Чонгкук събу мокрите си обувки и пристъпи в широкото антре. Прибираше се от пороен дъжд, който бе успял да го измокри до кости само за няколко секунди. Беше толкова изморен, че щом стигна стаята си, веднага се отпусна върху леглото и притвори очи. Навсякъде светеха лампи и той опитваше да привикне със силната светлина. В микробуса до последно беше тъмно, навън слънцето вече бе отстъпило място на луната, а дъждовните облаци правеха обстановката още по-мрачна. Чак му се доспиваше. Усмихна се при образа на заспалия на рамото му Джимин и тишината по време на пътуването навръщане. Всички бяха изтощени физически и емоционално, Чонгкук най-вече от дългото пътуване и неспокойния му сън в последно време. Тази вечер щеше да прекара в дома си, или по-скоро дома на родителите си, с надеждата, че ще събере мислите си и ще успее да поспи.
Още от сега усещаше липсата на Джимин и това никак не му се нравеше. Леглото му миришеше на омекотител за дрехи и онзи особен мирис, който усещаш само когато влезеш в стаята си след дълго отсъствие, но след това бързо привикваш и не ти прави впечатление. Да, това си беше неговия аромат, ароматът на момчешката му стая, на родния му дом и на семейството му. Сега обаче го намираше за чужд и искаше да зарови нос в косите на Джимин. Припомни си целувката, с която го беше дарил по-рано през деня и сладката червенина, оцветила бузите му. Все още не можеше да си обясни как се бе оставил на течението и съвсем импулсивно бе преминал границата. Трябваше да поговорят за това. Всъщност имаше много за какво да си говорят. Чон предусещаше как един ден нямаше да издържи и просто щеше да излее всичко пред омегата. Тази „река” от чувства, която таеше в себе си, просто трябваше да бъде освободена.
Мислите му прескочиха на друг проблем (това беше неговата защитна реакция). Отново захвана темата за Техьонг и това безпокойство, което всяваше той. Чонгкук му се беше възхитил по-рано през деня и определено се бе убедил, че това момче е не само самостоятелно, но и напълно способно да го срине само с думи. И тъй като Кук със сигурност не желаеше това, сметна за най-добре да говори с него и да се спогодят, но този път наистина.
-Чонгкук, защо не каза, че си се прибрал? - Момчето надигна глава и съзря размазания силует на майка си, която го гледаше от вратата. – Ела да вечеряш с нас и недей да лежиш върху леглото с мръсни дрехи!
Кук въздъхна изморено и се надигна, осъзнавайки, че тя има право. Сигурно чаршафите под него вече се бяха увлажнили от дъждовната вода. Майка му се скри от погледа му и той потърка очи, за да се разсъни. Гладът се обади, карайки коремът му да изкъркори. Никак не му се искаше да вечеря заедно с родителите си, не и след тази напрегната седмица, но не ги беше виждал от известно време, така че сметна за редно да го направи.
Отиде да си вземе бърз душ преди това. Стаята му си имаше персонална баня, много по-голяма и луксозна от тази в квартирата на Джимин. Плочките бяха в нюанси на кафявото, имаше душ кабина, тоалетна и две мивки (макар че той използваше само едната). Водата винаги беше гореща, а когато излезеше от банята, топлината в стаята му го посрещаше уютно. Имаше голям гардероб, с подредени множество дрехи вътре, огромно удобно легло за поне трима човека, бюро и дори кресло. Всичко беше толкова лъскаво, чисто и подредено, чак прекалено подредено. Беше му чуждо да нарече тази обстановка свой дом, много по-приветлива му се струваше квартирата на Джимин със скърцащите врати, мухълът по стените и онова подобие на легло. Там ухаеше на Джимин, а това бе достатъчно за Чонгкук, за да си сложи розовите очила и да се радва на мизерния живот така, сякаш бе най-голямото богатство. Както и да се чувстваше обаче беше благодарен на родителите си, все пак му бяха осигурили всичко материално.
