Чонгкук не можа да заспи. Дали от неудобното легло, дали заради необичайната горещина в стаята, той се въртя неспокойно цяла нощ. Премисляше случилото се, преглеждаше спомените си отново и отново. Опитваше да оправдае себе си, да изтъкне причини, довели до бурната му реакция. Техьонг го беше провокирал. Колкото повече си повтаряше това твърдение обаче, толкова по-малко вярваше в него. Той беше този, който стисна врата на бетата. Той го заплаши, душеше го. Никога не си позволяваше такова поведение, винаги беше онова добро дори незабележимо момче. А сега, когато усещаше аромата на Джимин, пропит в кожата му, се боеше от тъмната си страна.
Чим дишаше спокойно със заровен нос в гърдите му. Толкова малък, така беззащитен. Чонгкук беше благодарен, че той не стана свидетел на ужасната случка. Ако го беше видял такъв, сигурно щеше да се отдръпне. Той се превръщаше в чудовище! Паниката го заливаше на топли и студени вълни. От една страна стоеше вината, а от другата – страхът. За да угоди и на двете, той реши да се срещне с Техьонг и да му се извини. Щеше да говори с него, да му обясни, че не е искал да го нарани или изплаши и щяха да се спогодят. Джимин нямаше да разбере за нищо от случилото се, а то нямаше и да се повтори и всичко щеше да бъде наред.
Умората го пребори малко преди утрото да блесне в очите му и той успя да заспи.
α β ω
-Да го направим още веднъж!
Джимин следваше гласа на Минхо и при всеки сигнал се завърташе грациозно. Тренираха цяла сутрин без почивка и бяха изтощени до краен предел. Продължаваха с последни сили да повтарят стъпките, за да ги наизустят перфектно.
-Минхо, стига вече! Не си усещам краката – оплака се Ронджун. – Гладен съм, спи ми се, искам у дома!
Всички останали също се размрънкаха, трябваше им само начален тон. Самият Минхо изглеждаше страшно изморен и бързо склони да приключат репетициите.
Всеки си намери място на пейката, някои от тях направо се отправиха към съблекалните, за да се преоблекат и да се прибират. Готвеха се много усърдно за предстоящото им представление в читалището.
Ронджун и Джимин се отделиха от останалите в един ъгъл и помълчаха известно време. Още с пристигането на Чим сутринта, всички го бяха засипали с въпроси, с прегръдки, с насърчителни думи. Всички бяха гледали шоуто предишната вечер и наистина изглеждаха разтроени. Ронджун му разказа за останалите гости и колко различно и дружелюбно е било отношението на Хюна към тях. И най-вече към Мин Юнги. Алфата оглавяваше една от най-големите организации, които следяха за реда и говореха от името на алфите. Той се явяваше върл противник на правата за омегите и не рядко съвсем открито показваше омразата си към слабия ранг.
Джимин не искаше да чува повече за това. В съзнанието му се бяха запаметили онези дяволити очи и заплахата в тях. Този човек го ужасяваше и никак не можеше да си представи да се изправи срещу него и да го обори с аргументи.
-Иска ми се да те разсея някак – продума Ронджун загрижено. – Няма нужда да премисляш случилото се отново и отново, вече е факт така или иначе.
-Знам, знам. Просто ми е тежко. – Джимин прекара пръсти през косата си и въздъхна. Щеше му се Чонгкук да беше до него, за да го утеши. В такива моменти се чувстваше зависим и опитваше да се справи сам, но накрая пак не удържаше на напрежението.
Ронджун извади от раницата си приготвени сандвичи и му подаде един. Той притежаваше онази силна интуиция, която се обаждаше късно вечер и му казваше, че приятелят му ще се чувства толкова зле, че няма да има сили дори да си приготви обяд. Обичаше да се грижи за него, той беше като негов брат.
-Хапни си, Джимини, трябват ти сили.
