Ако преди две седмици някой кажеше на Джимин, че ще забрави за танците, музиката и мечтата си, той щеше да свъси вежди в несъгласие и да го приеме като шега. Обаче ето, че се случваше точно това. Омегата не беше стъпвал в залата от два дни, а тетрадката му с текстове и идеи събираше прах под леглото, където несъзнателно я беше запратил отдавна. Сега нищо не можеше да привлече вниманието му. Стоеше у дома под предтекст, че не се чувства добре. Беше залепнал за телефона като муха за мед и не се интересуваше от нищо друго. Очите му светваха енергично всеки път, щом получеше ново съобщение, а сърцето му се преобръщаше на триста и шейсет градуса. Толкова бързо прочиташе написаното, че дори не оставяше време на любопитството да се почуди какво е.
Юнги. Юнги беше виновникът за всичко това. Заради него Джимин забрави дори как да се храни. Сега единственото важно беше кога Юнги ще пише пак. Какво прави, дали е изморен, какво е хапвал за обяд, кога ще се прибере у дома, че да има повече свободно време, за да се чуят.
А Джимин, опиянен от розовата еуфория,само отваряше уста и пускаше навън всичките си спомени, мисли, мечти, чувства. Беше му толкова леко да говори. Юнги го предразполазаше с нежния си тембър или някоя мила дума в чата. Последното, написано беше оставило особено впечатление у омегата.
Знаеш ли, с теб си
пишем от само няколко
дни Чим-Чим, но вече те
усещам истински близък.
Когато го прочете, Джимин остана с широко отворена уста и съвсем забрави да диша. Това съобщение беше първото и единствено доказателство, че Юнги го харесва. Или поне компанията му. Джимин опитваше да не си прави прибързани заключения, но просто нямаше как да отрече желанието всичко да се случи по-скоро.
От друга страна безвремието отдавна го беше заобиколило. Той не виждаше смисъл в това да следи часовника, нямаше голямо значение дали навън е тъмно, а вътре лампите светят, или навън напича слънце, а той е скрит зад плътно затворени щори. Затова и не съобрази, че вече четири дни от него няма ни вест, ни помен сред приятели и близки. Нищо чудно, че Ронджун отиде лично до квартирата му, за да се увери, че всичко е наред.
Джимин остана приятно изненадан от посещението му и го покани вътре с усмивка. Ронджун се хвърли на врата му да го прегръща и разпитва, безкрайно радостен, че го вижда. Едва се събу в коридора и подскачайки, стиснал ръката му, стигна спалното помещение. Само няколко секунди му отнеха да се завърти и огледа обстойно обстановката. Навсякъде цареше страшна бъркотия – чаршафа и завивките бяха оплетени на топка върху леглото, дрехи имаше дори върху плота в кухнята, мивката беше пълна с неизмити съдове, щорите бяха плътно затворени и в стаята беше сумрачно. Цялото това нетипично за Джимин безхаберие много разтревожи приятеля му.
-Какво става? - попита той и сграбчи раменете му, разтрисайки го. - Какво не е наред? Болен ли си? - обгърна лицето му с шепи, сетне панически провери да не би челото му да е горещо. - Или си нещастен?
Джимин го гледа няколко секунди с широко отворени очи, след което се засмя и махна с ръка небрежно.
-Всичко е наред. Наистина!
-Но... - Ронджун направи жест с ръка, проследявайки хаоса в стаята. - Какво става с теб? Да не те е осенило някакво внезапно вдъхновение?
-О не, не е това. - Джимин прескочи една купчинка чорапи, за да се добере до кухнята. - Искаш ли нещо за пиене? Чай?
Когато обаче отвори шкафа над главата си, от него полетя хартиен плик, чието съдържание се пръсна на пода. Оказа се мюсли и беше в промишлени количества. Ронджун се втурна да му помага да го съберат и виждайки глуповатата му усмивка, малко се поуспокои.
-Какво ще кажеш първо да оправим тук, пък после да седнем на по чаша чай?
