потвърди след като Лидия се провикна няколко пъти след нея, но тя не я чу. Когато влезе в стаята по Биология , всички бяха там, но никой не ѝ обърна внимание.
Факт. Никой никога не и обръщаше внимание, все едно бе невидима или въобще не влизаше в стаята.
Седна на обичайното си място и изкара записките си, за да ги преговори.
Предстоеше ѝ тест, чиято оценка щеше да е 25% от годишната и на нея ѝ трябваше шестица.
Часът бе започнал, когато вратата се отвори.
Кристина не обърна внимание, а четеше задача от теста, нямаше време да гледа кой се размотава. Тя самата трябваше да бърза.
Но когато чу изпъшкване, сякаш породено от болка и сядане до нея, мигновенно надигна глава.
-Джейк?- прошепна тихо, но той успя да я чуе.
-Здравей.-преглътна шумно, но лицето му бе бледо и лишено от емоции.
Кристина пое въздух. Цялата трепереше.
Той се бе върнал.
Беше тук. До нея.
Защо, защо не си остана там където беше, толкова бе хубаво, когато го нямаше?!
Пак щеше да преобърне живота ѝ...
Опитваше се да се съсредоточи над теста, но не можеше, сърцето ѝ биеше учестено, бързо, а мозъкът и не мислеше за нищо друго освен за близостта на красавеца.
Тя вдигна ръка и помоли да излезе до тоалетната.
След като влезе там, пусна водата и наплиска лицето си няколко пъти.
Какво ставаше пак с нея? Не трябваше той да ѝ влияе така, тя не го искаше...
Вгледа се в образа си в огледалото и поклати глава.
-Ти си силна, Кристина. Джейк е никой... Никой! -пое си въздух и излезе, когато нечия ръка я дръпна. Тя изпищя леко, но когато видя лицето насреща ѝ, дъхът ѝ секна.
-Пусни ме!-изръмжа.
-Трябва да поговорим. -гласът бе тих и смирен.
-Няма за какво да говоря с теб, Джейк!-приближи се към него.
-Напротив! -изсъска строго и заплашително.
-Не мисля, върви там от където дойде! -Джейк стисна челюстта си, както и юмрука на лявата си ръка. Погледна събеседничката си с пламнали очи . Бе готов да и каже къде е бил и защо, да не го вини, но се спря.
-Пусни ме, по дяволите! -дръпна се силно и го бутна с двете си ръце.
Джейк изпъшка от болка. Стисна очи и се опита да нормализира дъха си.
Кристина се спря. Нещо ставаше с него, тя го усети, разбра, че е слаб, че е станало нещо. Притеснение се зароди в нея и за секунди смекчи забушувалата омраза вътре в нея.
-Добре ли си?-приближи се отново до него и постави ръка на рамото му.
-Дръпни се! -скара ѝ се Джейк. Ето го пак гадняра.
-Какво се е случило с теб, Джейк?-загрижеността в гласа ѝ се четеше отдалеч.
Джейк я усети, но не се потдаде, колкото и да му се искаше да я прегърне и просто да зарови лице в меките ѝ дълги коси ,да усети топлина и спокойствие, което не бе усещал отдавна, не можеше.
-Казах ти да се дръпнеш! -очите на Тина се напълниха със сълзи от грубостта му. Отново тези негови настроения.
-Майната ти, Крисчан!-отвърна му с пресипнал глас, след което тръгна към стаята по Биология.
-Майната ти, Тейт! Майната ти..-гласът му бе тих, изпълнен с болка, но все така строг и студен.
Кристина се чудеше защо вечно изграждаше каменни стени пред нея? Защо е все така лош? Какво му е направила?
Отговорът на тези въпроси ги знаеше само Джейк и на него не му харесваха никак даже. Това бе нещо ново за него, странно ,изпълнено с болка и страдание. Но ако се отдадеше щеше да изгуби всичко. Всичко което бе градил толкова години...
-Майната ти Кристина..-каза съвсем тихо, вперил поглед в нея. Не искаше да се изгубва от погледа му, не и сега, когато имаше нужда от "парцаланата".
Искаше да я спре, но не можеше.
Не можеше..