X-Chronicles / Хрониките "Х"/

My Songs Knows.../Песните ми знаят...*

Protocol Terminal
Обект 0618

*Заглавието е съкращение от пълното име на песента на Fall Out Boy - My Songs Know What You Did In The Dark (Light Em Up)/Песните ми знаят какво си сторил в мрака (Подпали ги)

Първото нещо, което ти казват, когато попаднеш в тайните служби е да не казваш на никого, че си част от тях. Затова и разбрах, че баща ми е бил агент, едва когато някой не нахлу в дома ми и не уби него и майка ми почти пред очите ми. В случая обаче бяха ушите ми. Защото не виждах нищо. Бях напъхан в близкия гардероб от баща ми и заставен да не излизам оттам до второ нареждане. Независимо какво чувам. "Трябва да останеш вътре на всяка цена!" - така каза баща ми тогава. Бях само на 7, точно вдигнат от леглото и нямах представа какво се случва. В първия момент реших, че играем на криеница. Ако изляза от гардероба - губя. Затова и стоях там. Бях част от играта. Вече пет минути и нищо. Мислех си, че печеля, докато не чух писъка на майка ми. Първосигнално хванах дръжката на вратата и понечих да отворя, но баща ми бе умен - знаеше, че няма да издържа дълго вътре. Бе заключил вратата. Точно щях да изпищя да ми отворят, когато чух първия изстрел. Дойде от хола. Писъците на майка ми секнаха завинаги. Малкото ми сърчице заби лудо. Изведнъж бях по-буден от всякога. Изведнъж това вече не беше игра. Помня страха, който тресеше цялото ми тяло тогава. Помня как ми се искаше да се разплача, но не можех, защото всеки пристъп на ридание бе заседнал в гърлото ми от уплаха. Това бе по-страшно от всички истории за духове, защото се случваше наистина. А, аз не можех да направя нищо друго, освен да слушам ставащото отвън. Звуци сякаш от боричкане. Няколко изстрела, при които подскачах всеки път. Толкова се боях да не изпищя, че бях запушил уста с малките ми ръчички. Исках да съм сигурен, че това, каквото и да е, навън няма да ме намери тук. Исках да съм максимално тих. Затова и осъзнах колко силно съм захапал дланта на ръката ми едва когато металическия вкус на кръвта изпълни устата ми. Повръщаше ми се от него. Страхът обаче бе по-силен от гаденето. 
Моментът, в който гласовете се пренесоха в същата стая, в която бе и гардероба, замръзнах на място.
- Не е нужно да го правиш... - чух гласа на баща ми. Звучеше сякаш е на предела на силите си. - Аз няма...
Така и не можа да довърши. Звукът от изстрела бе толкова мощен, че накара ушите ми да пищят. Все едно бе на сантиметри от главата ми, а не на врата разстояние. За секунда не чувах нищо друго освен звъненето в ушите ми. Сетне тишина. Тишина и една мелодия, която никога няма да забравя... "Coming of Age Ceremony."*