Джимин понечи да откаже помощта му, но много скоро се предаде пред ината на другата омега и заедно се захванаха да освежат дома му. Чистейки, той започна да осъзнава колко беше занемарил хигиената в последните няколко дни. Чак не му се вярваше. А когато намери боксерките си окачени на душа в банята, наистина го хвана срам. Ронджун от друга страна изобщо не се свенеше да обере всичките му мръсни дрехи и да ги набута в пералнята. Беше отворил прозореца широко, а да вдигне щорите бе първото, което направи. След известно време задачите привършиха и те най-сетне седнаха около масата да си поговорят.
-Много по-добре е сега - заяви Ронджун, горд от усилията си. - Иначе изглеждаше като бърлогата на някой звяр. Болен при това.
Джимин се засмя звънко и отпи от билковия чай, който беше направил и за двама им. Чак сега, когато виждаше Ронджун пред себе си, усети колко много му липсва контактът с другите. Беше се поставил в изолация съвсем несъзнателно.
-Разказвай сега! Какво става? Защо не идваш на репетиции? Знаеш ли как сме се притеснили всички! Аз ти пиша, а ти ми отговаряш с една дума, звъня ти – никакъв те няма. Всичко наред ли е? Знаеш, че можеш да ми споделиш.
-Разбира се, знам, че е така. - Джимин не можа да възпре усмивката си, когато понечи да му обясни. - Ронджун, аз...пиша си с някого.
-Какво?! - учудването на приятеля му беше толкова голямо, че сякаш веждите му подскочиха. -Разказвай!
-Ами...
-Чакай! - Ронджун го прекъсна с мнителен поглед. - От някой сайт за запознанства ли е? Нали внимаваш? Там има всякакви откачалки, които са супер опасни. Внимаваш, нали?
-Познаваме се отпреди - успокои го Джимин. - А сега си пишем и се чуваме. Споделяме си разни неща един за друг.
-Ти да не би...? - Ронджун не довърши, но очите му бяха толкова бляскави и разширени в очакване. Джимин се поколеба дали да му каже, най-вече, защото знаеше, че ако изрече това на глас, ще го потвърди пред себе си и няма да има връщане назад. Ала това чувство беше толкова хубаво и ново за него, така силно го вълнуваше. Просто трябваше да си сподели, нямаше сили да го удържи вътре в себе си.
-Мисля, че се влюбих.
Ронджун скокна от стола и с едно рязко движение се озова на колене пред него, уловил ръцете му.
-Джимин, това е толкова хубаво! Как можа да не ми кажеш по-рано?! И изобщо от колко време продължава?
-Познаваме се от месец може би, но започнахме да си пишем от по-скоро. - Джимин започна да му разказва, като успяваше да запази тона си спокоен, но вътрешно потрепваше при всеки спомен, изникнал в главата му. - Но е толкова странно...аз никога не съм се чувствал така преди.
-Дори с Чонгкук? - попита приятелят му с разбиращ поглед, като се върна на стола си.
Джимин кимна с глава и побърза да смени темата, като съвсем умишлено избягваше да мисли за Кук.
-За първи път се чувствам така. Толкова е хубаво! И всеки път, когато се чуем не спирам да се усмихвам с часове след това. И виж каква кочина беше тук. Нямах никакво желание да подреждам или мисля за други неща. Та аз дори и на репетиции не идвах! Представяш ли си? Спрях да мисля за музиката, за танците...само той ми е в главата.
-Но кой е това изобщо? - полюбопитства Ронджун. - Аз познавам ли го?
-Не точно. - Джимин опита да извърти отговора си. Съвсем импулсивно беше споделил на приятеля си за цялата еуфория, която го обгръщаше сега, но беше ли готов да изрече името на причинителя ѝ? Как ли би реагирал Ронджун, ако разбереше, че човекът, за когото Джимин говореше с такъв блян и вълнение, е онзи същият, който с омраза оплюваше омегите и каузата им. Но той сега беше друг, беше променен и Джимин го виждаше по-добре от всекиго. Сега го изслушваше търпеливо, говореше му внимателно, разпитваше заинтересовано. Беше мил, беше загрижен и отдаден на техните разговори. И му обещаваше, че всичко ще се нареди. Джимин не виждаше причина да не му вярва.
-А как се казва?
Затова и не виждаше причина да не отговори на Ронджун.
-Юнги. - Щеше да му разкаже всичко, щеше да отвори и неговите очи за новото лице на този алфа.
