Краят винаги изглеждаше близо. Далечен мираж в безмилостна пустиня. Краят винаги беше близо…някъде зад огледалото. Виждах го, но не можех да го достигна, виждах те, но не можех да те имам. Виждах те…отражение на мен. Исках да те докосна - толкова реален, толкова истински. Но докосвах просто проклетото стъкло… и виждах края. Ти никога не си бил истински...дойде и си отиде. Върна се…и пак изчезна. И ето няма те…дори в огледалото. Нима това е истина…? А очите ти бяха толкова истински. А как искам да те видя отново, искам да те почувствам близо до себе си. Но дори да се върнеш…пак ще си просто образ във вече пропуканото огледало. Огледало, направено от чувства…чувства, които сякаш са оплели душата ми в задушлива хватка.
Ето ме…стоя пред огледалото и те чакам. Ще се върнеш ли? Да чакам ли, или просто да разбия огледалото, оставяйки парченцата му да отнесат чувствата ми? Истински ли си? Защото в теб аз виждах себе си и просто се влюбих, влюбих се и сама създадох това огледало. Ти си като мен и ето защо остана просто един от образите ми. И сега, когато дори и образът изчезна, аз чакам времето да реши. Дали ще ни срещне отново? Дали си истински? Ще чакам…а докато чакам, ти ще бъдеш просто един образ в мислите ми. Не съществуваш. А ако съдбата ни срещни отново…знам ли, може и да е закъсняла!
YOU ARE READING
Истината в моите очи
PoetryЖивотът ни не винаги е брилянтен. Но как бихме могли да различим добрите от лошите моменти ако живеехме в един съвършен свят? А и не сте ли се замисляли...без проблеми животът щеше ли да бъде интересен? Тук ще видите колко е разнообразен един човешк...
