София
Ерос Аджеров
Цялото семейство е строено в дневната, дори Александър, за когото не мога да кажа, че се радвам да видя. Чувствата са взаимни – разбирам още при първият му поглед към мен. Само, че не Александър е този, който искам да видя и не неговото отношение към мен ме интересува. Вече видях как се държи брат ми – той не разговаря с мен. Дойде в качеството си на шофьор и като такъв не продума нито веднъж, откакто напуснахме болницата. Претърсвам стаята и когато накрая я забелязвам, шибаното ми сърце започва да бие, като пред пръсване. Самият аз саботирам себе си и се предавам. Мислех си, че за двете седмици, през които не съм чувал нищо за нея и не съм я виждал съм успял да оставя само омразата в системата си. Но не е истина. Стисвам зъби от яд. Мамка му, тя буквално блести! Само като си помисля, че е заради брат ми, полудявам.
- Ще седнеш ли? – Ира застава пред мен и ми подава ръката си.
Хващам я и кимам, не защото имам нужда от помощ – вече съм много по-уверен и мога да се справя с отиването до креслото. Просто знам, че тя се тревожи за мен. Сядам така, че Дана да е срещу мен и изобщо не обръщам внимание на останалите от семейството. Очите ми я оглеждат и попиват всяка подробност от нея, докато тя упорито избягва погледа ми. Чувствам се зашеметен и осъзнавам, че съм избързал със всичките си заключения и решения. Няма да сторя нищо от шибаният си план. Дори при това положение, дори след случилото се, последното, което ще направя е да я нараня по какъвто и да било начин. Побеснявам от собствената си слабост и се изправям. Всички погледи спират върху мен.
- Ще си легна, - казвам прекалено рязко.
Не пропускам как баща ми присвива очи, но не му обръщам внимание. Най-малко с него искам да влизам в конфронтация в този момент. Сигурен съм, че е подготвил цял един спектакъл, но не искам да го слушам. Мисля, че може да почака още няколко дни, така или иначе накрая ще стигнем до неизбежният спор за фирмата, мястото ми в семейството и всичко останало. А аз ще го разочаровам още веднъж, като откажа да се прибера във Варна. Тръгвам бавно към стълбите, а толкова много ми се иска да се скрия по-бързо от всички тях, че ако можех щях да побягна. Дана ме настига и ме кара да спра.
- Искаш ли помощ? – Изненадва ме прекалено много, за смислена и логична реакция.
По принцип бих отговорил, че не съм инвалид или бих я скастрил, но тя толкова ме учудва, че единственото, което правя е да кимна. Слага ръка на гърба ми, а аз прехвърлям моята през рамото ѝ. Как да дойда на себе си, когато тя е толкова близо до мен?
Липсата на парапет на стълбите също не е в моя полза. Може би нямаше да е излишно, ако Ира бе помислила за това, вместо да събира цялото семейство, но се отказвам от забележката си. Докато се качваме отчитам как всички са притихнали, чувствам погледите им върху гърба си и едва се стърпявам да не хвърля поглед към Ереб. Едва ли е доволен, че тя ме подпира, водейки ме към стаята ми.
След цяла вечност с Дана влизаме в моята спалня и аз спирам по средата на стаята. Поглеждам я. Синият цвят, в който се е облякла отлично пасва на очите и кожата ѝ, прави я да изглежда още по-деликатна. Искам да протегна ръка и да я докосна, а в същото време си напомням, че не трябва да го правя, защото тя е с брат ми. Отсега нататък винаги ще е така. Аз ще съм отхвърленият, а той ще е с нея. Вътрешният ми глас крещи, че трябва да съм ѝ бесен, че само до преди минути бях изпълнен с омраза. Все още ме е яд на тях, но в същото време не мога да се накарам да ѝ кажа каквото и да било.
- Да ти помогна ли с горнището? – Пита ме.
- Мога и сам. – Дори тонът ми не е груб.
Бавно свалям ципа, а после и самата дреха, и оставам по бяла тениска и спортно долнище. Тя взема горнището от ръцете ми и отива към банята. Не разбирам защо прави всичко това и защо се държи така – като Дана от преди да бъде с брат ми, онази, която я беше грижа за мен. Последният път ѝ наговорих неща, с които не се гордея и болката ми определено не стана по-малка, но тя като че ли не ги помни. Разбира се, че помни, но защо не ми се сърди? Ако тя се бе държала така с мен, едва ли щях да я погледна отново.
- Какво става? – Не успявам да се сдържа и питам, когато излиза от банята.
- Трябва да поговорим. – Вдигам вежди и отивам до леглото.
Имам нужда да поседна след тези стълби. Мускулите ми са все още прекалено слаби. Правя крачка напред, а тя веднага се озовава до мен и ми помага. Нежна е и прекалено внимателна. Добре, наистина съм объркан и съм сигурен, че физиономията ми го показва много добре. Сядам на леглото и се облягам на възглавниците, а Дана сяда до мен.