-Хм, не е зле – каза само Ронджун. - И? Виждали ли сте се? Какъв е той? Разказвай!
Да, обаче Ронджун не свърза името с онзи Юнги. Ронджун изобщо нямаше предвид него и нямаше и как да си помисли, че е той. И как би могъл? Какво хубаво щеше да види Джимин у такова чудовище.
Русокосият веднага разбра това и беше готов да му каже. Искаше да му обясни и да изчисти недоразумението.
-Ами...виждали сме се, да. Но беше отдавна. - Но не можа, предпочете да си премълчи. Нещо вътре в него му подсказваше, че Ронджун няма да разбере. Същото онова гласче, което го възпря да каже и на Чонгкук. - Той наистина е страхотен. И интересите ни са много близки. Толкова е мил!
-Звучи чудесно, като принц мечта – засмя се Ронджун. - Но нали знаеш, че е така само в началото. Всичко е цветя и рози, докато не заживеете заедно и не разбереш, че краката му миришат – пошегува се той и наведе глава. - То и Джено в началото букети и шоколадови бонбони ми носеше, а сега само мръсни чорапи ми подава.
Джимин се засмя, превъзбуден от тази тема. Да мисли за него и Юнги като двойка беше прекалено приятно.
-А как сте вие? - попита на свой ред той, като се почувства виновен вътрешно, тъй като надали щеше да се поинтересува, ако Ронджун не беше споменал Джено.
-Супер – Ронджун се усмихна широко. Толкова широко, че сякаш дива радост напираше вътре в него.
-Какво има?
-Джимин, бременен съм.
α β ω
Успоредно с еуфоричните мисли на двете омеги, една алфа изживяваше най-тежко депресивно състояние. От вече два дни Чонгкук се влачеше с ужасна хрема, която караше гласът му да звучи заглъхнал, а дишането – почти невъзможно. Беше се заровил под носни кърпички, хапчета, разтворими лекарства и капки за нос, които по някаква причина не му действаха. Ала като най-лошо той определяше безсънните нощи. Толкова много часове, тъмни и тихи, в които нямаше как да избяга от мислите си. Все за Джимин тъгуваше, все за него подсмърчаше, а накрая си казваше да бъде мъж, казваше си да се стегне и да отиде право при него. Но така му се въртеше главата, че все не прибягваше до действия, а само се свиваше на кълбо, надсмивайки се над това колко е жалък.
Когато една сутрин се почувства по-добре, реши, че е време да се размърда. Майка му веднага се възползва от повода и го нападна с упреците си. Чонгкук не беше стъпвал в университета от вече две седмици, не беше сядал на една маса със семейството си и нарочно ги избягваше. Как точно да им обяснеше, че в момента изобщо не му беше до учене, излизане, камо ли разговори с тях?
Отправи се директно към залата за репетиции на Джимин, като набираше номера на Сунми, за да разпита за графика му. За пореден път доказа на себе си, че е страхливец, като не посмя да позвъни директно на Джимин. Гледаше до последно да отлага разговора с него, защото подозираше, че накрая просто ще ревне като нещастно малко дете и ще коленичи пред него да го моли за милост. Джимин си нямаше и идея колко силно се улавяше отсъствието му в дните на Чонгкук, които винаги бяха били изпълнени само и единствено с него. Омегата беше оставил една огромна празнина в ежедневието на приятеля си, а тя все повече се врастваше в него и вече достигаше сърцето му. Чонгкук истински се страхуваше от тази дупка в гърдите си. Страхуваше се също и че тя ще започне да се проявява върху лицето му, във феромоните му, изобщо в присъствието му като цяло. Не искаше никой друг да разбира, че е бил отхвърлен, както и не искаше никой да го съжалява. Освен може би Джимин. Колкото и егоистично да звучеше, малко съжаление от Джимин и една сладка целувка, щеше да приеме с отворени обятия.
-Но ти нима не си разбрал? – попита го Сунми след неговия въпрос. – Мислех, че си някъде около Джимин.
-Защо? Какво се е случило? – Кук наостри уши, като че очакваше много неприятна вест.