Когато седна на трапезната маса, придоби сериозно изражение и уверена стойка. И двамата му родители бяха алфи и от него се очакваше едно мъжествено, дори заплашително излъчване постоянно. Майка му му сложи чиния с месо и ориз пред него. Беше поръчка от ресторант, но поне благоволеше да го сервира на семейството си вместо домашната помощница.
-Къде беше днес, Чонгкук? – попита тя, след като седна на мястото си срещу него. Бе прибрала тъмната си коса в нисък кок и носеше лек грим. Явно бе излизала някъде през деня.
-На благотворителен концерт – отвърна Кук и побърза да лапне голяма хапка, за да се нахрани по-бързо.
-С Джимин?
-Да, с него бях.
-И докога така? – намеси се баща му със строгия си глас. Той приличаше страшно много на сина си, макар и годините да не го бяха пощадили и косата му вече да сивееше. – Докога ще си губиш времето вместо да учиш?
-Не си губя времето, татко, това, което правим е много важно...
-Нека ти кажа кое е важно! Твоето бъдеще е важно! Какво ще стане от теб, а?
-Не си стъпвал в университета, Чонгкук – намеси се майка му. - Много ни разочароваш. А уж си вече пораснал.
-Или се стягай и сядай да учиш, или прави деца. Но едно да знаеш - няма да ти дам нищо наготово! И годеница няма да ти уредя! – заяви баща му заплашително.
-Той ще се мейтне с Джимин. След цялото това ходене след него поне нещо хубаво да излезе.
Чонгкук дъвчеше бавно, храната му присядаше. Много бързо си припомни защо избягваше семейните вечери. Следващата тема, която подхванаха, бе по-големият му брат, който понасяше дори по-голяма критика. Добре че не присъстваше, той отдавна се бе изнесъл.
-Вчера пак ми звъня да иска пари – оплака се майка му. – Не мога вече, уж щял да учи, а той се шляе по купони.
-Малко съм го шляпал като малък! Ето такъв не си и помисляй да станеш, Чонгкук!
-Благодаря за вечерята – каза Кук и рязко избута стола си назад, ставайки.
Чу недоволните им изблици зад гърба си, но не се обърна. Беше му омръзнало от това напрежение и вечно упрекване. В момента не му беше нито до учене, нито до възмъжаване, а болната тема за мейтването с Джимин дори не трябваше да се споменава.
Отчаян от липсата на човек, на който да сподели, той си легна и опита да заспи, колкото и разсънен да бе вече. И да, наистина чаршафите бяха влажни.
α β ω
Джимин си приготвяше готови спагети, с които да утоли глада си, докато си танъникаше тихо. Капките дъжд се забиваха в прозорците на квартирата и ехтяха в главата му. Той се бе облегнал на плота, в близост до котлона, и препрочиташе записките си. Беше събрал всичките си идеи за песни, текстове или дори речи в една тънка тетрадка и когато оставаше сам, обичаше да си съчинява мелодия и да сглобява песен. Сега това беше начин да се отпусне и да изгони негативните мисли от главата си. И най-вече Юнги, който беше успял да съсипе доброто му настроение.
Спагетите бяха вече готови и той ги излапа лакомо, все още врели. За пореден път си казваше, че трябва да започне да си купува повече плодове и зеленчуци и като цяло повече здравословна храна, но готовите спагети струваха стотинки, а всичко останало тежеше на оскъдната му заплата. Последните пари, които беше получил бяха от Намджун, който откупи правата над песента му, но те никак не бяха много и това принуждаваше Джимин да си потърси някаква работа иначе рискуваше да предизвика Чонгкук да го обсипва с „подаръци” и да започне да пълни хладилника вместо него.
-Ще го измисля – прошепна си Чим и изми мръсните съдове.
Минути по-късно лежеше увит в дебело одеало и проверяваше социалните си мрежи. Попадна на новина в интернет за благотворителното събитие, имаше и запис с техния танц. Ронджун му беше писал, за да разбере дали се е прибрал и му бе пратил сладък стикер за лека нощ. Джимин му отговори набързо и остави телефона настрана.