- Брат ми няма да е доволен, ако те види така. – Казвам весело.
Всъщност, не искам да вижда смайването ми, но пък в същото време знам, че вече е късно за това. Тя поклаща глава, а устните ѝ се свиват.
- Казах ти, че обичам Ереб. – Да, това не са думи, които искам да чуя, а едва ли ще получа други. – Ерос, съжалявам за всичко, което се случи с теб, аз съм виновна. Знам го и не се оправдавам по никакъв начин. Ще приема гневът ти, защото го заслужавам, но не искай от мен да се откажа от него.
Очите ѝ спират върху моите и в тях има решителност, която никога до сега не съм виждал. Дана докосва синята панделка на главата си, сякаш да я оправи, но бързо смъква ръка. Нервна е, но в същото време не трепва, мамка му! Толкова много го обича, че е готова дори да ме изтърпи, само и само да е с него. От тези мисли боли!
- С какво е по-добър от мен? – Чувам се да питам без да съм обмислил въпроса наистина.
- Не е по-добър от теб, - едното ѝ рамо се повдига. – Просто той е създаден за мен.
Ръката на Дана спира върху моята, а пръстите ѝ се стисват. Топлината ѝ плъзва по тялото ми.
Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Как да я мразя? Как?
- Ужасно много съжалявам, че те наранявам Ерос, никога не съм го искала. Дори не съм си представяла, че нещо от това ще се случи. Колкото и да не ми вярваш, наистина съжалявам!
Пуска ме, но аз не съм готов да го направи и отново улавям пръстите ѝ. По лицето ѝ преминава някакво чувство, което не успявам да разчета. Прочиствам гърлото си, защото изведнъж е пресъхнало до толкова, че не съм сигурен, дали ще мога да проговоря. Срещу себе си откривам още една Дана, различна от предишната, която ми е показвала и е толкова странно. Не знам какво е станало за двете седмици, през които не съм я виждал, но пред мен стои една много по-уверена жена, която сякаш е готова да се бори с всички за себе си и мъжа, когото обича.
- Ако искаш ще напусна това жилище, - казва, когато разбира, че няма да проговоря и ме кара да се усмихна безсмислено.
- Нищо няма да напускаш, Дана!
Вече знам, напълно убеден съм, че няма да предприема наистина нищо. Целият ми план, как ще я накарам да страда вече е отишъл по дяволите, защото няма да направя нищо, с което да ѝ навредя. Тя е по-важна от шибаното ми отмъщение. По-важна е дори от чувствата, които изпитвам към онзи предател Ереб, който уверено бе заявил, че е с Вилиана.
- Забрави! – Въздъхвам. – Знам, че си с него и сигурно бая ще има да се чудя, защо! Обаче, колкото и да ми се иска... - тя рязко си поема дъх, - няма да направя нищо.
И в главата ми отново се появяват думите на ангела от съня ми. Затварям очи, толкова силно ми се иска да не е просто безплътен глас, но колкото и да се опитвам дори не мога да изградя образ. Тя ме помоли да се боря и да не се предавам. Нареди ми да живея и мамка му трябва да го направя, като оставя тия двамата намира.
- Не се тревожи за нищо Дана. – Тя свежда глава.
- Трябва да ти кажа още нещо. – Мрънка под носа си.
- Слушам те! – Нямам идея какво е, но ми се струва, че ще е още нещо, с което ще трябва да се преборя и примиря.
Сещам се, че още държа ръката ѝ, когато другата спира върху пръстите ми. Свеждам очи към тях и първоначално изобщо не реагирам, когато виждам пръстена на безименният ѝ пръст. Изминават няколко секунди, докато разбера какво точно гледам. Когато осъзнаването ме застига изпитвам толкова много и различни емоции, че ми е трудно да ги разделя и подредя по значение и интензивност. Отново се чувствам предаден, но този път е по различен начин. Те са напълно сериозни един към друг, мамка му!
- Кога го решихте? – Питам зашеметен.
- Не е официално...
- Питам, кога го решихте? – Настоявам.
- Вчера, когато Ереб разбра, че те изписват. – Усмихвам се.
- Не мога да кажа, че съм щастлив... нали разбираш? Но мисля, че ще преживея и това.
Всъщност ми се струва прекалено рано. Не са заедно от години, по дяволите! И в крайна сметка знам, че ще се примиря и с този пръстен. Колкото и да съм му бесен, Ереб ми е брат, а Дана... тя просто си е Дана, Любов. Може би трябва да се съсредоточа изцяло в онази отрепка Павел Велчев и да излея целият си гняв там. Отдръпвам ръката си от нейната и затварям очи.
- Наистина се изморих и искам малко да си почина.
- Добре, ще те оставя.
Изправя се, а аз отварям очите си веднага щом тежестта ѝ освобождава матрака до мен и тръгва към вратата. Проследявам я и малко преди да докосне бравата прочиствам гърлото си отново.
- Дана? – Тя се обръща към мен. – Всичко е наред.