-Джимин ни се изплъзна тези дни. Не идваше на репетиции, не ми отговаряше на обажданията... Но вчера Ронджун е ходил да го види и казва, че всичко е наред. Днес ще се срещнем с него в офиса ми да го поразпитам едно хубаво защо така ми бяга. Ако знаеш колко работа имаме...
-Защо не ми каза! – викна Чонгкук гневно. Току-що получаваше първата информация за Джимин от няколко дни насам и остана неприятно изненадан. – Как може да си премълчиш нещо такова?! Може да е имал нужда от мен!
-Че вие нали си дадохте време далеч един от друг. Сметнах, че е добре да не те тревожа, все пак и двамата имате нужда от малко уединение.
Чонгкук прехапа устна, за да потуши яда си. Защо никой не му беше казал, че Джимин си е останал у дома? Изобщо какво се беше случило с него? От цялата информация, с която го заливаше Сунми, беше решила да спести точно това.
-Кога ще е в офиса?
-Днес към дванайсет.
α β ω
В дванадесет без една Чонгкук седеше зад волана в колата си и нетърпеливо очакваше появата на Джимин. Вече беше готов. Преосмисли всичко и осъзна, че няма как да продължава повече така, трябваше да си върне Джимин още сега. Най-сетне достигна състояние на безстрашие.
И разбира се трябваше да се появи единственият човек, способен да го смачка като мравка.
Чу се почукване по прозореца, Чонгкук стреснато извърна глава към пасажерското място. Първото, което излезе от устата му, беше вик на изненада. „Не, не и ти” – помисли си той отчаяно.
-Какво правиш тук? – викна той към Техьонг, който му се усмихваше многозначно зад стъклото.
Стилистът свъси вежди, сякаш неразбрал какво му казва.
-Какво по дяволите правиш тук?! – викна отново Чонгкук.
Техьонг го изгледа в стил „Ти сериозно ли?” и с един замах отвори вратата, за да се настани до него.
-Няма как да те чуя през стъклото, смотльо.
Чонгкук добре знаеше това, за жалост обаче се сети прекалено късно. А сега той беше в колата му. До него!
-Какво правиш тук? – потрети въпроса си алфата.
-Дойдох да те видя – отговори най-сетне Техьонг. Със себе си внесе и мириса на силен тежък парфюм, от който на Кук му пресъхна гърлото. Или поне му се щеше да е заради парфюма. – Нямаше те няколко дни, чак започна да ми липсваш.
-Моля? – Чонгкук беше изпаднал в пълно недоумение. Не можеше да асимилира думите на бетата. – Пак ми се подиграваш, а?
Техьонг се усмихна някак мило (Чонгкук наистина си помисли, че му се привижда) и прекара ръка през косата си. Алфата проследи движението на пръстите му и остана хипнотизиран от това как те потъват в меките кичури и откриват лицето му. Дочу потракването на множеството му пръстени и гривни. Челюстта му беше отпусната, а очите – притворени. Кук вече го зяпаше с отворена уста и му се стори наистина приятно да наблюдава как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу по гръкляна, когато преглъща.
-Знам, че и ти си се затъжил за мен – каза полугласно Ким и протегна лявата си ръка, като понечи да погали шията му. – Дните са скучни без теб, Чонгкук, къде се изгуби? – Нарече го поименно, той рядко го правеше. Но дори това не успя да изкара алфата от транса му. Техьонг се заиграха с ухото му. Нежно стисваше мидичката и после се спускаше надолу към меката му част. Сякаш го увиваше около топлите си пръсти.
-Не мисля да си губим времето, алфа – Техьонг се приближи на сантиметри от устните му и прошепна съблазнително. – Искам те.
В следващия момент Чонгкук ококори очи изплашено, усещайки устните му върху своите. Това неочаквано действие съвсем го замая. А похотливите му думи... Чонгкук усещаше нещо в него да се надига. Някакво лудешко желание да отвърне на тази пламенна целувка и да изпие ментовия му дъх. Устните му сами откликнаха на повика. Техьонг беше заровил ръката си в косите му и не го пускаше да се измъкне. Сякаш го поглъщаше целия с бързите си движения. Беше някак груб и властен и ето, че още нещо се надигна в Чонгкук.