Загледа се в тавана над себе си. Посредата имаше една голяма пукнатина и тъмно петно, за чийто произход не беше сигурен. Чудеше се кога ли ще може да си позволи един приличен живот и дали това щеше да се случи изобщо някога. Засега издържаше, квартирата му служеше само за преспиване, търпеше се, но не можеше да отрече, че му се искаше да живее в една по-уютна и спокойна обстановка. Всичките неуредици го подтискаха страшно много, дори беше забелязал, че е много по-продуктивен и артистичен навън или в залата за танци, отколкото у дома.
Екранът на телефона му светна и привлече вниманието му. През съзнанието му премина мисълта, че и телефона е подарък от Чонгкук, но побърза да я заличи. Някой ден щеше да му върне всичко. Оказа се, че има ново съобщение в инстаграм и, разбира се, то беше от Юнги.
-О, не отново – промърмори Чим с досада и погледна какво беше написано.
Много ми хареса
изпълнението ти, Джимин.
Другият път може и да ни попееш 🙂.
Той му прати едно палче нагоре, решен да не се занимава повече с него, но телефонът му не спираше да свети, да издава звуци. Беше много примамливо и любопитно да разбере какво му е написал.
Само това ли ще отговориш?
Сигурен съм, че си много по-разговорлив по принцип.
Имаме какво да си кажем.
Нека не си разваляме
отношенията.
Ти вече ги развали. Каква
беше тази сценка днес?
О, недей да се разстройваш.
Знаеш, че преди всичко сме
опоненти и трябва да
реагирам така, както се
очаква от мен.
В такъв случай не ми
пиши!
Джимин беше страшно озадачен от поведението му. През деня го заплашваше, а вечер му пращаше толкова противоречиви съобщения. В омегата се появи неприятното чувство, че го разиграват. Не биваше да се поддава на тези манипулации. Спомни си думите на Техьонг: „Те всичките са еднакви, стой настрана от тях.”, но ако всички бяха еднакви, а той познаваше само добри алфи, то тогава имаше шанс и Юнги да има добри намерения, нали?
-Това е глупаво – каза си Джимин, но въпреки това продължи да следи чата.
Не си ми обиден, нали?
Обиден съм ти,
разбира се!
Има ли шанс да ти
се реванширам?
Просто ме остави
намира и си върши там,
каквото си вършиш.
Но аз искам да се спогодим.
Имам предложение.
И какво е то?
Защо не се обединим?
Ти искаш хармония,
аз искам мир и спокойствие,
така че нека се обединим.
И...?
Вие ще престанете да
всявате смут и още
следващата седмица ще
направиш изявление с мен,
че се спогаждаме и
всичко е наред.
И...?
И аз ще ви уредя права.
Джимин се почувства глупаво само когато понечи да обмисли предложението. Не, това не им беше от полза. Още повече, че бяха нищо и никакви думи, написани по чата. Никой не можеше да му гарантира права, а и изобщо за какви права ставаше дума?
Няма да стане, не
съм толкова глупав.
Разбира се, сигурен
съм, че си едно много
интелигентно и талантливо
момче, затова ще те
оставя да си помислиш. 🙂
Чим се видя в чудо след това съобщение. Не можеше да разбере кое чувство надделяваше у него – досадата, отвращението или съмнението. Никое от тях не беше положително, затова просто не написа нищо повече. И какви бяха тези усмихнати личица, изглеждаше чак нелепо. Дори Чонгкук не му пращаше усмихнати личица.
Лека нощ! 🙂🙂🙂
Е, не можеше да не отговори на това съобщение, стори му се грубо да го игнорира. Изпрати му „лека” и заключи телефона си окончателно. За няколко дни Юнги беше успял да му завърти главата. Този човек беше толкова странен, в същото време и плашещ, че след днешния ден и неприятните му коментари, Джимин не искаше и да чува за него отново. Утре щеше да разкаже на Чонгкук всичко, за да се чувства по-сигурен.
__________
Утре пак ; )
__________