X-Chronicles / Хрониките "Х"/

Alone Together / Самотни заедно

Protocol Terminal
Обект 0115

За 21-вия й рожден ден й подарих бяла кърпичка с червени мотиви. Оттогава нямам спомен да съм я виждал без петна от кръв по нея. И до днес в редките случаи, в които вадя същата тази кърпичка продължавам да търся следите от кръв. Червените мотиви не са кръв, Хьонгуон. Кръвта я няма. Нея също. 

- Не мога да го направя! - извади ме от мислите ми гласа на Кихьон. От 20 минути останалите се опитваха да го убедят да влезе при ранения непознат в другата стая и да му помогне. - Вие явно не осъзнавате какво ви говоря. Ако вляза в тази стая... - той посочи към вратата на стаята където беше раненият - Две неща ще последват: или ще повърна или ще припадна. И двете няма да спасят живота му. - обясни подразнено той. 
- Нали си учил Медицина, как може да те е страх от кръв?! - недоумяваше Минхьок. 
- Докато я учех не ме беше страх, след това имаше... - Кихьон явно усети погледите на всички върху себе си, затова замлъкна насред изречението, осъзнавайки че е по-добре хубаво да подбере думите си, преди да разкрие повече за живота, който досега така усърдно е крил. - ... инцидент. След него не мога да стоя близо до кръв. 
- Това е абсурдно. - изсумтя под носа си Минхьок, клатейки невярващо глава. Ако Кихьон го чу, то се направи че не е, тъй като явно му стигаше останалите неща, които имаше на главата си. Аз обаче не бях като него. Ако някой не беше прав да се държи по този начин, не смятах да го оставям да живее в заблудата, че няма нищо нередно в поведението му.
- Интересно. - обадих се насред създалото се мълчание. Всички отправиха погледите си към мен. - Точно се питах кое е по-абсурдно - че Кихьон е развил посттравматичен стрес, заради някакъв инцидент в миналото му и сега не може да понася кръв или това, че някой който като цяло е абсолютно безполезен в създалата се ситуация отчита това като такова. 
- Я! - понечи да тръгне към мен Минхьок, но Шьону побърза да препречи пътя му, слагайки ръка си на гърдите му, за да го възпре от последващи действия. 
- В случая Хьонгуон е прав, Минхьок. - обясни спокойно той. Винаги му се изумявах как можеше да е толкова уравновесен в подобни ситуации. Аз можех да не си давам вид, че съм обвързан със ставащото, но винаги го следях и понякога то доста ме притесняваше. Макар да опитвах да прикрия това не бях сигурен дали се получава. Докато при Шьону беше друго. Той наистина не трепваше. Не позволяваше нито стреса, нито напрежението да вземат връх над него. Преценяваше всяка ситуация от всички възможни ъгли и винаги взимаше най-правилното решение. Ето защо той беше нашият лидер. Виждаше общата картинка, докато много от нас се взирахме в детайлите. - Това, което се случва с Кихьон не е нещо, което той контролира. Не може да го заставим да направи нещо, което тялото му, буквално, отхвърля.
- Все тая. - изблъска ръката на Шьону от себе си. - Можеше да не се заяжда с мен, нали? - дари ме с гневен поглед. Знаех, че не е сериозен. Минхьок не можеше да е ядосан за дълго, но затова пък беше злопаметен до края на вечността. Бях сигурен, че един ден щеше де ми го върне задето напоследък само му противореча. 
- Хора, сега не е време за кавги. - намеси се и Чухон. Той наистина не харесваше, когато в групата имаше разногласия, затова винаги се опиваше да ги снижи до минимум. - Трябва да измислим какво ще правим. 
- Няма какво да направим. - обади се отново Минхьок. Сега беше още по-подразнен. Едно нещо бях научил за него през тези години заедно, когато се ядосаше все едно черно перде падаше пред очите му - не си мереше нито приказките, нито действията и бе изцяло завладян от собствените си емоции. След това естествено му минаваше и се извиняваше на всички, признавайки че не е бил прав, но докато това станеше ние търпяхме последиците от урагана, който бе оставил след себе си. - Човекът просто ще си умре и толкова...
- Минхьок, ще те помоля да се разходиш малко из сградата. - не издържа най-накрая Шьону. И макар да си личеше, че държането на Минхьок му е неприятно, той се постара да не звучи обвинително, а по-скоро умолително. 
- Сега какво? Преча ви, така ли? - изнерви се още повече той, оглеждайки всеки един от нас по-отделно. Сякаш искаше да се увери, че всички сме на едно мнение в момента.
- Не че пречиш, но не помагаш. - отрони едва Чангкюн, загледан в земята. 
- Аз ще ти правя компания. - понечи да преметне ръка през раменете му Уонхо, но Минхьок я изблъска. 
- Хубаво. Щом ви преча - махам се. Търсете си решение колкото искате, но всички знаем кое е единственото - той да го излекува. - посочи отново към Кихьон, който досега бе предпочел да не се меси. Предполагах, че навярно се чувства виновно и без това. Така де, бе крил от нас кой е и какво може, а на финала се оказа, че има и сериозна фобия, която ни е спестил. - Човекът просто ще умре и ние няма да научим нищо за това откъде той ни познава и знае толкова за нас. Приемете го, защото друго няма какво да стане. Никой друг от нас няма да иде да го зашие оттатък. 
- Аз мога да опитам. - обадих се неочаквано за всички. Обикновено не обичах да съм център на внимание, затова и гледах не се намесвах в разговорите им и само слухтях отстрани. Не чувствах нужда да съм част от ставащото, просто защото никой никога не ме взимаше на сериозно.