Бетата сграбчи чатала му и изръмжа в устата му. Кук се задави от изненада, но никак не му отказа. Дланите му си намериха място върху бузите на „нападателя”. Кожата му беше така мека, толкова гореща. Чонгкук си позволи да затвори очи и да се отдаде на момента. Да вдиша аромата му, да усети докосванията и да остави възбудата да вземе превес. Това влудяващо чувство досега не бе споделял с никого. Копнееше да го усети с Джимин, но той отдавна му бе поставил граници.
И в този момент сякаш някой стисна сърцето му и зверската болка го извади от транса. Джимин!
-Не! – викна той и избута Техьонг от себе си. – Какво правиш по дяволите!?
С опакото на дланта избърса устните си така сякаш върху тях имаше нещо страшно горчиво. И наистина горчеше – току-що беше нарушил вярността си към Джимин. Та той не беше целувал никой друг освен него досега!
-Как може да ми се нахвърляш така!? Идваш тук, за да ми се подиграваш, за да ме съблазниш!
Техьонг стоеше спокойно на седалката и го гледаше безизразно. По лицето му не се четеше никакво смущение, никакво извинение. Не, той стоеше съвсем неподвижно и чакаше бурята да отмине. Това разгневи алфата двойно повече.
-Ти си страшен развратник! Не познавам друг като теб! Не, то не съществува друг като теб!
-Така е, аз съм уникален – прекъсна го Техьонг и понечи да го докосне отново.
-Не! Ти си ужасен! Това ли правиш по цели дни? Търсиш си с кого да.... – Той не довърши, прекалено зает да отбягва ръцете му.
-Чонгкук, ти си този, който ми дава многозначни сигнали – каза Техьонг с обичайния си равен тон. – Аз ясно ти показвам какво искам, а ти ми отвръщаш. След това ми крещиш и ме обвиняваш, обиждаш ме, дори ме душиш.
Чонгкук понечи да се оправдае и най-вече да отбележи, че това с душенето се случи само веднъж и то инцидентно, но отваряйки уста, не можа да произнесе нищо. Изведнъж очите на Техьонг проблеснаха във влага, той сви вежди и отвори вратата, готов да излезе.
-Никой не заслужава такова отношение.
Това тъжно изражение и думите му подействаха на Кук достатъчно бързо, че да успее да се пресегне и да хване ръката му навреме.
-Стой!
Техьонг тупна на седалката и го погледна питащо.
-Извинявай – промърмори Кук и усети гърлото си свито. Тази ситуация му беше позната. Веднага си спомни отказа на Джимин в киното, изплашените му очи и болката, която остави след себе си. Не искаше това да се повтаря, не искаше да нарани още един човек и просто да гледа как той си тръгва от живота му. – Ти си прав, никой не заслужава това. Не биваше да ти викам. Моя е вината, че ти отвърнах и още повече те обърках...
-Уау – Ким го гледаше с разширени очи и усмивка на уста. – Ти се извини?
-Разбира се, не бях прав.
-Сигурен ли си, че си алфа? Да не са те сменили с някое друго бебе в болницата? С някое коте – стилистът се засмя и напрежението изчезна.
-Кое му е странното?
Техьонг не каза нищо, единствено повдигна рамене и продължи да го гледа усмихнато. Кук не знаеше колко време беше минало, но се възползваше от всяка секунда тишина, за да успее да сформира изречение, с което да обясни на другия внимателно, но красноречиво, че не изпитва симпатии към него. Беше му доста трудно да мисли, докато го усещаше толкова близо до себе си. Присъствието му страшно го разсейваше и не му позволяваше да чуе и види друго в главата си освен едно натрапчиво изречение, което го побъркваше: „Красив е, признай си.”
-Съжалявам, Техьонг, но аз не изпитвам същото към теб – проговори най-сетне той. – И те моля да не ме изненадваш повече така. Надявам се отношенията ни да не се влошат.
-Започни да живееш собствения си живот, Чонгкук, и да му се наслаждаваш – посъветва го Техьонг и изглежда не беше възприел нищо от молбата му, защото отново се наведе напред. – Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. – Последва деликатна целувка по бузата му и онзи похотлив шепот, с който той обичаше да се разделят. – Ще те очаквам.