Двамата седнаха на пода, Джимин се облегна на стената зад него и разгърна салфетката около сандвича, за да отхапе. Беше най-обикновен сандвич с шунка и кашкавал, но някак успя да събуди топлината у него и да го накара да се почувства уютно.
-Разкажи ми какво става около теб. Къде е Джено?
Ронджун започна да фъфли с пълна уста, като накрая се засмя и отказа да се мъчи повече. След като сдъвка му обясни, че Джено си има някаква работа.
-Подготвя се за съвместното ни съжителство.
-Моля? – Джимин разшири очи и придоби вид уплашено коте. – Как така? Нима ще живеете заедно?
-Да! И ще си бъдем заедно по цели дни – Ронджун се усмихваше толкова широко, колкото анатомията му позволяваше. Изглеждаше щастлив и готов да говори за това с дни.
-Защо не си ми казал досега?
-Не намерих подходящ момент.
-Та ние сме постоянно заедно!
-Да, но ти беше толкова напрегнат, че реших да изчакам нещата да се поуспокоят – оправда се другата омега. – Пък и ние го решихме много спонтанно.
Джимин си ги представи щастливи, самостоятелни, като едно истинско семейство. И все пак за него семейството беше нещо далечно, смяташе, че има време за това.
-Джено беше толкова щастлив, когато се съгласих. Трябваше да му видиш физиономията! Родителите му предписаха единия апартамент и вече си е наш.
-Това е страхотно, радвам се за вас.
-Обмисляме да си имаме бебче.
В този момент Джимин се задави с хапката в устата си.
-Какво?
-Да! Джено иска да бъде татко, много иска. И си поговорихме и...
-Но нали си част от балета, нали мечтаеше да танцуваш на сцена – светлокосият наистина не знаеше какво да каже.
-Да, така е, но... – Ронджун направи пауза, подбирайки думите си. Изглежда не му беше леко да говори за това. – Трябва да правя или едното, или другото. Избирам да създам семейство, време ни е, а и двамата го искаме.
-Това е...Нямам думи. Мислех, че преследвате съвсем различни цели. –Джимин остави сандвича си настрана и опита да подреди мислите си. Приятелят му винаги бе бил импулсивен и като че ли е водеше по желанията на мейта си. – Аз дори не знаех, че ще живеете заедно.
-Това е най-малкото, което ще направим като мейтове. И ти живееш с Чонгкук, а още не сте се мейтнали.
-Не живеем заедно, той ми гостува.
-То е почти същото – Ронджун също прекрати с обядването и сниши глас, за да не ги чуят другите в залата. – Кога ще го допуснеш до себе си?
-Ронджун, ние сме само приятели, знаеш го.
-Ами онова, което ми сподели преди време? Че си го сънувал и си копнял за него.
-Ронджун! Защо споменаваш това?
-Защото е факт, че вие сте един за друг. Писано ви е да бъдете заедно, свързани сте!
-Приятели сме – отвърна Джимин тихо, но уверено. – А когато го сънувах, бях в период.
Умълчаха се за кратко. Приключиха с обяда и знаеха, че е време да тръгват. Беше им неудобно обаче да станат преди другия. Останалите си тръгваха един по един, махваха им за сбогуване и постепенно залата опустя. Тази промяна, която Ронджун описваше, наистина уплаши Джимин. Той беше готов толкова бързо да се откаже от кариерата си, от мечтите си и да създаде семейство толкова рано. Да, това беше нещо хубаво, но и много отговорно.
-Кук е перфектен – каза Ронджун изведнъж.
-Знам.
-Тогава какво те спира?
-Ние сме приятели от деца, Ронджун, казах ти. Не виждам какво общо има това с теб.
-Той е толкова грижовен, държи на теб – продължаваше да упорства другия. – Вече сигурно няма търпение да бъдете нещо повече.
-Стига.
-Така е! Та той дори те целува!
Джимин стана от мястото си бързо и безкомпромисно. Не искаше да слуша това. Сякаш чуваше обърканите си мисли да ехтят в залата.
-Ако те е страх от обвързването, знай, че той никога не би те ограничил и не би ти попречил да следваш мечтите си.
