Пречупена реалност

#3-Двадесета глава

Внезапният прилив на адреналин ми вдъхваше съвсем непознати досега за мен сили. Тялото и умът ми работеха на пълни обороти и в сихрон, помагайки ми да се концентрирам върху последният си шанс да спечеля битката. Всичко щеше да се реши в един последен рунд, а аз нямаше да пропусна да си открадна всяка една възможност за победа.

Тичайки нагоре по стълбите, откъдето само преди няколко секунди бяха преминали стъпките на Създателя, екипа му и Мира, можех да чувам само две неща - сърцебиенето си и запален двигател.

Стараех се да се ослушвам за всеки един звук, но същевременно да не се издавам, че съм свободна. Многобройните коридори и стълби отдавна объркваха съзнанието ми, но ето, че съвсем скоро вече можех да мярна как Създателя се придвижваше бавно, но непоколебимо към изхода, който щеше да го отведе към самолета на покрива, за да замине надалеч преди да е станало твърде късно.

Мира и Джо вървяха на достатъчно разстояние зад тях. Може би дори двамата нямаха нанерение да следват Създателя. Сякаш нарочно малката ми приятелка се опитваше да забави хода си. Това донякъде ми помагаше. Така по-бързо можех да скъся дистанцията помежду ни. Скрита зад ъгли и стени, наблюдавах как Мира все повече успяваше да отдалечи себе си и Джо от Създателя и Тони, които дори вече се бяха качили на покрива.

- Спри да се дърпаш, малката - предупреди я с леден глас Джо, след като вече бяха останали сами. Звучеше толкова като Създателя. Чудех се дали изобщо си спомняше как се беше държал като дете. Колко по-различен беше тогава... А сега беше просто копие на един диктатор. - Върви напред.

Упоритостта на Мира оказваше огромен ефект върху мен. Тя знаеше много добре какви ги вършеше. Беше планирала всичко още от мига, в който я бяха сложили пред компютъра. Може и да беше задействала бомбите, но също така знаеше, че нямаше да остави нещата по този начин. Беше наясно, че поне трябваше да ми се даде шанс да победя Създателя... И щях да го направя.

Коленете ми едва не ме предаваха от страх, докато тихо придвижвах тялото си напред. От вътрешността на дрехите си бях извадила скрит нож, който в момента стисках в дланта си. Едва ли някога щях да се чувствам нормално, хващайки оръжие. Но сега условията не ми позволяваха нищо друго, освен да използвам всички налични средства срещу врага си.

- Пусни я веднага - изсъсках срещу ухото на Джо в мига, в който острието ми се допря до врата му. Атаката ми в гръб беше успешна.