-Просто не го чувствам като правилния.
α β ω
Чонгкук си придаваше вид на спокоен, но вътрешно трепереше от нервност. Стоеше пред бизнес сградата на фамилия Ким с неприятно чувство в стомаха. Беше оставил Джимин в залата преди минути и сега идваше да свърши това, което си бе наумил. Щеше да говори с Техьонг и да го помоли за разбиране. Цяла нощ не бе мигнал, заради вината, която го преследваше. Сега повече от всичко искаше да се отърве от глождещото го чувство и да се увери, че стилистът е добре. Последното, което видя от него бяха гневните му очи. Погледът му наистина караше Чонгкук да се чувства като боклук.
Преди да понечи да влезе в сградата съзря Сунми. Тя го приближаваше с припряна крачка и сурово изражение, което прозираше под слънчевите ѝ очила.
-Здравей, Чонгкук! Какво правиш тук?
-Аз трябва да говоря с Техьонг – отвърна той бързо. – Свързано е с Джимин. Дали той е тук?
-Не знам. – Сунми избута очилата си в косата, за да възпре вятъра, който развяваше пред погледа ѝ. Днес я беше пуснала свободно по раменете си, което я правеше да изглежда по-млада. – Аз отивам при Намджун. Проклетникът ще ни закопае на дълбоко.
Кук кимна озадачено и прие, че тя просто ненавижда продуцента. Тръгна след нея и много скоро, когато Сунми показа баджа си на входа, той разбра, че без нейна помощ нямаше да успее да влезе. Токовете ѝ ехтяха в празния коридор докато се качиха в асансьора.
-Не мога да разбера какъв му е проблемът! Звъня му цяла сутрин и не отговаря.
Чонгкук не бе сигурен какво мениджъра приема за „ цяла сутрин”, защото беше едва осем часа.
-Може би звукът му е изключен – предположи Кук. – Все пак е рано.
-О, моля те! Той е тук преди всички.
Точно когато вратите се отвориха на етажа с гримьорните, Сунми попита:
-Как е Джимин?
-Добре е – отвърна Кук преди тя да се скрие от очите му.
Той се завъртя и плъзна поглед по дългия коридор. Беше толкова тихо, че чак му стана неудобно да се движи. Ако някой го видеше, надали щеше да успее да скалъпи каквото и да е обяснение. Какво ако Техьонг още не беше дошъл на работа? Вярно, първата им среща се беше състояла в подобен час, но алфата нямаше как да бъде сигурен, че ще го намери на работното му място. Колкото повече се приближаваше до последната стая, толкова повече това му се струваше лоша идея. Може би просто трябваше да изчака до следващата им среща по работа или да му се обади.
И все пак Чонгкук не беше страхливец. Той чувстваше неудобство от това да се появи изненадващо, но не се страхуваше да го направи. Доста дръзко хвана дръжката на вратата и съвсем импулсивно я дръпна към себе си. Вратата се отвори, създавайки течение. Ноздрите му се изпълниха с мириса на феромони. Нечии силни похотливи феромони.
Гледката пред очите му го закова на място. В сумрака на стаята видя телата им. Техьонг беше застанал на четири „крака” върху малкото диванче. Плътно за него беше прилепен Ким Намджун. Бяха голи. Наистина голи.
Чонгкук ги хвана посредата на движение, което ги направи едно цяло. Намджун беше в него с изражение на екстаз. Бетата беше уловил подлакътника на дивана и поемаше тласъците му. Видя израженията в очите им, голите им тела. Усети силните феромони на Намджун, които сякаш го задушаваха. Чу стенанията на Техьонг, дълбокият му глас, който се извиваше във високи тонове. Беше толкова грешно, толкова неочаквано, толкова похотливо, че Чон се намери замръзнал на място с ококорени очи.
Миг по-късно и двамата фокусираха образа му и прекратиха всякакво действие. Техьонг изръмжа раздразнено.
-Казах ти да заключиш.